Анна Тод
След (65)

Глава шестдесет и четири

След часа казвам довиждане на Ландън и отивам веднага при професора, за да обясня причината за отсъствието си. Той ме поздравява за стажа и ми казва, че е направил малка промяна в графика и че затова дискутираме книгата по-рано. Продължавам да говоря с него, докато Хардин излезе от залата.

Прибирам се в стаята си, слагам записките и учебниците си на леглото. После се опитвам да уча, но съм постоянно нащрек. Чакам Стеф, Хардин или някой от всички онези хора, които постоянно влизат и излизат от стаята, да се появи и ми е неспокойно. Вземам нещата си за учене и отивам в колата. Ще си намеря някое местенце из града, далеч оттук — може би кафене, — и ще уча там.

Докато карам към града, виждам малка библиотека на ъгъла на оживена търговска улица. На паркинга има само няколко коли. Спирам, влизам в библиотеката, сядам до един от прозорците, вадя всичките си неща и съм готова да започна да уча. За първи път мога да уча на спокойствие, без някой да ми шуми и да ме разсейва. Ето, това е моята нова обител. Перфектното място за учене.

— Госпожице, затваряме след пет минути — казва възрастната библиотекарка, която безшумно се е приближила до мен.

Затварят? Как така? Поглеждам през прозореца и… наистина е станало тъмно. Кога е минал един час, така и не съм разбрала. Трябва да идвам по-често тук.

— О, добре, благодаря — казвам и си прибирам нещата. Проверявам телефона си и виждам съобщение от Зед.

Исках само да ти кажа лека нощ. Нямам търпение да те видя в петък.

Наистина е много мил.

Много мило, благодаря ти. И аз нямам търпение.

Стеф все още не се е прибрала. Обувам пижамата си, грабвам Брулени хълмове и заспивам. Сънувам Хийтклиф и блатата.

 

 

Четвъртък минава спокойно и гладко. С Хардин не си обръщаме никакво внимание. Прекарвам вечерта в малката библиотека, докато затворят. Лягам си рано.

Когато се събуждам в петък, имам съобщение от Ландън, че няма да идва днес на лекции, защото Дакота пристигала по-рано, отколкото очаквал. Няма да ходя на литература — това е първото ми решение. Но после си казвам, че позволих на Хардин да унищожи прекалено много неща, за да му позволя да прецака и най-любимата ми част от деня.

Днес отделям малко повече време на външния си вид. Сплитам предната част на косата си на малка плитка и после подвивам крайчетата. Според прогнозата ще е топло, затова обличам джинси и джъмпер без ръкави.

Нареждам се на опашката за кафе и виждам Логан пред мен. Опитвам да се измъкна, преди да ме е забелязал, но той се обръща и ме вижда.

— Здрасти, Теса.

— Здрасти, Логан. Как си? — питам любезно.

— Добре. Ще идваш ли тази вечер?

— На Лагерния огън ли?

— Не, на партито. На Лагерния огън е тъпо. Винаги е било ужасно тъпо.

— Е, аз мисля да отида — казвам с усмивка.

— Е, ако ти стане скучно, ела — смее се и си взима кафето.

Благодаря му и тръгвам.

Радвам се, че Хардин и компания няма да идват, което значи, че няма да се налага да се виждам с него или с някого от тях тази вечер. Освен със Зед.

Когато идва време за литература, тръгвам към мястото си, без да вдигам поглед. Не поглеждам към Хардин нито веднъж. Дискусиите по „Брулени хълмове“ продължават, но този път той остава мълчалив. В мига, в който лекцията свършва, хуквам към вратата. Без Ландън се чувствам много по-уязвима.

— Теса! — чувам гласа му зад себе си, но не спирам, вървя по-бързо. Когато стигам тротоара, той ме хваща за лакътя. Знам, че е той, по паренето, което усещам върху кожата си. И настръхвам.

— Какво! — крещя.

Той прави крачка назад и вдига една тетрадка.

— Изтърва си я.

Облекчение и разочарование се борят в гърдите ми. Иска ми се тази болка да си иде. Но не си отива, вместо това става все по-голяма с всеки изминал ден, с всяка минута. Не трябваше да си признавам, че го обичам, трябваше до последно да отричам пред себе си и може би нямаше да боли така непоносимо.

