Анна Тод
След (88)

Глава осемдесет и седем

Хардин подписва договора, който ми се струва поне сто страници, и ми подава всичко. Вземам химикала и подписвам, преди да съм размислила.

Готова съм, ние сме готови. Да, млади сме и не се познаваме от много време, но го обичам толкова много, повече от всичко на света, и знам, че и той ме обича. А това е най-важното. Останалото все някак ще се нареди.

— Ето, това са ключовете — казва Робърт, чието име най-сетне научих от договора, и подава на двама ни по един комплект ключове. След това ни казва довиждане и изчезва.

— Е, добре дошла у дома — поздравява ме Хардин, когато оставаме сами.

Засмивам се, приближавам се до него и той ме прегръща.

— Не мога да повярвам, че вече живеем тук. Изглежда толкова нереално. — Очите ми оглеждат хола.

— Ако преди два месеца някой ми беше казал, че ще живея с теб, да не говорим въобще, че ще имам връзка с теб, щеше да отнесе един юмрук в лицето — усмихва се и слага длани около лицето ми.

— Не може да се отрече, че си безкрайно мил и тактичен. Но наистина е облекчение да имаш свое собствено местенце. Без съквартиранти, без партита, без общи бани — казвам.

— И наше собствено легло — добавя и закачливо мърда вежди. — Може би ще се наложи да си купим малко чинии и такива дребни неща.

Слагам длан на челото му, за да проверя дали случайно няма температура.

— Добре ли си? — питам с усмивка. — Днес не си себе си.

Той сваля ръката ми от челото си и целува дланта ми.

— Искам да съм сигурен, че тук ще се чувстваш добре. Искам да се чувстваш като… у дома си… с мен.

— А ти? Ти чувстваш ли се като у дома си тук? — питам.

— Колкото и да е странно, да — кима и оглежда стаята.

— Трябва да отидем да вземем багажа ми. Не е кой знае колко, само учебници, дрехи и малко книги — казвам.

Той размахва ръце из въздуха, сякаш прави някаква магия.

— Речено-сторено.

— Моля?

— Донесох багажа ти. В багажника на колата ти е.

— Значи си бил сигурен, че ще подпиша? А ако жилището не ми беше харесало?

Усмихвам се. Иска ми се да си бях взела довиждане със Стеф и със стаята, която бе мой дом три месеца, но със Стеф и без това ще се видим скоро.

— Защото, ако не ти беше харесало тук, щях да търся, докато намеря апартамент, който да ти хареса — казва уверено.

— А твоят багаж?

— Можем да го вземем утре. Имам дрехи в багажника.

— Защо винаги имаш дрехи в колата? — Наистина, винаги има толкова много дрехи в багажника.

— Не знам, сериозно, не знам. Сигурно защото никога не знаеш кога ще ти потрябват дрехи. Хайде да отидем до някой супермаркет и да купим чинии и разни неща за кухнята, но най-вече храна.

— Добре — съгласявам се бързо.

— Мога ли пак да карам колата ти? — питам, когато излизаме през лобито.

— Не знам… — усмихва се Хардин.

— Не ме пита дали съм съгласна да ми боядисваш колата, затова мисля, че съм си заслужила привилегията. — Отварям длан и чакам да ми даде ключовете.

— Значи колата ми ти е харесала?

— Става — лъжа. Обожавам колата му. Вози толкова меко.

Новият ни адрес има идеално разположение. Сградата е близо до супермаркети, магазини за какво ли не, кафенета, заведения и дори парк.

Отиваме в „Таргет“ и напълваме една количка с чинии, тигани, тенджери, всякакви съдове и други неща, които не мислех, че са кой знае колко нужни за едно домакинство, но сега ми изглеждат от първа необходимост. Решаваме да напазаруваме хранителни продукти утре след стажа ми, защото колата вече е претъпкана. Дори предлагам да отида да напазарувам сама, ако Хардин ми направи списък с нещата, които обича да яде.

Най-хубавото нещо на това съжителство е, че мога да науча такива малки и интересни неща за Хардин, които иначе никога нямаше да узная. Толкова му се свиди да даде каквато и да е информация за себе си, а сега мога да изкопча нещо, без да се налага да се караме, докато го принудя да каже.

Макар че напоследък сме заедно почти всяка вечер, от едно пазаруване само разбрах за него неща, които никога не би ми казал. Вече знам, че харесва корнфлейкс, но без мляко; че мрази всеки да пие от различна чаша, всички чаши трябва да са комплект; използва два вида паста за зъби — една за сутрин и една за вечер, но не знае защо, просто така е свикнал; предпочита да измие пода сто пъти, ако така ще се отърве от зареждането на съдомиялната.

