Анна Тод
След (62)

Глава шестдесет и едно

След малко спирам да хлипам и Ландън пита тихичко:

— Чух го да казва, че те обича. Или не съм разбрал правилно?

— Да… Не знам… Предполагам, че просто драматизираше излишно — казвам, а ревът ми не спира.

— Мислиш ли, че… не ми се сърди за това, което ще кажа… но не мислиш ли, че може би наистина те обича?

— Какво? Не, разбира се. Дори не мисля, че ме харесва. Когато сме сами, е толкова различен и мисля, че наистина изпитва нещо към мен. Но знам, че не ме обича. Не е способен да обича никого, освен себе си.

— Теса, аз съм на твоя страна. Наистина. Но лицето му, очите му, когато потеглихме. Изглеждаше като човек с разбито сърце. А сърцето не може да бъде разбито, ако човек не обича.

Това не е вярно. Когато го видях как целува Моли, усетих сърцето ми да се пръска на стотици парчета, но аз не го обичам. Да, може би си падам, може би се влюбвам, но това все още не е обич.

— Обичаш ли го? — пита ме простичко Ландън.

— Не, не го обичам. Той е… той е… задник. Познавам го едва от два месеца и половината време… не, не половината, цялото време е минало в кавги. Не можеш да обикнеш някого за два месеца — гласът ми е напрегнат, а думите излизат прекалено бързо. — Освен това е задник.

— Това вече го спомена — казва Ландън и забелязвам, че лекичко се усмихва, но упорито се опитва да запази неутрално изражение. Когато говорим за Хардин, изпитвам такова напрежение в гърдите. Повдига ми се, колата ми се струва прекалено тясна, не ми стига въздух. Открехвам прозореца и облягам глава на него, за да накарам дробовете си да дишат.

— Искаш ли да дойдеш у нас, или да те закарам в общежитието? — пита Ландън.

Искам да се прибера в стаята си, да се свия на топка, но се страхувам, че Стеф и Хардин ще се появят. А вероятността Хардин да дойде в къщата на баща си е почти нулева, затова веднага решавам, че това е по-добрият вариант.

— У вас, но ако може да минем през общежитието, за да си взема някои неща. Дрехи. Извинявай, че трябва да ме разкарваш из целия град.

— Теса, не е кой знае какво разстояние, а и ти си ми приятелка. Няма нужда постоянно да се извиняваш — казва строго, но сладката му усмивка ме кара да се усмихна.

Той е най-добрият човек, когото съм срещнала тук досега. Истинска късметлийка съм да имам до себе си приятел като него.

— Тогава ми позволи да ти благодаря, че си такъв верен приятел.

— Пак заповядай — казва закачливо.

 

 

Бягам като луда из стаята да си събирам нещата и учебниците. Имам чувството, че никога повече няма да остана да спя тук. И това ще е първата нощ от няколко насам, когато няма да заспя до Хардин. А бях започнала да свиквам. Колко съм била глупава!

Вадя телефона от шкафчето и тръгвам към колата на Ландън.

Пристигаме в къщата малко след единадесет. Изтощена съм, но и безкрайно благодарна, че Кен и Карен вече спят. Ландън слага пица във фурната за двама ни и докато чакаме, изяждам още едно кейкче.

Подвизите ми в кухнята ми се струват толкова далечни. Сякаш е било преди седмици. Денят беше толкова дълъг, а започна така добре. С Хардин и с уреждането на стажа ми. И после как унищожи всичко. Както винаги! Изяждаме пицата, качваме се горе, Ландън ме настанява в стаята за гости, в която спах предишния път. Всъщност, тогава не спах тук, защото се събудих от виковете на Хардин.

Всичко изглежда лишено от логика от мига, в който го видях. Времето е непонятна величина. Всичко става ужасно бързо, вие ми се свят от скоростта, с която преминахме през толкова красиви мигове, и от това как неизбежно се връщахме към вечните караници.

Отново благодаря на Ландън и той се прибира в стаята си. Включвам телефона. Имам ужасно много съобщения от Хардин, Стеф и майка ми. Изтривам всички, без това на майка. Знам какво ми е писал, знам какво ми е писала и Стеф. Стига ми за днес. Изключвам звука на телефона и блокирам получаването на съобщения, обличам пижамата си и се свивам в леглото.

Вече е един през нощта, а трябва да стана след четири часа. Утре ще е дълъг ден. Ако не бях изпуснала часовете си днес, утре можеше и да си остана у дома… е, не у дома, а тук. Или да се върна в стаята си. Защо ми трябваше да го убеждавам да се върне в часовете по литература?

След безкрайно въртене и мятане в леглото поглеждам часовника и виждам, че е вече три. Понеже днес беше и най-щастливият, и най-нещастният ден в живота ми, се чувствам прекалено изтощена дори да заспя.

Преди да разбера какво правя, вече съм пред стаята на Хардин. И влизам. Наоколо няма никой, няма кой да ме съди. Отварям гардероба и вадя една бяла тениска. Знам, че никой никога не я е носил, но не ми пука. Свалям своята и обличам неговата. Лягам, заравям глава във възглавницата и най-сетне заспивам.