Анна Тод
След (75)

Глава седемдесет и четири

Хардин проследява погледа ми и очите му се разширяват. Посяга да хване ръката ми, но аз се дърпам и заставам пред него.

— Здравей май…

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — изкрещява тя.

Искам да се смаля и да изчезна.

— Аз… какво? — Не знам какво знае, затова веднага затварям уста. На фона на бясното й, но перфектно гримирано лице косата й изглежда още по-руса.

— Какво си мислиш, че правиш, Тереза? Какво си си въобразявала? Ноа ме отбягва от две седмици. Случайно срещам госпожа Портър в магазина и познай какво ми казва — че с Ноа сте скъсали! Защо не си ми казала?! А трябваше да разбера по най-унизителния начин? — продължава да крещи.

— Не е кой знае какво, майко. Скъсали сме.

Ченето й буквално пада на пода.

Хардин остава зад мен, но усещам ръката му на кръста си.

— Не било кой знае какво? Как смееш? С Ноа сте заедно от години! Той е единственият подходящ за теб мъж, Теса! Той има бъдеще и е от уважавано семейство! — Тя спира за секунда да си поеме дъх, но не я прекъсвам, защото знам, че има да говори още много. Изправя рамене и казва с най-спокойния си за ситуацията тон: — За щастие, току-що говорих с него и той се съгласи да те приеме обратно, въпреки разюзданото ти поведение.

Тук вече не мога да сдържа гнева си:

— Аз ли как смея? Аз? Ако не искам да излизам с него, няма да излизам. Не е задължително, нали? Какво значение има от какво семейство е? Единственото, което има значение, е дали съм била щастлива с него. И как смееш да му се обаждаш? Да го молиш да ме вземе? Не съм дете. Аз съм голяма жена!

Минавам покрай нея да отворя вратата. Хардин влиза след мен, а майка ми нахлува веднага след нас.

— Нямаш никаква представа колко смешно звучиш! И ми се появяваш тук с някакъв… с този… пънкар! Погледни го! Заради това ли се бунтуваш срещу мен, така ли заставаш срещу мен? Какво съм направила, че да ме намразиш толкова много?

Хардин стои до гардероба. Челюстите му са здраво стиснати, ръцете — пъхнати в джобовете. Само ако майка ми знаеше, че баща му е ректор на колежа и че има повече пари от семейството на Ноа! Но няма да й кажа, защото тези неща нямат никакво значение.

— Не става дума за теб! Защо винаги извърташ нещата и изведнъж ти си в центъра на всичко! — Сълзите ми напират, но няма да й позволя да ме смаже. Мразя да плача от гняв. Изглеждам слаба, а всъщност плача само от яд.

— Права си, не става дума за мен, а за твоето бъдеще. Трябва да мислиш за бъдещето си, а не за това как се чувстваш сега. Знам, че ти се струва забавен и опасен, но тук няма бъдеще! Не и с тоя… смешник!

Преди да осъзная какво правя, вече съм лице в лице с майка си, Хардин ме е хванал за лактите и ме дърпа назад.

— Не говори така за него! — пищя.

Очите на майка ми са разширени, шокирана е.

— Коя си ти? Моята дъщеря никога не би ми говорила така. Никога не би обърнала целия си живот, не би рискувала така глупаво и никога не би проявила такава липса на всякакъв респект!

Започвам да се чувствам виновна, но знам, че точно това иска, това е целта! Успявам да се преборя с вината и заявявам:

— Не рискувам бъдещето си! Дори не става дума за бъдещето ми. Оценките ми са отлични, утре започвам стаж! А ти си нечуван егоист! Идваш тук и искаш да ме накараш да се чувствам виновна заради това, че съм щастлива! Той ме прави щастлива, майко! И ако не можеш да приемеш фактите, по-добре си тръгвай.

— Моля? — Мисля, че тя не е единствената изненадана. Аз съм още по-изумена от думите си. — Ще съжаляваш, Тереза! Не мога да те погледна, без да изпитвам отвращение!

Стаята започва да се върти. Не бях подготвена да влизам във война с майка си, не и днес. Знаех, че е само въпрос на време да разбере истината. Но днес нито един от радарите ми не засече това посещение.

