Анна Тод
След (70)

Глава шестдесет и девет

Когато се събуждам, Хардин тихо хърка. Устните му са буквално впити в ухото ми. Гърдите му са притиснати в гърба ми, а краката му са обвили цялото ми тяло. Спомням си всичко, което се случи снощи, и се усмихвам на себе си, но след секунди еуфорията е изместена от паника.

Дали ще е същият? Дали няма да промени решението си сега когато в светлината на деня всичко изглежда по-различно? Обръщам се бавно в ръцете му и гледам прекрасното му лице. Когато спи, сърдитото му изражение винаги изчезва. Вдигам ръка и докосвам пиърсинга на веждата му, после и охлузената му буза. Устната му изглежда по-добре, след като снощи най-накрая се съгласи да я промия.

Очите му се отварят, докато пръстите ми алчно галят устните му.

— Какво правиш? — пита, но не разбирам тона му и се чувствам като хваната на местопрестъплението.

— Извинявай… аз само… — не знам какво да кажа. Не знам в какво настроение е, въпреки че заспахме впити един в друг.

— Не спирай — прошепва и затваря очи. Половината от тежестта в гърдите ми се вдига, усмихвам се и пак галя устните му, като внимавам да не докосвам раната.

— Имаш ли планове за днес? — казва след няколко минути и отваря очи.

— Обещах на Карен да й помогна в градината — казвам и сядам.

— Наистина ли? — Сигурно сега ще откачи. Знам, че не харесва Карен, макар че за мен тя е един от най-милите хора, които познавам.

— Да — казвам съвсем тихо.

— Е, поне няма да се притеснявам дали семейството ми ще те хареса, защото предполагам, че те харесват повече от мен — смее се и прокарва палец по бузата ми. Естествено, тялото ми веднага реагира, сякаш някой е пуснал ток по гръбнака ми. — Единственият проблем е, че ако започна да се навъртам тук повече, баща ми може да си помисли, че го харесвам или нещо такова — казва с почти шеговит тон, но очите му са потъмнели.

— Може да прекараш малко време с него, докато Карен и аз свършим в градината — предлагам.

— Не, категорично. Ще се върна в къщата, в истинския си дом и ще чакам да свършиш.

— Искаше ми се да останеш. Може да отнеме доста време, защото парникът е в ужасно състояние — уточнявам.

Той сякаш не знае какво да каже, толкова е учуден от желанието ми да остане, а и в същото време знам, че не иска да стои далеч от мен прекалено дълго. Сърцето ми се разтапя.

— Аз… не знам какво да кажа, Теса. Може би баща ми не иска да оставам тук — промърморва.

— Не е вярно, разбира се, че иска. Кога за последно сте оставали насаме?

— Не знам… преди години. Не знам дали идеята е добра — казва и прокарва пръсти през косата си.

— Ако не се чувстваш добре с него, винаги можеш да дойдеш при нас в парника — увещавам го. Честно казано, учудвам се, че изобщо обмисля варианта да прекара време с баща си.

— Добре… но го правя само защото мисълта да те оставя… макар и за малко… — не довършва изречението. Не питам, не казвам нищо. Знам, че не умее да изразява чувствата си с думи, и му давам време да си подреди мислите. — Е, да речем, че е доста по-зле, отколкото да прекарам времето с тоя чеп, баща ми.

Усмихвам се въпреки грубите думи по адрес на баща му. Бащата, когото Хардин познава от детството си, не е същият човек, който го чака долу. Надявам се, че Хардин ще се вразуми и ще го проумее. Ставам от леглото и се сещам, че нямам никакви дрехи, нямам четка за зъби, нищо нямам.

— Трябва да отида до общежитието да си взема някои неща — казвам и той замръзва.

— Защо?

— Защото нямам никакви дрехи и искам да си измия зъбите.

Поглеждам го и виждам, че се усмихва.

— Какво има? — питам, но се страхувам от отговора му.

— Нищо. Колко време… няма да те има?