Споразумяваме се аз да зареждам машината и да мия едрите съдове, а той — пода.

Когато стигаме на касата, започваме да се караме кой ще плати. Знам, че е трябвало да остави депозит за апартамента, затова искам аз да платя поне този пазар, но той отказва да ми позволи да плащам каквото и да било. Напомням му уговорката за кабелната телевизия и хранителните стоки.

В началото се беше съгласил да плащам тока, но после разбрах, че той влиза в наема. Така пишеше в договора.

Договор за наем. Имам договор за наем с мъж още през първата си година в колежа. Не е пълна лудост, нали?

Когато касиерката взима дебитната ми карта, Хардин се опитва да я убие с поглед, но тя изобщо не му обръща внимание. От тази, извоювана тежко, победа ме напушва на смях, но виждам, че вече е раздразнен, затова не искам да опропастя цялата вечер.

Хардин се сърди като малко дете през целия път към апартамента, а аз мълча, защото ми се струва адски смешно.

— Може да се наложи да пренесем багажа на два пъти — казвам.

— Постарай се да запомниш и това: предпочитам да пренеса сто чанти на един курс, отколкото да слизам няколко пъти — отговаря и най-сетне се усмихва.

Все пак се налага да направим два курса, защото торбите са прекалено тежки. Хардин пак започва да откача, а колкото повече расте раздразнението му, толкова по-смешно ми става.

Подреждаме съдовете в шкафовете и Хардин поръчва пица. Предлагам да я платя, но си спечелвам само един убийствен поглед и среден пръст. Смея се и събирам за боклука торбите и кутиите, в които бяха опаковани съдовете.

Хардин не се шегуваше, като каза, че апартаментът е напълно обзаведен. Има кош за боклук в кухнята и банята, има дори завеса за душа.

— Пицата ще дойде след половин час. Слизам да ти пренеса багажа.

— И аз ще дойда — казвам.

Тръгвам с него. Сложил е нещата ми в два кашона и в една голяма торба за боклук. Никак не ми е приятно, че ги е наблъскал така, но не казвам нищо. Хардин взима чифт джинси и тениска от багажника на колата си и ги слага в найлоновия чувал върху моите дрехи.

— Добре че имаме ютия — казвам, но точно тогава се заглеждам в багажника му и питам: — Не си изхвърлил онези чаршафи?

— О, да. Така и забравих — отговаря и поглежда встрани.

— Добре, хвърли ги — казвам, но се чувствам странно от начина, по който реагира.

Точно успяваме да качим багажа ми, когато момчето с пицата звъни отдолу. Хардин пак слиза и когато се връща, божественият аромат, носещ се от кутията, ми напомня колко съм гладна.

Храним се на масата. Странно е да вечерям с Хардин в нашето… местенце. Мълчим, но е приятна, успокояваща тишина. Тишина по време на вечеря… у дома.

— Обичам те — казва Хардин, докато слагам съдовете в машината.

— Обичам те — казвам и аз и точно тогава телефонът ми започва да вибрира.

Хардин наднича и почуква екрана.

— Кой е? — питам.

— Ноа? — отговорът му звучи като въпрос.

— О! — Не, това не отива на добре.

— Казва, че било „хубаво да си поговори днес с теб“.

Челюстта му е заключена, ръката му стиска телефона. Отивам до него и буквално се боричкаме, докато си взема телефона, защото се страхувам, че ще го счупи.

— Да, обади ми се днес — казвам уверено и спокойно, но знам, че звуча неискрено. Мислех да ти кажа, но просто досега нямаше удобен момент.

— И? — пита и повдига вежда.

— Каза, че видял майка ми, и се обади да чуе как съм.

— Защо?

— Не знам… да разбере дали съм добре… предполагам — отговарям и сядам на стола до него.

— Няма какво да проверява дали си добре — избучава сърдито.

— Не е кой знае какво, Хардин. Все пак го познавам от… половин живот.

Очите му са студени.

— Не ме интересува.

— Ставаш смешен. Току-що се преместихме да живеем заедно, а ти се нервираш от едно обаждане на Ноа?

— Не виждам никаква причина да говориш с него. Сега като си му вдигнала, си е помислил, че искаш да се съберете. — Прокарва ръка през косата си.

— Нищо подобно не мисли, защото знае, че съм с теб — полагам нечовешки усилия да не избухна.

Той започва да размахва ръце като обезумял и да сочи телефона ми.

— Тогава му се обади сега и му кажи да не те търси повече.

