Анна Тод
След (90)

Глава осемдесет и девет

Когато се събуждам, ми трябват няколко минути, за да осъзная, че все още съм на дивана.

— Хардин? — викам и развивам усукалото се около тялото ми одеяло. Тръгвам към спалнята с надежда да е там, но стаята е празна.

По дяволите, къде е?

Връщам се в хола и грабвам телефона си от облегалката на дивана. Никакви съобщения, нищо. И е седем сутринта! Обаждам му се, но веднага се включва гласовата поща. Бягам към кухнята и включвам кафеварката, преди да вляза в банята. Добре че се събудих навреме, защото не бях нагласила алармата.

— Къде си? — казвам високо и влизам под душа.

Докато си суша косата, започвам да прехвърлям всички възможни варианти. Снощи си помислих, че иска да навакса с работата си, защото напоследък доста изостана. Или се е видял с някой познат и не е усетил как лети времето. Но познат в библиотеката? И библиотеките затварят рано, а и всеки бар все някога затваря. Най-логичното обяснение е, че е отишъл на парти. Знам, че точно това се е случило. Имам известни опасения, че е катастрофирал, но не искам дори да се замислям втори път за тази вероятност, защото ще полудея.

Какъвто и сценарий да се разиграва в главата ми, сигурна съм, че прави нещо, което не бива да прави. Нещо нередно. Всичко беше добре. Вчера целият ден беше толкова хубав. И после? Излиза и не се прибира. Цяла нощ?

Днес не съм в настроение да обличам рокля. Слагам една от старите си черни поли и светлорозова блуза с копчета.

Облачно е. По пътя до „Ванс“ настроението ми става досущ като черното небе навън. Освен това започвам да побеснявам.

За какъв се мисли? Как така ще остава навън цяла нощ, без дори да ми каже?

Когато минавам покрай бюфета и не си вземам донат, Кимбърли ме изглежда с любопитство. Отвръщам с една нескопосана, фалшива усмивка и влизам в офиса си. Времето преди обеда минава като в мъгла. Чета една и съща страница около сто пъти, но не разбирам и дума.

Някой чука на вратата ми и сърцето ми подскача с надеждата, че е Хардин. Толкова отчаяно искам да е той. Въпреки че съм му ядосана. Но е Кимбърли.

— Искаш ли да обядваш с мен? — пита мило. На път съм да й откажа, но не искам да седя тук сама и да се чудя какво става, къде е и какви ги върши. Усмихвам се.

— Разбира се.

Тръгваме към малък мексикански ресторант зад ъгъла. Когато влизаме, и двете треперим от студ. Тя моли сервитьорката да ни намери маса до отоплението. Малката маса е точно под отоплителния уред и двете вдигаме ръце да ги стоплим.

— Времето днес е противно — казва и пак се оплаква, че й е студено и че й липсва лятото.

— Почти бях забравила колко студени са зимите — отвръщам разсеяно. Сезоните някак се сляха и така и незабелязах кога се изтърколи есента.

— Е, как е Лошото момче? — пита с усмивка.

Носят ни чипс и салса сос. Гладна съм. Обещавам си всяка сутрин да си вземам донат, гладна или не. Не бива да пропускам закуската си!

— Ами… — замислям се дали е редно да споделям подробности от личния си живот с нея. Нямам много приятели. Никого, с изключение на Стеф, с която вече не се виждам. Кимбърли е поне десет години по-голяма от мен и може би има повече опит с мъжете, вероятно знае как мислят. Точно това познание ми липсва в момента. Вдигам глава към тавана и се заглеждам в лапмичките с форма на бирени бутилки. Поемам си дъх. — Не съм сигурна какво става в момента. Вчера всичко беше нормално, но после не се прибра цяла нощ. Втората ни вечер в апартамента. И той просто не се прибра.

— Чакай… чакай… да върнем лентата назад. Вие живеете заедно, така ли? — пита с почуда.

— Да… от вторник — усмихвам се, защото мисълта отново ме прави щастлива.

— И той просто не се прибра, така ли?

— Не. Каза, че има работа в библиотеката, но не се прибра.

— И не е бил разстроен, нито обиден?

