Анна Тод
След (83)

Глава осемдесет и две

Влизаме в стаята и се отпускам на леглото. Все още съм му ядосана, но не толкова много. Със сигурност не искам да привлека вниманието на тоя Джейс, но срещата с него само повдига повече въпроси, каквито Хардин очевидно не обича да му се задават. Не иска аз да ги задавам.

— Съжалявам, наистина. Не исках да те нараня — казва. Не трябва да го поглеждам, защото знам, че ще се превърна в картофено пюре. Трябва да е наясно, че няма да търпя да постъпва така с мен. — Ти… все още… все още ли ме искаш? — гласът му трепери.

Не издържам и го поглеждам. Виждам колко е раним и някак прекършен. Въздъхвам, защото знам, че колкото и да искам, не мога да задържа гнева си, когато очите му са така тревожни.

— Да, разбира се, че те искам. Ела тук — казвам и потупвам леглото до мен. Пред този мъж волята ми излита през прозореца. — А ти считаш ли, че съм просто позната, или съм приятелката ти?

Той сяда на леглото до мен.

— Да, но не е ли глупаво да те наричам така?

— Глупаво? — започвам да ям кожичките на нокътя си. Лош навик от детство, с който тепърва предстои да се боря.

— Да, защото за мен си повече от някакво пуберско определение — казва и слага длани от двете страни на лицето ми. Отговорът му наистина ме разтапя. Не мога да не се усмихна и напрежението веднага пада от раменете му.

— Не ми харесва, че не искаш хората да знаят за нас. Как ще живеем заедно, ако не кажеш на приятелите си?

— Не е така. Искаш ли да се обадя на Зед и да му кажа? И защо изобщо водим този разговор? Ти трябва да се срамуваш от мен, а не аз от теб. Много добре знам как ни гледат хората.

— Гледат ни, защото сме облечени различно, изглеждаме различни. Проблемът не е в нас, а в тях. Никога не бих се срамувала от теб, Хардин. Никога.

— За секунда си помислих, че ще се откажеш от мен, че ще ме оставиш — казва.

— Да се откажа? От теб?

— Ти си единствената константна величина в живота ми, знаеш това, нали? Не знам какво ще правя, ако ме напуснеш.

— Няма да го сторя, ако не ми дадеш много сериозна причина.

Но не мога да се сетя за нито една основателна причина, която да ме накара да си тръгна от него. Прекалено дълбоко съм нагазила в Мистерията Хардин, за да мога да се изскубна. Само мисълта за такова нещо ми причинява непоносима физическа болка. Това би ме съсипало. Дори и да се караме всеки ден, аз го обичам.

— Няма — казва. Извръща поглед за секунда и пак ме поглежда в очите: — Харесвам човека, в когото се превръщам, когато съм с теб.

— И аз харесвам този човек.

Обичам го. Обичам всичко в него. Всеки един Хардин, който обитава неговото съзнание. И най-много обичам това, в което се превърнах благодарение на него. И двамата се променихме. За добро. И всеки направи промяната заради другия. Аз някак успях да го накарам да се отвори и му показах какво е да се чувстваш щастлив, а той ме научи как да живея и да не се замислям за всеки детайл.

— Знам, че понякога те ядосвам… всъщност… доста често. И един бог знае колко пъти си ме вбесявала — казва.

— О, благодаря!

— Просто искам да кажа, че дори и да се караме, това не е причина да не сме заедно. Всички се карат — усмихва се. — Ние просто се караме повече от нормалните хора. Затова трябва да измислим начин как да се справяме по-добре един с друг. И с времето ще става много по-лесно. Уверявам те.

Аз също се усмихвам и прокарвам пръсти през тъмната му коса.

— Не купихме нищо за сватбата — отбелязвам.

— О, колко жалко, няма да можем да отидем! — възкликва с престорена тъга и целува носа ми.

— Ще ти се. Едва вторник е. Имаме цяла седмица.

— Или можем да не отидем, а да се метнем до Сиатъл през уикенда? — Гледа ме и закачливо повдига вежда.

— Моля? — сядам. — Не, не, отиваме на сватбата! Но можеш да ме заведеш в Сиатъл другия уикенд.

— Не, офертата важи само за този уикенд — усмихва се и ме слага да седна в скута му.

— Добре тогава. Ще се наложи да намеря някой друг да ме заведе в Сиатъл! — Той стиска зъби, цялото му тяло е напрегнато. Прокарвам пръсти по наболата му брада.

— Няма да посмееш да направиш такова нещо — устните му потръпват и се опитва да прикрие усмивката си.

— О, грешиш. Все пак Сиатъл е любимият ми град.

— Любимият ти град?