— О, благодаря — промърморвам и грабвам тетрадката от ръката му. Гледаме се няколко секунди и чак тогава се сещам, че стоим по средата на оживена улица, а хората ни подминават и блъскат от всички страни. Хардин разрошва косата си и я прибира пак назад, обръща се и си отива.

Тръгвам към колата си и карам директно към къщата на Ландън. Нямах намерение да ходя преди пет, сега е едва три, но не мога да остана сама в онази стая. Мисля, че напълно съм откачила от мига, в който Хардин влезе в живота ми. Психически болна. Това е.

Карен отваря вратата с огромна усмивка.

— Само аз съм у дома. Дакота и Ландън отидоха до магазина да купят някои неща — казва и ме води директно към кухнята.

— Извинявам се, че идвам толкова рано.

— Не се извинявай. Можеш да ми помогнеш с вечерята. — Подава ми една дъска за рязане, картофи и няколко глави лук. Говорим за времето и за наближаващата зима.

— Теса, все още ли искаш да ми помогнеш в градината? Парникът има устройство за регулиране на температурата, така че няма защо да се притесняваме от студа през зимата.

— Да, разбира се. Много ми се иска.

— Страхотно! Утре става ли? Другата седмица ще е малко напрегнато — шегува се тя.

Сватбата й. Почти бях забравила. Опитвам се да й се усмихна.

— Да, предполагам. — Иска ми се да бях успяла да накарам Хардин да отиде, но ако тогава беше невъзможно, сега вече е изключено.

Карен слага пилето във фурната и приготвя съдове и сребърни прибори за масата.

— Хардин ще дойде ли тази вечер? — пита, докато нареждаме. Опитва се да звучи, сякаш пита между другото, но усещам леката нервност в гласа й.

— Не, няма да идва — казвам и свеждам поглед.

— Наред ли е всичко при вас? Не искам да си пъхам носа, където не ми е работата, не го приемай така — казва и спира да нарежда.

— Няма проблем. Наистина. — И решавам да й кажа. — Не, не мисля, че при нас нещата са наред.

— О, колко съжалявам да го чуя. Между вас наистина имаше нещо… Така поне си мислех. Но знам, че е ужасно трудно да си с човек, който не умее да говори за чувствата си.

След това изречение се чувствам като в небрано лозе. Никога не съм можела да разговарям с майка си за такива неща, но откровеността и начинът, по който Карен се отваря пред мен, ме предразполагат да споделям с нея.

— Какво искаш да кажеш? — питам.

— Не познавам Хардин така, както ми се иска да го познавам, прекалено е затворен в емоционално отношение. Кен не можеше да спи по цели нощи и се тревожеше до поболяване за него. Казва, че е бил много нещастно дете — очите й се навлажняват. — Той дори не може да каже на майка си, че я обича. Никога не би го направил.

— Какво?

— Кен не ми казва защо. Просто и аз не знам. Кен твърди, че не може да си спомни нито един път в живота си, когато Хардин да е казал на него или на майка си, че ги обича. И това е ужасно тъжно. Не само за Кен, а най-вече за Хардин — казва и попива една сълза под окото си.

За човек, който не иска да каже дори на родителите си, че ги обича, свърши доста добра работа с мен. Не му попречи да ми каже, че ме обича, по възможно най-презрителния начин, разбира се.

— Той е… толкова е трудно да го разбере човек — успявам да кажа, просто защото не се сещам за друго.

— Да, да, така е. Но се надявам да продължиш да ни идваш на гости дори ако нещата между вас не се развият към по-добро.

— Разбира се — обещавам.

Предполагам, че Карен усеща настроението ми и веднага сменя темата. Говорим за парника и чакаме пилето да се изпече. После нареждаме масата.

Карен говори нещо, но по средата на изречението вдига глава, млъква и се усмихва сърцато. Обръщам се и виждам Ландън с красиво момиче с къдрава коса. Знаех, че е много хубава, но наистина не очаквах да е толкова… прелестна. Тя е повече от всичко, което съм очаквала.

— Здравей, ти сигурно си Теса — казва, преди Ландън да отвори уста да ни представи. Тя тръгва към мен и ме прегръща. Веднага я харесвам.

— Здравей, Дакота, толкова съм слушала за теб. Радвам се най-сетне да се запознаем.

Очите на Ландън я проследяват, докато минава покрай него и отива да прегърне Карен. После сяда пред барплота.