— Е, аз мислех, че ще дойдеш с мен — казвам и той видимо се успокоява.

Какво му става?

— О, аз не разбрах…

— Ще ми кажеш ли защо се държиш така странно? — питам с ръце на хълбоците.

— Не, не е така… Помислих си, че ще си тръгнеш. От мен. Че няма да се върнеш — казва толкова тихо, а това е крайно нетипично за Хардин. Иска ми се да се върна при него в леглото и да го гушна, да го успокоя, но само му правя жест с ръка да стане. Той кима и след секунда вече е застанал пред мен.

— Никъде няма да ходя. Просто трябва да си взема дрехи — уверявам го.

— Знам… ще ми отнеме време, докато отвикна от мисълта, че си отиваш завинаги. Че никога няма да се върнеш при мен.

— Е, аз пък съм свикнала да ме отблъскваш от себе си, така че и двамата имаме да свикваме с доста нови неща — усмихвам се и слагам глава на гърдите му. Странно, но тревогата му ме успокоява. Бях се ужасявала, че ще промени решението си на сутринта, но се оказва, че той само се е страхувал.

— Да, права си. Обичам те — изрича и думите му ме повалят точно със същата сила, както след първия път, когато ги каза. Както след двадесетия път снощи, преди да заспим.

— И аз те обичам — казвам. Лицето му помръква.

— Не казвай „и аз“.

— Защо? — вече съм изправена на нокти и очаквам да ме обвини, че го лъжа. Моля се да не стане така.

— Не знам… просто звучи, сякаш се съгласяваш с мен — казва и свежда поглед.

Спомних си обещанието, което дадох пред себе си, че ще направя всичко по силите си да му помогна да преодолее съмненията и неувереността си.

— Обичам те — казвам и той вдига поглед. Очите му омекват, притиска устни към моите.

— Благодаря ти — казва и прави крачка назад.

Не мога да повярвам колко перфектно изглежда само по бяла тениска и черни джинси. Никога не облича нищо различно от обикновена черна или бяла тениска и черни джинси, но всеки ден изглежда божествено красив. Не му се налага да следва модни тенденции; има си перфектен собствен стил. Нищо повече не му трябва.

Облича дрехите си от вчера и взема чантата ми, след което тръгваме по стълбите.

Карен и Кен са в хола.

— Направих закуска — казва Карен много предпазливо. Изпитвам леко неудобство, задето Карен и Кен знаят, че съм останала при Хардин. Отново. Изглежда, че нямат нищо против, все пак сме големи хора, но бузите ми не могат да спрат да червенеят.

— Благодаря — усмихвам се и тя ме поглежда с леко любопитство. Знам, че после ще ме пита. Влизам в кухнята, Хардин върви след мен. Слагаме храна в чиниите си и сядаме на местата си.

— Ландън и Дакота тук ли са? — питам, когато Карен идва при нас. Навярно Дакота съвсем ще се обърка, като ме види с Хардин след снощи, когато бях със Зед, но веднага се отървавам от лошите мисли.

— Не, отидоха до Сиатъл да поразгледат. Все още ли искаш да работим в парника днес?

— Да, разбира се. Трябва само да отида до общежитието да си сменя дрехите.

— Страхотно! Ще кажа на Кен да пренесе пръстта през това време.

— Ако изчакате, докато се върнем, Хардин ще му помогне? — поглеждам го въпросително.

— О, и ти ли ще останеш днес? — възкликва щастливо Карен.

Как може да е толкова сляп да не забележи, че тези хора наистина се интересуват от него и че ги е грижа какво става с живота му?

— Ммм… да. Мислех да остана… предполагам… ако не ви п-притеснява — заеква той.

— О, как може да ни притеснява! Кен! Чу ли това? Хардин ще остане тук целия ден! — вълнението й ме кара да се усмихна, а Хардин върти очи.

— Бъди любезен — прошепвам и той веднага надява най-фалшивата усмивка, която съм виждала на лицето му, откакто го познавам. Смея се и го сритвам под масата.