— Не, не мисля. — Смятам, че някак бих го усетила, ако страда или ако има нещо лошо. Сякаш сме свързани по някакъв странен начин и веднага бих разбрала, ако нещо го мъчи.

— И не се е обаждал?

— Не. Не е пускал никакво съобщение.

— Ако съм на твое място, бих го хванала за топките — заявява тя.

Сервитьорът идва да ни каже, че храната ни ще е готова след малко, и ми долива вода в чашата. Благодарна съм за кратката пауза в разговора, защото грубите думи на Кимбърли наистина ме шокират и ми е нужно време да се съвзема.

После тя продължава. След няколко изречения осъзнавам, че не ме съди, а просто се опитва да ме защити и подкрепи. Изведнъж се чувствам малко по-добре.

— Трябва да му покажеш, че няма право да се държи така с теб. Иначе ще продължи да го прави. Проблемът при мъжете е, че те са същества, които вършат всичко по навик. И ако позволиш това да му стане навик, никога няма да успееш да промениш нищо. От самото начало трябва да е наясно, че няма да търпиш такива лайна. Има късмет с момиче като теб, затова трябва да се стяга и без повече просташки изпълнения.

Нещо в думите й ме кара да се чувствам по-уверена и убедена, че имам пълното право да му се сърдя. Трябва да съм му бясна, трябва да „му отрежа топките“, както казва Кимбърли.

— Как да го направя? — питам и тя се смее.

— Ще си понесе последиците. От мига, в който влезе у дома, го хващаш за топките. Освен ако няма някакво наистина сериозно обяснение. Но съм сигурна, че в момента се опитва да измисли какво да те излъже. Заслужаваш да бъдеш уважавана. И ако той не те уважава, или ще го принудиш да го прави, или го изритваш на улицата.

— Звучи толкова лесно, когато го казваш — смея се.

— О, никак не е лесно. Но трябва да го направиш.

През останалото време си говорим за колежанския живот и тя ми разказва за многобройните си пропаднали връзки. Косата й е руса, подстригана на черта и подскачаща като пружина, докато разказва подробности за почти всяка от връзките си.

Накрая вече се смея с глас и се налага да попия избилите от смях сълзи в крайчетата на очите. Храната е вкусна и компанията й е много приятна. Добре че излязох с нея, а не останах да се киселея и притеснявам сама в офиса си.

Докато вървя по коридора към стаята си, Тревър точно излиза от тоалетната, забелязва ме и идва към мен. Усмихва се.

— Здравей, Теса.

— Здрасти. Как си? — питам вежливо.

— Добре съм. Навън е ужасен студ. А днес ти си много красива.

След последното изречение поглежда встрани. Оставам с впечатлението, че не е искал да го каже на глас. Усмихвам се и му благодаря, преди да се отдалечи. Изглежда много смутен.

Става време да си тръгвам, но не съм свършила абсолютно никаква работа. Вземам текста с мен с надеждата да успея да наваксам у дома и да намеря някаква мотивация да седна да чета.

Колата на Хардин не е на паркинга и гневът ми се разпалва с нова сила. Набирам телефона му и го псувам на гласовата поща. След този изблик някак ми олеква. Правя си бърза вечеря и си приготвям нещата за утрешния ден. Не мога да повярвам, че остават само два дни до сватбата. А ако не се върне дотогава?

Ще се върне. Нали ще се върне?

Оглеждам се. Мястото наистина има някакъв магнетичен чар, но поради отсъствието на Хардин е загубило много от красотата си.

 

 

Не знам как успявам да си събера ума, но свършвам доста работа. Точно прибирам нещата си, когато вратата се отваря. Хардин се препъва през хола към спалнята, без да каже и дума. Чувам как хвърля ботушите си на земята и после се опитва да седне, но по шума разбирам, че най-вероятно е паднал. Псува.

Преговарям си мислено всичко, което ми каза Кимбърли днес, събирам си акъла и напомпвам гнева си до краен предел.

— Къде ходиш, по дяволите? — крещя с влизането в спалнята.

Хардин е съблякъл тениската си и вече събува джинсите.

— И аз се радвам да те видя — заваля думите.

— Пиян ли си? — Не мога да повярвам.

— Може би — казва и мята джинсите си на пода. Въздъхвам с отегчение, вдигам ги и моментално ги запращам към него.