— Видяхме Кен на бензиностанцията, ще се прибере всеки момент — казва Ландън.

— Идеално. С Теса наредихме масата.

Ландън слага ръка около кръста на Дакота и я повежда към масата. Сядам срещу тях и поглеждам празното място до мен, където Карен е сложила прибори, макар че никой няма да седи, защото, както ми обясни: „Масата трябва да изглежда симетрична“.

Да, масата изглежда симетрично подредена, но в момента само ме натъжава. В някой друг живот Хардин би седял до мен и би държал ръката ми, както Ландън държи ръката на Дакота. И тогава може би щях да мога да се облегна на рамото му без страх, че ще ме отхвърли. Започвам да съжалявам, че не поканих Зед, макар че щеше да е крайно неловко и странно. Но да вечерям с две двойки, които се обичат? Какво по-лошо от това?

Кен влиза и прекъсва кошмарните ми мисли. Отива до Карен и я целува по бузата. После сяда на мястото си.

— Вечерята изглежда прекрасно — казва, усмихва й се закачливо и слага салфетката върху скута си. — Дакота, всеки път, когато те видя, ставаш все по-хубава — усмихва й се и после се обръща към мен. — Теса, поздравления за стажа. Крисчън ми се обади и ми разказа за срещата ви. Направила си му страхотно впечатление.

— Благодаря отново, че му се обади — отвръщам и всички млъкваме, за да опитаме от пилето на Карен. А то е божествено!

— Съжалявам, че закъснях — чувам гласа зад гърба си и вилицата ми пада в чинията.

— Хардин! Не знаех, че ще идваш — казва мило Карен и ме поглежда. Извръщам поглед встрани. Сърцето ми ще изскочи.

— Да, нали помниш, че го обсъждахме миналата седмица, Теса? — казва. Усмихва ми се злокобно и сяда до мен.

Тоя не е наред! Защо просто не ме остави на мира?

Знам, че отчасти вината е моя, защото го допуснах до себе си, но той определено харесва тази игра. Всички са вперили очи в мен. Аз кимам и вземам вилицата си. Дакота изглежда объркана, а Ландън разтревожен.

— Ти трябва да си Дилайла? — пита я Хардин.

— Всъщност… Дакота — поправя го сладко тя.

— Да, Дакота, все тая — казва и аз го ритам под масата, но той се прави, че не забелязва.

Ландън го гледа гневно, но на Хардин очевидно не му пука и от това. Кен и Карен започват да си говорят нещо, Ландън и Дакота — също. Не откъсвам поглед от храната си и обмислям варианти да се измъкна незабелязано.

— Е, как върви вечерта засега? — пита най-спокойно той. Знае, че няма да посмея да направя скандал, затова само се опитва да ме дразни.

— Добре — отговарям тихо.

— Няма ли да ме питаш как съм? — смее се той.

— Не — казвам под носа си и слагам хапка в устата си.

— Теса, твоята кола ли е паркирана пред къщата? — пита Кен.

— О, да, най-сетне си купих кола — отвръщам малко по-ентусиазирано от нужното и се надявам всички да се включат в разговора, за да не се налага да говоря само с Хардин, който ме гледа с повдигната вежда.

— Кога?

— Онзи ден — отговарям. Когато ми каза, че съм станала лесна плячка, че всичко опирало до лова, задник такъв.

— Откъде я взе?

— Автокъща за стари коли — казвам и гледам как Дакота и Карен се опитват да прикрият усмивките си. Трябва веднага да насоча вниманието на всички към нещо друго, каквото и да е, само да не обсъждат мен: — Дакота, Ландън ми каза, че обмисляш да заминеш в Ню Йорк да учиш в балетно училище?

И тя ни разказва за плановете си да се премести в Ню Йорк. Ландън е истински щастлив за нея, независимо от огромното разстояние, което ще ги дели. Към края на разказа й Ландън поглежда часовника на телефона си и казва:

— Трябва да тръгваме. Няма да ни чакат.

— Какво? — пита Карен. — О, добре, поне вземете малко десерт с вас.

Ландън кима и й помага да сложи десерта в пластмасова кутия.

— С мен ли ще се качиш? — пита Хардин, а аз се оглеждам, защото не разбирам на кого говори. — Да, на теб говоря — пояснява и ме гледа в очите.

