Анна Тод
След (73)

Глава седемдесет и две

Точно когато стигам до коридора, чувам как Хардин затръшва с бяс вратата на стаята си. Завъртам топката и почти съм сигурна, че е заключено, но не е.

— Добре ли си? — питам плахо, защото не знам какво друго да кажа.

Той грабва нощната лампа от шкафчето и я запраща в стената с все сила. Стъклото се пръска. Подскачам назад и издавам неволен тих писък. После хуква към бюрото, изскубва клавиатурата на компютъра и я запраща зад гърба си.

— Хардин, моля те, спри! — крещя.

Той не ме поглежда. Блъска монитора на земята и започва да крещи:

— Защо? Защо, Теса? Да ти прилича на човек, който не може да си позволи един шибан лаптоп?

— Прав си — казвам, стъпвам върху монитора и го дострошавам.

— Какво? Какво правиш? — пита, а аз се навеждам, вдигам го и пак го тръшкам в земята. Не знам какво правя, но бездруго вече е счупен, така че това ми се струва прекрасна идея. За момента.

— Помагам ти.

Очите му ме гледат объркано, след малко гневът се разтваря в тях и там виждам… усмивка? Навеждам се, вдигам монитора и пак го удрям в земята, а когато се навеждам за трети път, той идва до мен, усмихва се и ръцете му ме спират. Взема монитора от ръцете ми и сяда на леглото.

— Не си ли ми сърдита, че му се развиках така? — пита и слага длани около лицето ми.

Палците му леко галят кожата ми, а зелените му очи ме пронизват.

— Не, ти имаш пълното право да изразиш позицията си. Никога не бих се ядосала за такова нещо. — Току-що се изпокара с баща си, а се тревожи да не би аз да му се сърдя? — Освен ако не се държиш гадно и непочтено, а сега случаят не е такъв.

— Не знам какво да кажа…

Разстоянието между нас е изкушаващо малко. Надигам се и притискам устни към неговите. Той незабавно разтваря уста и плъзга езика си около моя. Пръстите ми се увиват около къдриците му, дърпам леко и чувам стона му. Гневът го напуска, така както отливът напуска брега. Обръща ме рязко. Дупето ми опира в бюрото. Ръцете му се впиват в ханша ми, повдига ме и ме слага да седна на плота.

Аз мога да му помогна да забрави. Мисълта, че аз съм това, от което Хардин се нуждае, ме кара да усещам такава потребност, каквато не съм предполагала, че съм в състояние изобщо да изпитам някога в живота си. Сега се чувствам по-сигурна, по-необходима. Главата ми се килва назад, докато той увива език около моя, застанал между разтворените ми крака.

— По-близо — простенва в устата ми, ръцете му обгръщат коленете ми и ме придърпват напред към ръба на бюрото. Ръцете ми дърпат джинсите му. Той откъсва устни от моите:

— Какво? — поглежда ме с любопитство.

Вероятно си мисли, че съм откачила. Влизам, помагам му да троши из стаята, а сега го събличам. И може би съм луда. Но не ми пука. Единственото, което ме интересува в момента, е как лунната светлина от големия прозорец хвърля сянка върху ключиците му, как ръцете му държат лицето ми, сякаш съм чуплива и го е страх да ме пусне, въпреки че допреди минути се опитваше да изпотроши всичко тук. Отговарям му без думи — обгръщам кръста му с крака и го притискам към себе си.

— Помислих, че идваш да ми се караш — казва и притиска чело в моето.

— Е, грешал си — напомням му със самодоволна усмивка.

— Много съм грешал. Не искам повече да слизам долу тази вечер — заявява, а очите му ме питат дали съм съгласна.

— Няма проблем, не е нужно да го правиш.

Той се отпуска с облекчение и обляга глава в сгъвката на шията ми. Учудвам се колко е лесно сега. Всичко между нас е лесно. Когато го последвах тук, очаквах да ми вика, може би дори да ме накара да си ида, а сега се обляга на мен. И разчита на мен. Наистина се опитва, полага големи усилия да накара тази връзка да върви в правилната посока, независимо от невъзможната за проследяване скорост, с която сменя настроенията си.

— Обичам те — казвам и чувствам как се усмихва, а металното кръгче се движи по шията ми.

— Обичам те — отвръща.

— Искаш ли да говориш за това? — питам, но той веднага клати безмълвно глава. — Добре. Искаш ли да гледаме филм? Нещо смешно? — предлагам.

След дълга пауза той поглежда към леглото.

— Носиш ли си лаптопа? — Кимам. — Да гледаме Сватбен обет. Пак.

Мисля, че се шегува, и се смея с глас.

— Това не е ли филмът, който ти ненавиждаш?

— Да… Е, ненавиждам е силно казано. Просто считам, че е сополива и пошла любовна история — поправя ме той.

— Защо тогава искаш да го гледаш?

— Защото искам да гледам теб, докато ти го гледаш — казва замислено.