— Да. Може би защото това е единственото място, където съм ходила.

— Кое е най-далечното място, където си ходила? — пита, обляга глава назад и ме придърпва върху себе си. Слагам глава на гърдите му.

— Сиатъл. Не съм излизала от щата Вашингтон.

— Никога? — възкликва той.

— Не, никога.

— Защо?

— Не знам. Просто не можехме да си позволим да пътуваме, след като баща ми ни напусна. Майка ми работеше през цялото време, а аз бях прекалено фокусирана върху учението и толкова исках да се измъкна от онзи малък град. Така че не мислех за пътувания.

— Къде би искала да отидеш? — пита и потърква нежно ръката ми.

— Чотън. Искам да видя къщата на Джейн Остин. Или Париж. Мечтая да видя къщата, в която е живял Хемингуей.

— Знаех си, че ще кажеш тези места. Мога да те заведа там — казва съвсем сериозно.

— На първо време, нека започнем със Сиатъл — смея се.

— Сериозно ти говоря, Теса. Мога да те заведа, където пожелаеш. Особено в Англия. Та аз отраснах там. Можеш да се запознаеш с мама и с цялото ми семейство.

— Ами… — всъщност не знам какво да кажа. Толкова е странно. Представя ме като някое случайно момиче преди час, а сега иска да ме води в Англия и да ме запознава с майка си.

— Нека започнем със Сиатъл — казвам пак с усмивка.

— Добре. Но знам колко много ще ти хареса да караш из провинциална Англия. Къщата, в която е живяла Джейн Остин…

Дори не искам да си представям как ще реагира майка ми, ако реша да напусна страната с Хардин. Вероятно ще ме заключи на тавана или нещо такова. Не сме говорили от онзи път, когато нахлу в стаята ми и ми заяви, че трябва да спра да се виждам с Хардин. Знам, че ще има последици, но искам да отложа грандиозния скандал, колкото е възможно по-далеч във времето.

— Какво има — пита Хардин и навежда глава да ме погледне в очите.

— Нищо. Извинявай. Просто мислех за майка ми.

— О… все някога ще те разбере, бебо — звучи толкова уверен, но аз я познавам по-добре.

— Не мисля, но нека говорим за друго.

Разговаряме за сватбата, но телефонът му започва да вибрира и аз се отмествам, за да може да вдигне.

— Който и да е, може да почака — казва, а това ме прави щастлива.

— В къщата на баща ти ли ще останем в събота след сватбата? — питам. Искам да спра да мисля за майка ми.

— Това ли искаш?

— Да, там ми харесва. Това легло тук е толкова малко — сбръчквам нос и той се смее.

— Можем да оставаме в моята стая по-често. Искаш ли да отидем там тази вечер?

— Утре съм на стаж.

— Е, и? Можеш да си вземеш нещата и да се изкъпеш в истинска баня. Не съм спал там от известно време и сигурно вече са я дали под наем на някой друг — шегува се той. — Не искаш ли да се изкъпеш спокойно, без петдесет души да обикалят из кабинките край теб?

— Решено, отиваме — усмихвам се и ставам от леглото.

Хардин ми помага да приготвя багажа си, а аз се вълнувам като малко дете. Мразех онази къща. И все още я мразя, но мисълта за широкото легло и за банята е прекалено примамлива. Не мога да подмина офертата с лека ръка. Той взима червения комплект бельо и ми го подава настоятелно и умоляващо. Изчервявам се и го слагам в чантата. Слагам една от старите си черни поли и една бяла блуза.

— Червен сутиен и бяла блуза? — веднага прибирам бялата и вадя синя.

— Можеш да вземеш повече дрехи, за да не се налага да носиш и утре — предлага.

Иска да имам дрехи в стаята му? Идеята, че ще остана при него и утре, ми харесва. А може би ще остана при него още много дни напред.

— Може би си прав — казвам и си взимам новата рокля и още някои, по-дребни неща.

— И знаеш ли кое би направило нещата далеч по-лесни? — казва и мята чантата през рамото си, докато излизаме от стаята.

— Кое? — вече знам какво се опитва да ми каже.

— Ако живеехме заедно — усмихва се. — Тогава нямаше да се чудим къде да спим всяка вечер. И нямаше да се налага да опаковаш багаж всеки ден. Ще имаш самостоятелна баня, само за теб. Не казвам, че ще се къпеш сама — намига ми закачливо и точно когато решавам, че е свършил с изкушенията, той продължава: — Когато се събудиш, ще можеш да си направиш собственоръчно кафе, а не да бягаш да си купуваш навън. Ще можеш да се приготвиш спокойно за работа или лекции. И вечер можем да се виждаме направо в нашето си местенце. И край на съквартиранти и глупости.

