Анна Тод
След (63)

Глава шестдесет и две

Отварям очи. Отнема ми доста време да приема факта, че Хардин не е в леглото ми. Слънцето се излива през огромния прозорец и когато се оглеждам, виждам, че не съм сама в стаята. Сядам в леглото и се опитвам да се ориентирам. Когато очите ми започват да фокусират, вече съм повече от сигурна, че полудявам.

— Хардин? — казвам тихичко и разтърквам очи.

— Здрасти — отвръща от стола, на който седи с опрени на коленете лакти.

— Какво правиш тук, по дяволите? — излайвам. Едва отварям очи и сърцето вече ме боли.

— Теса, трябва да поговорим — казва. Сенките под очите му се виждат от километри.

— Седиш и ме гледаш как спя ли? — питам.

— Не, разбира се, че не. Влязох преди няколко минути — отговаря. Питам се дали без мен е имал кошмари в леглото. Ако не бях свидетел на тези неща, бих казала, че и кошмарите са част от играта му, но после си спомням за изпотеното му тяло и как го прегръщах, за да го успокоя, как виждах истинския ужас в зелените му очи.

Мълча. Не искам да се карам с него. Искам просто да си иде. Не, не искам да си отива и се мразя за това, но знам, че трябва да си иде.

— Налага се да поговорим — казва пак.

Клатя глава, категорично отказвам. Той прокарва пръсти през косата си и въздъхва.

— Трябва да ходя на лекции — заявявам.

— Ландън вече тръгна. Изключих алармата ти. Вече е единадесет.

— Какво си направил?

— Легна си късно и си помислих…

— Как смееш… махай се.

Раната от всичко, което направи вчера, е прекалено прясна и е всъщност доста по-силна от гнева, че съм изпуснала часовете си заради него. Но не мога да си позволя да показвам чувствата и емоциите си пред Хардин. Това ще му даде предимство и той веднага ще се възползва. Както винаги.

— Ти си в стаята ми — напомня ми той.

Ставам от леглото. Какво като съм само по тениска. Неговата бяла тениска.

— Прав си, аз ще си тръгна — казвам и буцата пак застава на гърлото ми, а сълзите заплашват да покапят всеки миг.

— Не, нямах това предвид. Само казвам, че си в моята стая… Защо? — пита с почти мъртъв глас.

— Не знам… аз… просто… не можах да заспя… — признавам. Трябва да спра да говоря. Веднага. — И всъщност, не е твоята стая, защото си спал тук точно толкова пъти, колкото и аз. Даже аз съм спала един път повече.

— Твоите тениски не ти ли стават? — пита, очите му са впити в бялата тениска. Подиграва ми се, нали?

— Давай, подигравай ми се — казвам и сълзите пълнят очите ми за кой ли път тази сутрин. Той се опитва да улови погледа ми, но аз веднага извръщам очи встрани.

— Не ти се подигравам — става от стола и прави крачка към мен. Аз правя крачка назад и вдигам ръце, за да му попреча да ме докосне. Той веднага спира. — Просто ме изслушай.

— Какво повече можеш да ми кажеш, Хардин? Винаги е така. Водим един и същи разговор. Едни и същи скандали за едно и също нещо. Само че всеки път стават по-жестоки. Не мога повече. Не мога.

— Казах, че съжалявам, че я целунах.

— Не става дума само за това. Е, тя е част от проблема, но има толкова много други неща. И това, че не ги виждаш, е доказателство, че само си губим времето един с друг. Аз никога няма да бъда такава, каквото искаш да бъда. И не съм такава, каквато искаш да бъда — избърсвам очите си, докато той гледа през прозореца.

— Но то си точно такава, каквато искам да бъдеш — казва.

Ще ми се да му вярвам, иска ми се да можеше да чувства, да беше способен на някаква емоция.

— Ти обаче не си — е всичко, което мога да кажа. Не искам да плача пред него, но не мога да се контролирам повече. Прекалено много плаках, откакто го срещнах, и ако сега попадна в мрежата му, така ще бъде винаги.

— Какво не съм?

— Такъв, какъвто искам да бъдеш. Единственото, което умееш да правиш, е да ме нараняваш.

Минавам край него и прекосявам коридора към спалнята за гости. Обувам бързо панталоните си и събирам нещата си. Очите му ме следват навсякъде. Следят всяко мое движение.

— Не чу ли какво ти казах вчера? — пита най-накрая. Страхувах се да не подхване тази тема. — Отговори ми.

— Да, чух — казвам тихо, но отбягвам погледа му.

— И нямаш какво да кажеш по въпроса? — пита враждебно.

