Анна Тод
След (64)

Глава шестдесет и три

Собственикът на автокъщата е мазен и мирише на цигари, но не мога да подбирам повече.

След един час преговори му написвам чек за авансовото плащане и той ми дава ключовете на автомобил Тойота Корола 2010. В прилично състояние е. Боята е олющена на няколко места, но успявам да го убедя да свали още от цената, за да мога да я боядисам.

На излизане от паркинга се обаждам на майка да й кажа и тя, разбира се, ме критикува, че е трябвало да си взема по-голяма кола, като изброява причините.

След прекалено дълъг разговор й казвам, че нямам обхват, и затварям. Изключвам телефона.

Прекрасно е да имам своя собствена кола. Няма да завися от транспорта и мога да ходя спокойно на стаж, без да се притеснявам за загубеното по автобусите време. Надявам се, че прекратяването на взаимоотношенията ми с Хардин няма да повлияе на извоюваната позиция в издателството. Не, не мисля, но ако вече му е скучно да ме разплаква всеки ден, може да реши да унищожи и това? Може би трябва да се опитам да поговоря с Кен и да му обясня, че с Хардин не сме повече… заедно? Той си въобразява, че сме гаджета, така че ще трябва да измисля нещо. Разбира се, не мога да кажа: „Синът ти е най-жестокият човек на света, трови ме с присъствието си и не искам да съм край него“.

Включвам радиото, увеличавам музиката малко по-високо от допустимото, но постигам желания ефект — музиката и текстовете на песните ме разсейват от мислите ми. Макар че… всяка песен ми напомня за Хардин.

Преди да се прибера, решавам да мина да си купя нови дрехи. Няколко чифта джинси примерно. Освен това започва да ми писва от тези дълги поли. В крайна сметка, купувам няколко нови тоалета за стажа, няколко обикновени тениски и жилетки и два чифта джинси. По-тесни са от размера, който обикновено си купувам, но ми стоят добре.

Стеф не е в стаята, което, честно казано, ме радва. Харесвам Стеф, но не можем да продължаваме да живеем заедно при новата ситуация с Хардин. Мисля, че наистина трябва да мина през цялото това главоболие със сменянето на стаите. Ако изкарвам прилични пари от стажа, мога да си наема собствен апартамент. Майка ми ще откачи, но вече нищо не зависи от нея.

Сгъвам новите си дрехи, прибирам ги и отивам да си взема душ. Когато се връщам, Стеф и Зед са в стаята, седят на леглото й и гледат нещо в компютъра й.

Супер!

Тя ме поглежда сънливо.

— Здрасти, Теса. Хардин намери ли те снощи? — Кимам. — Значи всичко е наред? Разбрали сте се?

— Не. Но е наред. Прекратих всичко с него.

Очите й се разширяват и ме гледа като луда. Очевидно е очаквала, че Хардин ще успее да вкопчи ноктите си в мен и да ме подлъже пак.

— Е, аз съм безкрайно щастлив от развоя — усмихва се Зед, а Стеф го удря по ръката.

Телефонът й започва да вибрира, поглежда екрана и казва:

— Тристан е тук. Трябва да излизаме. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря. Ще си остана тук, но днес си купих кола — казвам и тя започва да подскача от щастие.

— Наистина ли? Прекрасно! Трябва да ми я покажеш, като се върна — настоява, тръгва към вратата и излиза, но Зед се спира и се обръща.

— Теса? — гласът му е като кадифе. Поглеждам го и той ми се усмихва. — Помисли ли за предложението ми да излезем? — казва и не откъсва очи от моите.

— Аз… — имам намерение да му откажа, но защо да го правя? Той е красив и мил. Не се възползва от мен, когато имаше възможност. И знам, че ще е по-добра компания от Хардин. Всеки би бил по-добра компания от него. Честно.

— Разбира се — усмихвам се.

— Разбира се кое? Че ще ми позволиш да те изведа на вечеря? — усмихва се още по-широко.

— Да, защо не — отговарям.

— Тази вечер?

— Да, тази вечер е добре.

Не, не мисля, че тази вечер е добре, защото имам да уча, изпуснах лекции, но пък все още съм напред с материала, въпреки объркването тази седмица.

— Страхотно! Ще те взема в седем?

— Добре.

— Ще се видим тази вечер, красавице — казва и захапва долната си устна. Изчервявам се, помахвам леко и той излиза.