Докато говори за „нашето място“, стомахът ми се свива от удоволствие. Колкото повече се замислям, толкова по-добре ми звучи тази идея. Просто… се ужасявам при мисълта да се преместя да живея с него толкова скоро. Не искам прибързаността ни да гръмне като бомба в лицето ми.

Докато караме към къщата, той слага ръка на бедрото ми и ми казва:

— Престани да премисляш.

Чувам как телефонът вибрира в джоба му, но той не го вдига. Странно е, че не иска да вдигне телефона си. Ставам леко подозрителна, но веднага избутвам мисълта от съзнанието си.

— От какво се страхуваш? — пита Хардин.

— Не знам. Ами ако се случи нещо със стажа ми и не мога да си го позволя? Или ако се случи нещо с нас?

Лицето му помръква, но бързо се възстановява.

— Бебо, вече ти казах, че аз ще платя за апартамента. Идеята беше моя. Освен това изкарвам повече пари. Позволи ми да го направя.

— Не ми пука колко изкарваш. Не искам да плащаш за всичко.

— Тогава можеш да плащаш кабелната — смее се.

— Кабелната и хранителните продукти — предлагам. Не мога да разбера дали говоря хипотетично, или сериозно го мисля.

— Става. Хранителни продукти… това звучи супер, нали? Можеш да ми готвиш вечеря всеки ден. И гледай да е готова, когато се прибера!

— Моля? Напротив. Мисля, че ще бъде точно обратното — смея се.

— Можем да се редуваме с готвенето.

— Добре, става.

— Значи ще се преместим заедно? — Не мисля, че някога съм виждала по-голяма усмивка на лицето му.

— Не съм казала такова нещо. Просто…

— Знаеш, че ще се грижа за теб, нали? Винаги ще се грижа за теб — обещава.

Искам да му кажа, че не желая никой да се грижи за мен, че искам да печеля достатъчно, за да мога да участвам и да давам своя дял, но мисля, че той отдавна не говори за финансовата част на нещата.

— Страхувам се, че е прекалено хубаво, за да е истина — най-сетне признавам пред себе си и пред Хардин. Но той ме изненадва:

— Аз се страхувам от същото.

— Наистина? — чувствам облекчение, че не съм сама в страховете си.

— Да, през цялото време го мисля, защото ти си прекалено добра, не те заслужавам и само седя и чакам да го разбереш. И… мога единствено да се надявам никога да не разбереш колко не те заслужавам — казва, вперил очи в пътя пред нас.

— Това няма да се случи — отвръщам. И наистина го мисля.

Той мълчи.

— Добре — нарушавам мълчанието.

— Какво добре?

— Добре, ще се преместя с теб — усмихвам се.

Той въздъхва с такова облекчение, сякаш е задържал дъха си от часове.

— Наистина? — трапчинките му разцъфтяват с лъчезарната му усмивка.

— Да.

— Нямаш представа какво означава това за мен, Тереза. — Слага длан върху моята и леко я стиска. Завиваме по улицата. Мислите ми се движат с бясна скорост. Наистина ще го направим? Ще живеем заедно. Аз и Хардин. Сами. През цялото време. В наш собствен апартамент, с наше легло, всичко ще е наше. Изплашена съм до смърт, но вълнението ми е далеч по-силно. Поне за момента.

— Не ме наричай Тереза или ще променя решението си — шегувам се.

— Ти сама каза, че това име е само за семейство и приятели. Смятам, че съм си го заслужил.

Как е запомнил това? Мисля, че му го казах скоро след като се запознахме.

— Имаш право. Наричай ме както искаш.

— О, бебо, на твое място не бих давал такава свобода. Имам дълъг списък с перверзни имена за теб и много ми се иска да започна да отмятам по списъка.

Усмивката му е дяволски съблазнителна и вече нямам търпение да чуя тези думи, но се въздържам и не питам. Неволно притискам бедрата си, но той не пропуска да забележи и се усмихва още по-широко.

Точно когато отварям уста да му кажа колко е извратен, думите буквално потъват в гърлото ми, защото сме пред къщата, а там има такава маса народ! Улицата е задръстена от коли.

— Мамка му, не знаех, че имат парти тази вечер. Днес е едва вторник! Ето, точно с такива лайна…

— Няма проблем, можем да се качим направо в стаята ти — прекъсвам го само за да го накарам да се успокои.

— Добре — въздъхва.

Влизаме в къщата и тръгваме през тълпата право към стаята му. Точно когато започвам да се успокоявам, че сме успели да минем незабелязано, на последното стъпало мяркам мазна руса коса. Джейс.