— Не — лъжа веднага. Той застава пред мен. — Махни се — казвам почти умолително.

Хардин е на опасно близко разстояние и знам какво ще се случи. И то се случва — целува ме. Опитвам се да направя крачка назад, но силните му ръце ме притискат към гърдите му. Устните му докосват моите и езикът му се опитва да се плъзне по моя, но аз стискам устни и не му позволявам. Той отдръпва глава назад.

— Целуни ме, Тереза — настоява.

— Не — удрям гърдите му.

— Кажи ми, че не изпитваш същото към мен, и ще те пусна. — Лицето му е на сантиметри от моето. Усещам горещия му дъх върху кожата на лицето си.

— Не, не изпитвам — заболява ме от собствените ми думи, но трябва да се махне от мен.

— Напротив, изпитваш същото! — гласът му е отчаян. — Знам, че е така.

— Не, Хардин, нямам никакви чувства към теб, както ти нямаш към мен. Нали не си си помислил, че съм чак толкова тъпа, за да ти повярвам?

Той ме пуска като ужилен.

— Не ми вярваш, че те обичам?

— Разбира се. За кръгъл идиот ли ме вземаш?

Той ме гледа напрегнато, отваря уста и пак я затваря. И след кратко колебание казва:

— Права си.

— Какво?

— Права си, не те обичам. Просто добавих малко драматизъм — казва и се засмива горчиво. Знаех, че не го говори сериозно, но честно, така боли повече. Знам, че исках да е откровен с мен, но не искам честността му да ме наранява. Защото една голяма част от мен се надяваше, че наистина изпитва тези чувства към мен.

Докато излизам към коридора, той се обляга на вратата и вежливо ми прави път. Слизам долу. Карен ми се усмихва.

— Теса, слънце, не знаех, че си тук. — Усмивката й веднага помръква, когато вижда състоянието ми. — Добре ли си? Да не се е случило нещо лошо?

— Не, добре съм. Снощи си бях забравила ключа и…

— Карен — чувам гласа на Хардин зад себе си.

— Хардин! — усмивката се връща на лицето й. — Искате ли нещо за закуска… За обяд, по-скоро, че сутринта май се е изтърколила.

— Не, благодаря. Прибирам се към общежитието — отвръщам.

— Аз мога да хапна — казва Хардин.

Карен изглежда изненадана. Поглежда него, после мен, после пак него.

— Супер. Отивам в кухнята.

Карен изчезва към кухнята и чувам, че затваря вратата. Тръгвам към изхода. Той ме хваща за китката.

— Къде отиваш?

— В общежитието, както вече казах.

— И ще вървиш пеша?

— Какво ти става? Държиш се, сякаш нищо не се е случило, сякаш не сме се карали досега. Сякаш не си направил нищо лошо. Ти наистина си болен, луд. За лудница си, Хардин, сериозно. Казваш всички тези ужасни неща, а после ми предлагаш да ме караш?

— Не, всъщност не съм казал нищо лошо. Ако се замислиш, сама ще се убедиш. Казах само, че не те обичам, защото предварително си сигурна, че е така, и не искаш да чуеш друго, а и твърдиш, че и сега си очаквала да те излъжа.

Самодоволното му изражение ме влудява. Завива ми се свят. Защо е дошъл да ме търси чак тук, след като не му пука за мен? Няма ли си друга работа, освен да ме измъчва?

— Какво направих? — отдавна искам да го питам, но се страхувах да чуя отговора му.

— Моля?

— Какво направих, че ме мразиш толкова силно? — казвам тихо, за да не ме чуе Карен. — Можеш да имаш всяко момиче, което пожелаеш, а продължаваш да си губиш времето с мен? И да губиш и моето време. За да ме измъчваш? Каква е целта? Толкова ли ме ненавиждаш?

— Не, не е това целта. И не те ненавиждам, Теса. Просто ти си лесна плячка, а нали не забравяш, че все пак всичко опира до лова — казва студено. И тогава от кухнята се чува гласът на Карен — пита го дали иска кисела краставичка със сандвича. Той отива в кухнята да й отговори, а аз излизам.

По пътя към спирката решавам, че след като съм пропуснала повечето часове днес, ще е най-добре да пропусна и останалите и да отида да търся кола.

За мой голям късмет, автобусът спира няколко минути след пристигането ми на спирката. Намирам свободно място най-отзад.

Отпускам се на седалката и се сещам за думите на Ландън — не могат да разбият сърцето ти, ако не обичаш. А Хардин го разбива толкова много пъти. Когато си мисля, че вече не са останали парченца за разбиване… той намира какво да дотроши.

Обичам го. Обичам Хардин.