Анна Тод
След (74)

Глава седемдесет и три

Празнотата, която изпитвам, след като го оставих, е потискаща. Чувствам се жалка. До общежитието ми има само няколко минути, а вече ми се струва, че са минали часове.

Стеф не е в стаята, но това само ме радва. Наистина трябва да уча и да се подготвя за първия работен ден от стажа си, който е утре: трябва да реша какво да облека, какво да си нося и какво да кажа.

Изваждам планера си и правя разпределение на цялата седмица — до последния час. После започвам да обмислям облеклото си. Първия ден във „Ванс“ ще нося новата черна пола, червената блуза и черни обувки с токчета. Немного високи, но по-високи, отколкото бих си помислила да обуя преди два месеца. Тоалетът ми е професионален, но женствен. Питам се дали Хардин ще го хареса.

За да не мисля за него, свършвам с всичките си задължения за седмицата, дори с тези за по-напред. Когато поглеждам през прозореца, слънцето вече е изчезнало зад хоризонта. Гладна съм. Кафенето вече е затворило. Хардин не е пускал съобщение, така че най-вероятно няма да идва тази вечер. Грабвам чантата си и излизам да търся нещо за ядене. Спомням си, че видях китайски ресторант до малката библиотека, но когато стигам до мястото, вече са затворили. Търся на картата най-близкия отворен ресторант. Казва се „Ледената къща“.

Мястото е малко и изглежда като направено от алуминий, но съм гладна и ми се гади само като си помисля, че трябва да обикалям да търся друго отворено заведение.

Всъщност, оказва се бар, в който се сервира храна. Претъпкано е. За щастие, намирам малка маса в ъгъла и сядам.

Не обръщам никакво внимание на погледите на хората, които открито се чудят защо съм сама на такова място. Не съм от тези хора, които трябва задължително да имат компания, за да отидат някъде. Ходя на пазар сама, храня се в заведения сама, дори няколко пъти съм ходила на кино сама, когато Ноа е имал работа. Никога не съм имала нищо против да съм сама.

До този миг, ако трябва да съм честна със себе си. Хардин ми липсва повече от допустимото и се тревожа, че цял ден не ми се обади.

Поръчвам и докато чакам храната ми да дойде, сервитьорката идва и ми носи някаква розова напитка с жълто чадърче.

— О, не съм поръчвала такова нещо — казвам, но въпреки това тя го слага пред мен.

— Той го поръча — усмихва се и поглежда към бара. Залива ме надежда, че там е Хардин, и веднага се обръщам да видя. Не, не е Хардин. Зед ми се усмихва ослепително и ми помахва леко с ръка, а Нейт сяда на празния стол на бара до него и също ми се усмихва.

— О, благодаря — казвам на момичето. Очевидно във всяко заведение около колежа се сервира алкохол на непълнолетни. Или тези момчета ходят само в барове, където не искат документ за самоличност? Сервитьорката ме уверява, че вечерята ми ще е готова след малко, и изчезва.

След няколко минути Зед и Нейт идват към моята маса и сядат. Надявам се Зед да не ми се сърди за петъка.

— Ти си последният човек, когото съм очаквал да видя на това място, особено в неделя вечерта — казва Нейт.

— Да, влязох по случайност. Излязох за китайско, но бяха затворили.

— Виждала ли си Хардин? — пита Зед с усмивка, после поглежда Нейт, разменят си загадъчни погледи и после пак се обръща към мен.

— Преди известно време. Вие? — долавям нервното напрежение в гласа си.

— От няколко часа не съм го виждал, но трябва да се появи всеки миг — казва Нейт.

— Тук ли? — почти изпищявам.

Храната ми идва, но вече не съм гладна. Ами ако се появи с Моли? Не, няма да мога да понеса това. Не и след уикенда, който прекарахме.

— Да, често идваме тук. Мога да му се обадя да разбера кога ще се появи — предлага Зед, но аз клатя глава.

— Не, няма нужда. И без това си тръгвам — оглеждам се за сервитьорката и искам сметката.

— Не ти ли хареса питието? — пита Зед.

— Не, всъщност… не съм го опитала. Благодаря за жеста, но наистина трябва да тръгвам.

— Да не би пак да сте скарани? — пита Зед.

Нейт отваря уста да му каже нещо, но Зед му хвърля гневен поглед. Какво става тук, по дяволите? Зед отпива от бирата си и пак поглежда гневно към Нейт.

— Какво казва Нейт? — питам.

— Нищо. Казва, че сега сте в по-добри отношения — отговаря Зед вместо Нейт. Малкият бар изглежда още по-малък, отчаяно искам да си тръгна.

— Ето ги — казва Нейт.

Поглеждам към вратата. Хардин, Логан, Стеф, Тристан. И Моли. Знаех си! Разбирам, че са приятели, и не искам да контролирам живота му, не искам да изглеждам като полудяла ревнива жена, но не мога да понасям това момиче. Особено когато е край Хардин.

Когато очите на Хардин срещат моите, изглежда изненадан и почти изплашен.

О, не, не пак това!