— Какво? Не, няма да ходиш — казвам.

— Напротив, отивам. И не можеш да ме спреш, ако искам да отида, така че по-добре се качи с мен — казва и слага ръка на бедрото ми.

— Какво ти става? — питам много тихо, защото се страхувам от скандала.

— Може ли да обсъдим този въпрос навън? — пита Хардин и аз поглеждам към баща му.

— Не! — казвам категорично, защото всеки път, когато „говорим“, аз плача. Хардин става бързо, едва не обръща стола, хваща ръката ми и ме изправя на крака.

— Ние сме навън — казва и ме издърпва през хола към входната врата.

В мига, в който съм сигурна, че не могат да ни видят, изскубвам ръката си и го предупреждавам през зъби:

— Престани да ме докосваш.

— Съжалявам, но иначе нямаше да дойдеш с мен.

— Защото не искам.

— Съжалявам за всичко. Разбираш ли ме? — пръстите му си играят нервно с халката на устната му, а аз се старая да не поглеждам към устата му. Очите му търсят отговора на въпроса в моите и изучават изражението на лицето ми.

— Съжаляваш? Не, Хардин, не съжаляваш за нищо. Искаш само да си играеш на твоите игрички и да ме побъркваш. Просто престани. Толкова съм изморена, изтощена съм до краен предел от тези караници с теб. Не мога повече така. Няма ли с кого другиго да се подиграваш? По дяволите, ще ти помогна да си намериш някое невинно момиче, на което да си пробутваш номерата, стига това да не съм аз.

— Не правя нищо подобно. Знам, че съм доста… непостоянен и че наистина те обърквам. Не знам защо го правя, наистина. Но ако ми дадеш още един шанс, няма да го правя повече. Опитах се да стоя настрани, но не мога. Имам нужда от теб… — свежда поглед и започва да търка върховете на ботушите си един в друг.

Как не го е срам? Как може да е толкова уверен и откъде тази смелост? Само наглостта му успява да спре сълзите ми. Не, няма да му дам възможност да се наслади на победата си. Достатъчно често ме е виждал да плача.

— Спри, просто спри! Не ти ли писна от това? Ако имаше нужда от мен, нямаше да се държиш така. Ти самият ми каза, че всичко се въртяло около плячката и лова, помниш ли? Не можеш просто да се появиш тук и да се държиш, сякаш нищо не се е случило.

— Не съм го мислил и ти много добре знаеш това.

— Значи трябва да признаеш, че го каза, за да ме нараниш? — Гледам го, побеснявам и се опитвам да не отстъпя и крачка назад.

— Да — казва и поглежда пак надолу.

Толкова ме обърква. Казва, че иска повече, а после целува Моли, после ми казва, че ме обича, и веднага след това се отмята от думите си. И сега пак се извинява?

— Защо да ти прощавам? Току-що призна, че си направил нещо с единствената цел да ме нараниш.

— Един последен шанс, Тес. Ще ти кажа всичко — умолява ме. За малко да повярвам на болката в очите му, но вече всички знаем, че е добър актьор.

— Не мога, трябва да тръгвам.

— Защо не мога да дойда с теб? — пита.

— Защото… защото имам среща със Зед.

Той буквално се срива пред мен. Трябва да впрегна цялата си воля, за да не започна да го утешавам. Но сам си е виновен. Дори и да му пука за мен, вече е прекалено късно.

— Зед? Гадже ли ти е, или…? — гласът му е изпълнен с отвращение.

— Не сме говорили за това. Просто… излизаме, прекарваме… време заедно… предполагам.

— Не сте говорили? И ако сега те попита, би ли се съгласила?

— Не знам. — И наистина не знам. — Той е мил и любезен и се държи с мен добре.

Защо изобщо се обяснявам на някакво момче какво правя с личния си живот?

— Теса, ти дори не го познаваш. Не знаеш…

Вратата на къщата се отваря и Ландън пита с малко пресилен ентусиазъм:

— Готови ли сме?

Погледът му се стрелва към Хардин, който за първи път изглежда обезоръжен и дори… сякаш някой току-що е прегазил сърцето му.

Насилвам краката си да помръднат и тръгвам към колата. Но колкото и да се старая да гледам само напред, не мога да се сдържа.

Обръщам се и го виждам на верандата пред къщата. Гледа ме. Гледа как си тръгвам.