Спомням си как ме наблюдаваше през цялото време, когато гледахме филма в общежитието. Сега ми се струва толкова отдавна. Тогава нямах никаква идея какво става между нас и никога не си бях представяла, че ще се стигне дотук.

Усмихвам се и това е отговорът, който чака. Хваща ме за кръста и ме вдига.

— Увий крака около мен — изрича почти заповеднически и ме пренася на леглото.

След няколко минути вече се е залепил до мен и наблюдава лицето ми, докато аз гледам филма. Някъде към средата усещам, че очите ми натежават.

— Спи ми се — казвам и се прозявам.

— И двамата умират, не изпускаш нищо.

Сръчквам го в ребрата:

— Ти си сериозно болен в главата.

— Прекрасна си, когато ти се спи.

Затваря лаптопа и ме издърпва със себе си нагоре към рамката на леглото.

— А ти си необичайно мил, когато ми се спи — казвам.

— Не, мил съм, защото те обичам — прошепва и аз пак започвам да се топя. — Спи, красавице.

Целува ме леко по челото, а аз съм прекалено изморена да му отвърна на целувката.

 

 

На следващата сутрин слънцето е… прекалено ярко. Обръщам се да заровя глава в рамото му. Той въздъхва и ме притиска към себе си. След малко отварям очи. Той е буден и гледа в тавана. Очите му са наполовина затворени, а изражението му е пълна мистерия.

— Добре ли си? — питам и завирам нос в шията му.

— Да, добре съм — казва, но веднага ми става ясно, че лъже.

— Хардин, ако има проблем…

— Няма проблем. Добре съм.

Решавам да не питам нищо повече. Цял уикенд всичко беше наред, което си е рекорд за нас. Не искам да го развалям. Целувам го по бузата и ръката му веднага се увива около кръста ми, притискайки ме до себе си.

— Трябва да свърша няколко неща днес. Ще ме закараш ли до къщата, когато си готова?

Гласът му е някак дистанциран. Сърцето ми потъва.

— Разбира се — казвам тихо и се измъквам от прегръдката му. Опитва се да ме хване за китката, но аз съм прекалено бърза. Грабвам чантата с принадлежностите за баня и тръгвам да си измия зъбите и да се преоблека.

Бяхме затворени в нашето малко балонче и сега се страхувам, че извън стените на тази стая нищо няма да е същото. Той няма да е същият.

Радвам се, че не срещам Ландън или Дакота в коридора, а когато се връщам в стаята на Хардин, с облекчение установявам, че е напълно облечен. Искам, ако ще се приключва, да става по-бързо.

Почистил е натрошеното стъкло от пода, а клавиатурата стърчи от кошчето за боклук. Лампата и мониторът са грижливо подредени до него.

Когато слизаме долу, казвам довиждане на Кен и Карен, но Хардин не обелва и дума. Уверявам ги, че и двамата ще бъдем на сватбата въпреки снощната драма. Казвам им за лампата и компютъра, но това очевидно не ги тревожи.

 

 

След около десет минути мълчание Хардин пита:

— Ядосана ли си ми за нещо?

— Не.

Не че съм ядосана… Предполагам, че съм притеснена… защото усещам промяната на енергията между нас, а, честно казано, наистина не очаквах нещо да се промени след този уикенд. Очаквах да си останем същите.

— Изглеждаш ядосана.

— Е, не съм.

— Искам да ми кажеш, ако има проблем.

— Просто изглеждаш някак дистанциран, а сега искаш и да те закарам в къщата. Просто мислех, че ще прекараме деня заедно и че всичко между нас е наред — обяснявам.

— Сърдиш се, защото ти казах, че имам да свърша няколко неща? — Като го казва така, ми се струва наистина нелепо да се сърдя за такова дребно нещо. Той не е моя собственост. И наистина ли затова се сърдя?

— Може би — смея се глуповато. — Просто не искам да си така дистанциран и студен към мен.

— Не съм… или ако съм, не го правя нарочно. Съжалявам, че съм те накарал да се почувстваш така.

Той слага ръка върху бедрото ми.

— Нищо няма да се промени, Теса.

Думите му ме успокояват, но зад усмивката му долавям едва забележима несигурност, дори не съм сигурна, че е точно това.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — пита след малко.

— Не, няма проблем. И без това имам да уча.

— Тес, не трябва да забравяш, че това е ново за мен. Не съм свикнал да се съобразявам с другия човек, когато правя някакви планове, но ще се науча.

— Знам.

— Мога да дойда при теб, когато свърша, или да излезем някъде да хапнем.

Слагам ръка на бузата му, после я прокарвам през рошавата му коса.

— Наистина няма проблем. Ще решим, когато си свършиш работата.

Когато стигаме до къщата му, той се навежда, целува ме бързо по бузата и излиза от колата.

— Ще пусна съобщение — казва и бързо тръгва по проклетите стълби.