— Имаме панер за мръсни дрехи точно за тази цел — гледам го лошо, а той се смее.

Смее се. Смее се на мен!

— Как може да си толкова нахален? Не си се прибирал цялата нощ и почти целия ден, без дори да ми се обадиш, а сега ми залиташ пиян и ми се подиграваш? — пищя.

— Стига си викала. Имам убийствено главоболие — пъшка и ляга на леглото.

— Мислиш, че е смешно ли? Това пак ли е някаква шега? Ако нямаш намерение да вземеш на сериозно тази връзка, защо ме помоли да се преместя да живея с теб?

— Не искам да говоря за това точно сега. Преиграваш. Сега ела тук и ми разреши да те направя щастлива.

Очите му са кървясали от алкохола. Протяга ръце към мен с глупава, пиянска усмивка. Лицето му обаче е… както винаги — красиво.

— Не, Хардин — казвам строго. — Говоря сериозно. Не можеш да не се прибираш и дори да не ми обясниш за какво става дума.

— Мамка му, няма ли да се успокоиш вече? Не си ми майка да ми се караш къде ходя. Сега спри да ми възразяваш и ела тук.

— Махай се — излайвам.

— Моля? — Сяда рязко в леглото. Е, сега поне вече ме слуша.

— Чу ме, махай се. Няма да съм от онези момичета, които седят край прозореца по цяла нощ и чакат приятелите им да се приберат от… кой знае къде. Очаквах поне да скалъпиш някое правдоподобно обяснение, но дори не си се постарал да измислиш такова. Няма да се огъна този път, Хардин. Винаги ти прощавам. Прекалено бързо, прекалено скоро. Но не и сега. Затова или ми обясни, или се махай.

Скръствам ръце, горда, че този път си казах всичко.

— В случай че не си забравила, аз плащам сметките тук, така че, ако някой ще си ходи, това няма да съм аз, а ти — казва с празен поглед. Поглеждам ръцете му. Пак са разкървавени. Кръвта е засъхнала. Мъча се да измисля отговор, но вместо това питам:

— Пак ли си се бил?

— Има ли значение?

— Да, Хардин. Има значение. Това ли си правил цяла нощ? Бил си се с хората? Не е трябвало дори да работиш, нали? Или може би работата ти е да се биеш?

— Моля? Не, не ми е това работата и ти много добре знаеш какво работя. И наистина работих, но после се отплеснах — казва и прокарва ръка по лицето си.

— По какво? По кого?

— Нищо! За бога! Винаги трябва да питаш, винаги искаш да знаеш.

— Винаги съм питала? А какво очакваш, като се прибираш пиян, залиташ, и то след като не си се прибрал цяла нощ? И цял ден. Хардин, имам нужда от отговори и започва да ми писва да чакам да ми отговориш.

Той изобщо не ме слуша.

— Цял ден се притеснявам. Можеше поне да ми се обадиш. Не можеш да си представиш в какво състояние бях на работа, докато ти си бил кой знае къде и си правил… кой знае какво? Не можеш така да се подиграваш с мен и със задълженията ми като стажант.

— Твоят стаж? Искаш да кажеш, този, който баща ми ти уреди?

— Не мога да повярвам, че си в състояние да изречеш такова нещо.

— Не казвам нищо, само посочвам един факт.

Нима това е същият човек, който преди две вечери шепнеше в ухото ми колко много ме обича, докато си мислеше, че спя?

— Дори няма да отговоря на последното, защото точно това целиш — да започна скандал, само това чакаш. Искаш кавга, но няма да я получиш.

Взимам една от моите тениски и тръгвам да излизам от стаята. На вратата се обръщам и казвам:

— Искам да ти е ясно само едно: или моментално си събирай акъла, или мен ме няма.

Тръгвам към дивана. Добре че има още едно място за спане. Позволявам си няколко сълзи, избърсвам лицето си, грабвам старото му копие на „Брулени хълмове“. Колкото и да ми се иска да се върна при него и да изкопча къде и с кого е бил, с кого и защо се е бил, насилвам се да остана на дивана, защото знам, че това ще го притесни много повече.

Но едва ли се притеснява и на половината, колкото аз. А това, което ме тревожи най-много, е контролът, който Хардин има над целия ми живот.