Докато се приближават към масата, сервитьорката минава, моля я да ми приготви храната за вкъщи и искам сметката. Тя ме поглежда изненадано, после оглежда всички, които са вече край масата, кима и тръгва към кухнята.

— Къде отиваш? — пита Стеф, докато петимата сядат на масата до нас. Отказвам да погледна към Хардин. Колко е различен сред приятелите си. Мразя, когато се държи така. Не може ли да бъде същият онзи Хардин, който ме прегръщаше и обичаше цял уикенд. Когато беше само мой?

— Аз… аз трябва да уча — лъжа.

Стеф се усмихва с надежда в очите.

— Остани, прекалено много учиш.

Всяка надежда Хардин да ме прегърне, да ми каже колко съм му липсвала, се изпарява. Сервитьорката се появява с храната ми, подавам й двадесет долара и ставам.

— Е, весело изкарване — пожелавам, поглеждам мимоходом към Хардин и веднага забивам поглед в пода.

— Чакай — казва Хардин. Обръщам се и го поглеждам. Моля те, боже, не му позволявай да каже нещо грубо или да целуне Моли. Пак.

— Няма ли да ме целунеш за лека нощ? — пита с усмивка.

Оглеждам приятелите му. Всички изглеждат изненадани, но най-вече сконфузени.

— Ка… какво? — заеквам. Изправям рамене и го поглеждам пак.

— Няма ли да ме целунеш, преди да тръгнеш? — пита пак, става и се приближава към мен. Искам, искам да го целуна, но сега ме е срам… всички ни гледат.

— Ами… — не знам какво да кажа.

— Защо да го целува? — смее се Моли. Боже, не мога да го понасям това момиче!

— Те са… заедно… ако ме разбираш… — казва Стеф.

— Моля? — почти крещи Моли.

— Затваряй си устата, Моли — казва Зед и ми се иска да му благодаря, но в тона му има нещо, което ме кара да се запитам за подбора му на думи. Ситуацията е повече от конфузна.

— Довиждане на всички — казвам и продължавам към вратата.

Хардин тръгва след мен и ме хваща за китката.

— Защо си тръгваш? И защо изобщо си тук? Да започнем с второто.

— Бях гладна, Хардин, и дойдох да ям. А сега си тръгвам, защото не ми обърна никакво внимание и аз…

— Не е така… Просто не знаех какво да кажа или да направя. Не очаквах да те видя тук и бях доста изненадан.

— Сигурна съм, че си бил изненадан. Не ми писа цял ден, не се обади и сега си тук с Моли. — Знам, че мрънкам, но не мога да контролирам гласа си.

— И Логан, Тристан и Стеф. Не съм само с Моли — поправя ме той.

— Знам, но вие двамата имате… история, което силно ме притеснява. — Със сигурност чупя всички рекорди по най-бърза сцена на ревност.

— Точно това е, бебо — история. И не сме имали такива отношения… като това, което е сега между нас.

— Знам, просто не мога да не мисля за това — въздъхвам.

— Разбирам те. Как, според теб, се почувствах, когато влязох и те видях със Зед?

— Не е същото. Вие с Моли сте правили секс — боли ме дори да го кажа на глас.

— Тес…

— Знам, че е лудост, но не мога да го преодолея лесно — казвам и поглеждам встрани.

— Не е лудост, разбирам те. Просто не знам какво да правя с нея. Тя е част от групата и вероятно винаги ще бъде.

Не знам какво очаквах да чуя, но еквивалентът на „Приеми фактите и се примири с тях“ определено не ми харесва.

— Добре. — Трябва да съм щастлива, че на практика той каза на всички, че сега сме заедно. Но защо беше толкова странно. — Ще тръгвам.

— Тогава идвам с теб.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш с приятелите си? — питам заядливо.

Той върти очи и тръгва след мен към колата. Опитвам се да прикрия победоносната си усмивка и се качваме. Сега поне знам, че предпочита да бъде с мен, а не с Моли.

— Колко време преди мен пристигна в бара? — пита, когато излизаме от паркинга.

— Около двадесет минути.

— Не си се уговаряла със Зед да се видите там, нали?

— Не. Това беше единственото отворено заведение, бях гладна, а и не знаех дали ще идваш, защото така и не ми пусна съобщение.

Не ми отговаря веднага, после ме поглежда и пита:

— За какво си говорихте?

— За нищо. Дойдоха на масата ми няколко минути, преди вие да се появите. Защо?

— Просто ми е интересно. — Пръстите му барабанят по коленете. — Липсваше ми днес.

— И ти ми липсваше — казвам и спирам на паркинга. — Свърших доста работа и се приготвих за първия ден във „Ванс“.

— Искаш ли да те закарам?

— Не, нали затова си купих колата? Не помниш ли? — смея се.

— Това не пречи да те закарам — предлага пак и влизаме в общежитието.

— Не, няма проблем. Ще отида сама. Благодаря все пак.

Точно когато се каня да питам как е минал денят му, какво е правил и ако съм му липсвала, защо не ми е писал, дъхът ми спира и паниката буквално ме събаря.

Майка ми стои пред вратата на стаята ми. Лицето й е буреносно.