Сега е четири. Имам три часа да си изсуша косата със сешоара и да накъдря крайчетата. Когато приключвам, изглежда удивително добре. Слагам малко грим, чифт тъмни джинси, бяла блуза без ръкави и дълга кафява жилетка. И тогава вече нервите започват да ме тресат.

Гледам се в огледалото. По-добре да се преоблека. Обличам синя тениска и риза с копчета. Не мога да повярвам, че излизам на среща със Зед. През целия си живот съм имала само един приятел, а сега излизам на среща със Зед след цялата тая каша с Хардин. Може би в крайна сметка ще се окаже, че момчетата с пиърсинг и татуировки са моят тип мъже?

Изваждам старото си издание на Гордост и предразсъдъци и започвам да чета, за да убия малко време. Чета, но не мога да спра да мисля за Ноа. Дали да му се обадя? Грабвам телефона. Гледам екрана. Чувството ми за вина към него и разумът ми се бият за надмощие, накрая захвърлям телефона на леглото.

Струва ми се, че минават едва няколко минути, когато на вратата се чука. Знам, че е Зед, защото Хардин не би почукал. Той би нахлул като най-големия грубиян и би ми разхвърлял нещата из цялата стая. Когато отварям вратата, ченето ми пада. Зед изглежда толкова секси! Тесни черни джинси, бели гуменки, тениска и елече от деним. Убедена съм, че гледам като изтървана.

— Красива си, Тереза — казва и ми подава цвете.

Цвете? Изненадана съм и истински поласкана от милия жест.

— Благодаря — казвам и помирисвам бялата лилия.

— Готова ли си? — пита вежливо.

— Да. Къде ще ме водиш? — любопитствам, докато вървим по коридора.

— Мислех да хапнем някъде и да отидем на кино. Няма нужда да форсираме нещата. Нещо съвсем обикновено — усмихва се.

Пресягам се да си отворя вратата, но той ме спира.

— Позволи ми — казва с леко шеговит тон.

— О! Благодаря.

Все още ми е свито, но Зед е толкова мил и това ми помага да се отпусна. Потегляме. Той изобщо не включва радиото. Говорим си за обикновени неща. Нормални неща. Казва ми, че специалността му е „Опазване на околната среда“, което ме изненадва. Пита ме за семейството ми, за плановете след колежа. Пристигаме до най-обикновено кафене-ресторант, сядаме на верандата и си приказваме, докато чакаме храната. Зед изяжда всичко в чинията си и започва да краде от картофките ми. Вдигам заканително вилица:

— Ако вземеш още един, ще те убия — заплашвам с усмивка.

Той ме гледа невинно и после се смее с език между зъбите. Смея се с него. Струва ми се, че не съм се смяла от векове. Усещането е страхотно.

— Имаш прекрасен смях — казва Зед.

После гледаме някаква тъпа комедия. Не можа да разсмее нито него, нито мен, но няма значение, защото се шегуваме през цялото време. Към края на филма той слага ръка върху моята. Не е чак толкова смущаващо, както очаквах, но не е същото… както когато Хардин докосне ръката ми. И едва сега осъзнавам, че не съм се сещала за него от часове, което е страхотна промяна, свежо, ободрително чувство след седмиците, които прекарах да мисля за него. Всяка секунда в продължение на всеки един ден.

Когато Зед ме закарва до общежитието, вече е почти единадесет. Радвам се, че е сряда. Остават само два дни до уикенда и тогава ще мога да се наспя.

Той излиза от колата и застава пред мен, докато нагласявам чантата на рамото си.

— Прекарах много хубаво. Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен — казва.

— И аз прекарах страхотно — усмихвам се.

— Мислех си… помниш ли, когато ме пита дали ще ходя на Лагерния огън? Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Не, разбира се, нямам против. И ще е забавно. Ще бъда с Ландън и приятелката му — отвръщам. Не помня дали Зед му се подиграваше с останалите онази вечер в бара, но искам да знае, за да не стане така, че да му е неприятно в неговата компания.

— Няма проблем. Изглежда ми приятно момче — казва, а аз се усмихвам.

— Разбрахме се. Тогава ще се видим направо там? — предлагам. Няма начин да го заведа на вечеря в къщата на Ландън.

— Добре — и прави крачка към мен.

Ще ме целуне ли? Започвам да изпадам в паника, но той поема ръцете ми в своите, приближава ги до устните си и ги целува. Усещам меките му устни върху горещата си кожа. Жестът ми се струва толкова красив.