— От първия миг, когато го видях в стаята ти, разбрах, че има нещо. Просто не вярвах, че с такава скорост ще си отвориш краката пред него!

Хардин застава между нас.

— Прекаляваш! — предупреждава я и я гледа с потъмнелите си очи. Той е единственият човек, който може да я накара да подвие опашка.

— Ти не се бъркай — лае тя и скръства ръце пред гърдите си. — Ако продължаваш да се виждаш с него, няма да ти проговоря повече и няма да плащам колежа ти! А ти няма как да плащаш сама за образованието си. Това общежитие ми струва хиляди! — пищи тя.

Познавам майка си добре, но сега вече и аз съм втрещена, че може да стигне толкова далеч.

— Заплашваш ме, че няма да ми помогнеш да завърша, защото не одобряваш човека, в когото съм влюбена?

— Влюбена? О, Тереза, наивна Тереза, нямаш никаква представа какво е любовта. — Издава някакъв звук… нещо средно между злобен смях и повръщане. — И си въобразяваш, че тоя те обича?

— Обичам я — прекъсва я Хардин.

— Разбира се! — изсумтява майка ми и измята глава назад.

— Майко!

— Тереза, предупреждавам те: ако не спреш незабавно да се виждаш с него, последствията ще са плачевни за теб. Тръгвам, но очаквам да ми се обадиш, когато помислиш трезво.

Тя минава през вратата като ураган, а аз бягам към коридора и я гледам как се отдалечава с буреносна крачка. Токчетата й отекват до небесата.

— Ужасно съжалявам за това — казвам на Хардин.

— Няма за какво да се извиняваш. — Обгръща лицето ми с длани. — Гордея се с теб и с това, че защити позицията си.

Той целува носа ми, а аз се оглеждам и се чудя как се стигна дотук? Облягам глава на гърдите му, а той ме прегръща и нежно разтрива напрегнатите мускули на врата ми.

— Не мога да повярвам! Как се държа само и какви неща каза! И как заплаши, че няма да плаща колежа ми. Не плаща всичко, защото имам стипендия и студентски заем. Всъщност, дава пари за общежитието. И ако сега откаже да го плаща, ще се наложи да си намеря допълнителна работа освен стажа — проплаквам. Той нежно слага ръка на тила ми и притиска главата ми към гърдите си, за да си поплача.

— Тихо, бебо, спокойно… ще измислим нещо. Можеш да се преместиш при мен — казва. Засмивам се и бърша очи, но той продължава. — Или можем да си наемем апартамент. Имам достатъчно пари.

Вдигам лице към очите му.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив.

— Не можем да живеем заедно — смея се и подсмърчам.

— Защо не?

— Защото се познаваме едва от няколко месеца и през по-голямата част от времето се карахме — напомням му.

— Е, и? Този уикенд свършихме страхотна работа, не успяхме да се скараме. — Усмихва се и двамата избухваме в смях.

— Ти си луд. Няма да дойда да живея при теб — казвам и той ме прегръща силно.

— Просто си помисли. Така или иначе, искам да се изнасям от оная къща. Не ми е там мястото, ако не си забелязала — казва и аз пак се смея. Това е самата истина, защото неговата малка група приятели са единствените, които не се обличат като колежански контета. — Исках само да ядосам баща ми, но както се вижда, този план не проработи според очакванията ми.

— Можеш сам да си наемеш апартамент, ако не ти се живее там.

Няма начин да се преместя да живея с него. Прекалено е рано.

— Да, но няма да е толкова хубаво — казва и размърдва закачливо вежди.

— Може да ни е хубаво и без да живеем заедно.

Дяволитата му усмивка става още по-широка, ръцете му се плъзгат по гърба ми и после силно стиска дупето ми.

— Хардин! — опитвам се да му се скарам.

Вратата се отваря и дъхът ми секва. За миг ми минава през ума, че майка ми се връща за втори рунд. За мое огромно облекчение, Стеф и Тристан влизат.

— Мисля, че съм изпуснала нещо наистина грандиозно — казва Стеф, а аз не мога да не се засмея.