Анна Тод
След (7)

Глава шест

Косата ми е готова. Прилежно подредените къдрици падат по гърба ми. Прибирам ги с по една фиба от двете страни, за да не падат върху лицето ми.

— Искаш ли да ползваш моя грим? — пита Стеф и аз отново поглеждам в огледалото.

Очите ми винаги изглеждат прекалено големи за лицето ми, но предпочитам да слагам много малко грим или изобщо да не слагам. Обикновено ползвам само малко спирала и балсам за устни.

— Може би малко очна линия? — казвам, все още доста несигурна. Дали е редно?

Тя се усмихва и ми подава три молива: виолетов, черен и кафяв. Въртя ги из пръстите си и се опитвам да реша дали черно, или кафяво.

— Виолетовото ще подчертава очите ти — казва тя. Усмихвам се, но клатя глава. — Очите ти са абсолютно уникални! Искаш ли да си ги сменим? — шегува се Стеф.

Стеф има красиви зелени очи. Защо й е да ги сменя с моите? Това шега ли е? Вземам черния молив и правя възможно най-тънката линия. После нанасям и на другото око. Стеф се усмихва гордо. Телефонът й вибрира и тя бързо го вади от чантата си.

— Нейт е тук — казва. Вземам чантата, приглаждам роклята си и обувам белите мокасини.

Тя ги оглежда, но не прави коментар.

Нейт ни чака пред сградата. От колата се разнася хевиметъл. Прозорците са свалени. Оглеждам се и забелязвам, че всички ме гледат. Главата ми е наведена надолу. И точно когато вдигам поглед, забелязвам Хардин на предната седалка. Ох!

— Дами! — поздравява ни Нейт.

Хардин ме гледа лошо, докато се качвам след Стеф. Оказвам се на седалката зад него.

— Осъзнаваш, надявам се, че отиваме на парти, а не на църква, нали, Тереза? — пита той, а аз поглеждам в страничното огледало и виждам подигравателната му усмивка.

— Моля, не ме наричай Тереза. Предпочитам Теса — предупреждавам го. И откъде знае цялото ми име? Тереза ми напомня за баща ми.

— Разбира се, Тереза.

Облягам се на седалката и завъртам очи. Не си заслужава да продължавам да се джафкам с него. Загуба на време! Поглеждам през прозореца и се опитвам да игнорирам ужасния шум в колата.

Най-сетне Нейт паркира на една оживена улица. Къщите тук са еднакви. Виждам надпис с името и номера на голямата колкото имение къща, но не успявам да прочета какво пише, защото асмата се е усукала по стените.

Навсякъде летят дълги бели ленти като от тоалетна хартия и май наистина представляват точно това. Шумът, който се разнася отвътре, е ужасяващ.

— Тази къща е много голяма. Колко души ще има? — питам задавено.

Поляната пред къщата е претъпкана с народ. Всички пият от червени чашки, а някои танцуват направо на поляната!

Не, това място не е за мен.

— Много. Побързай! — казва Хардин, излиза от колата и затръшва вратата.

От задната седалка наблюдавам как хората поздравяват Нейт, но почти никой не обръща внимание на Хардин. Това, което ме учудва най-много, е, че никой от хората, които виждам, не е покрит с татуировки като Стеф, Нейт и Хардин. Мисля, че не е изключено да се запозная с нови хора, дори да се сприятеля.

— Идваш ли? — пита Стеф и изскача от колата с усмивка.

Кимам. Повече на себе си отколкото на нея. Приглаждам роклята си и излизам от колата.