— Лека нощ, Теса — казва и се качва в колата. Въздъхвам облекчено. Добре че не направи опит да ме целуне. Той е хубаво момче, сладък е и се целува добре, както се убедих на партито, когато играхме на „Истината или се осмеляваш“, но моментът не ми се струва подходящ.

На следващата сутрин Ландън ме чака пред кафенето. Разказвам му за Зед. Учудвам се колко силно ме подразни въпросът му:

— Хардин знае ли за това?

— Не. И не е нужно да знае. Не му влиза в работата. — Осъзнавам, че тонът ми е много рязък, затова веднага добавям: — Извинявай, болна тема.

— Очевидно. Просто внимавай — казва мило и аз обещавам да внимавам.

Ландън не споменава повече нито Хардин, нито Зед. Идва време за лекцията по литература. Когато с Ландън влизаме в залата, дъхът ми спира. Хардин седи на обичайното си място. Само един поглед към него, гърдите вече ме болят и не мога да си поема въздух. Той ме поглежда само веднъж и после извръща поглед напред.

— Излизала си със Зед снощи? — пита.

Сядам. Надявах се, че няма да ми проговори.

— Не ти влиза в работата — отговарям тихо.

Той се обръща леко към мен, навежда глава и казва:

— Новините се разпространяват бързо, ако си част от група, Теса. Помни това.

Опитва се да ме заплаши, че ще каже на приятелите си какво сме правили с него, ще им разкаже всичко, което е било между нас?

Повдига ми се.

Обръщам глава към професора.

— Добре, моля, концентрирайте се вече. Ще продължим оттам, докъдето стигнахме вчера с дискусиите по Брулени хълмове.

Става ми лошо. Тази дискусия беше за другата седмица! Ето така се получава, когато не се ходи редовно на лекции.

Усещам очите на Хардин върху себе си. Може би се сеща за онзи път, когато ме хвана в стаята си да чета старото му копие на „Брулени хълмове“.

Професорът започва да крачи напред-назад с ръце зад гърба.

— Както знаете, Катрин и Хийтклиф преминават през много страстна връзка. Тяхната страст е толкова силна, че на практика унищожава живота на всеки един герой в романа. Някои твърдят, че не могат да бъдат заедно, че не са подходящи един за друг. Други твърдят, че е трябвало да се оженят още в самото начало, вместо да се борят с любовта си един към друг. — Спира, поглежда ни и пита: — Какво мислите вие?

В друга ситуация веднага бих вдигнала ръка и бих се изказала, демонстрирайки познанията си по класическа литература, но този път бомбата пада прекалено близо до двора ми.

От дъното на залата някой отговаря:

— Мисля, че изобщо не са подходящи един за друг. Постоянно се карат и Катрин отказва да признае любовта си към Хийтклиф. Омъжва се за Едгар, макар много добре да осъзнава, че обича Хийтклиф, че го е обичала през цялото време. Ако се бяха събрали в самото начало, животът на всички би бил далеч по-поносим, биха спестили нещастието на останалите.

Хардин ме поглежда. Бузите ми пламват.

— Мисля, че Катрин е егоцентрична, надута кучка — казва Хардин. Из залата се чуват възклицания, професорът гледа Хардин с укор, но той продължава: — Извинявам се, но истината е, че тя се мисли за много по-добра от Хийтклиф. Може би е така, но тя прекрасно знае, че Едгар никога няма да бъде на нивото на Хийтклиф, че дори няма база за сравнение. И въпреки това се омъжва за него. Катрин и Хийтклиф са прекалено сходни като характери и затова не се разбират. Но ако Катрин не е такъв инат и толкова твърдоглава, биха могли да бъдат щастливи.

Чувствам се като пълен глупак, защото сравнява нас с тях. Но разликата е, че Хийтклиф обича Катрин. Любовта му е безгранична, толкова много я обича, че дори не прави нищо, когато тя се омъжва за друг, и така, докато след време той се жени за друга. Хардин не ме обича така. Всъщност изобщо не ме обича. Няма никакво право да се сравнява с него!

Всички погледи са заковани в мен и чакат отговора ми. Може би се надяват на още един пикантен скандал.

Но аз не казвам и дума. Знам, че точно това е целта на Хардин, че е пуснал стръвта, но този път не се хващам на въдицата.