— Моля? Не! Няма да направя такова нещо. Ноа не е сторил нищо лошо. Достатъчно го нараних. И не само аз, а и ти. Затова — не. Няма да му причиня това. Няма нищо лошо да поддържам приятелски отношения с него.

— Няма лошо ли? — гласът му се повишава. — Той се мисли за по-добър от мен и ще се опита да те отнеме. И ще успее. Не съм глупак, Теса. И майка ти иска да се събереш с него. Няма да му позволя да вземе нещо, което е мое!

Скачам от стола и го гледам с подивели очи.

— Чуваш ли се какво говориш? Звучиш като лунатик. Няма да се държа презрително с Ноа само защото си мислиш, че съм ти собственост.

Излетявам от кухнята.

— Къде отиваш? Не ми обръщай гръб! — гласът му гърми из апартамента. Веднага ме следва в хола.

На Хардин винаги може да се разчита за едно: че ще започне кавга и ще развали хубавия ден. Не, няма да отстъпя.

— Няма да ти обръщам гръб, ако спреш да се държиш, сякаш съм твоя собственост. Ще направя компромис, ще се опитам да те слушам и да следвам съветите ти повече от досега. Що се отнася до Ноа, ще спра да говоря с него в мига, в който се опита да ме сваля или предложи да се съберем, но до този момент не е направил нищо подобно. Така че ще се наложи да ми се довериш в случая.

Хардин ме гледа, без да мига, и накрая казва:

— Не го харесвам.

— Добре, това мога да го разбера, но, моля те, мисли логично. Той не крои планове как да ме вземе от теб. Няма такова нещо. Освен това днес говорих за първи път с него, откакто се разделихме.

— И за последен! — казва ядно той. Въртя очи и тръгвам към банята.

— Къде отиваш? — пита.

— Да си взема душ и когато изляза, очаквам да си престанал да се цупиш като дете.

Гордея се от начина, по който защитих позицията си, но ми е мъчно за него. Знам, че се страхува да не ме загуби. Винаги е ревнувал от Ноа, защото според него сме еднакви и „изглеждаме“ като един за друг. Теоретично, Ноа е по-подходящият за мен мъж, но на практика… истината е, че обичам Хардин.

Хардин влиза в банята с мен, но когато започвам да се събличам, той се обръща, излиза и затръшва вратата след себе си. Взимам си бърз душ и когато излизам, той се е излегнал на леглото в спалнята само по боксерки. Мълча и ровя да си намеря пижамата.

— Няма ли да облечеш моята тениска? — пита тихо.

— Аз… — едва сега забелязвам, че я е сгънал и сложил на нощната масичка. — Благодаря.

Обличам тениската му и познатият аромат на мента почти заличава лошото ми настроение. За миг забравям, че трябва да му се сърдя. Но когато го поглеждам и забелязвам потъмнелите му очи, започвам пак да кипя.

— Е, страхотна вечер — отбелязвам с въздишка и отивам да оставя кърпата в банята.

— Ела тук — казва, когато се връщам в спалнята.

Тръгвам към него с колеблива крачка, той сяда на ръба на леглото и ме придърпва между краката си.

— Съжалявам! — Вдига поглед към мен.

— За?

— За това, че се държах като пещерняк — отвръща, а аз не мога да не се засмея. — И че развалих първата ни вечер тук.

— Благодаря. Тези неща трябва да се дискутират, а не да ми викаш така.

Увивам пръст около един кичур на врата му.

— Знам. — Опитва се да се усмихне. — Може ли да обсъдим варианта да не говориш повече с него?

— Не и тази вечер — въздъхвам.

Може би трябва да намеря някакво компромисно решение, но не искам да се отказвам от правото си да поддържам контакт с човек, когото познавам от дете.

— Погледни само как се опитваме да разрешим недоразуменията и проблемите си — засмива се саркастично.

— Дано съседите не започнат да съжаляват за бившите наематели и за спокойните си нощи, преди ние да се настаним.

— Нямаше да са тихи и без да се караме — усмихва се и трапчинките му грейват весело, но аз предпочитам да не обръщам внимание на перверзния му коментар. — Наистина не исках да развалям вечерта.

— Знам. Не е тотално съсипана. Едва осем е — усмихвам се.

— Исках аз да съблека тази рокля от тялото ти. — Очите му потъмняват.

— Винаги мога да я облека — опитвам се да звуча секси или нещо такова. Без да каже и дума, той става и ме мята на рамото си. Пищя, ритам с крака и размахвам ръце.

— Какво правиш!

— Отиваме да вземем тази рокля — смее се и ме носи към мокрото помещение, където съм сложила роклята в панера за мръсни дрехи.