Анна Тод
След (61)

Глава шестдесет

Никога не съм била голям атлет, но от адреналина ми поникват криле. Стигам до края на улицата, но започвам да се задъхвам. Къде отивам, по дяволите? Не си спомням откъде минах предишния път, а сега се сещам и че оставих телефона си в общежитието. Каква глупачка! За да си докажа! Кое да си докажа? Че съм самостоятелна и независима от Хардин? Който ме гони и крещи:

— Тес, спри!

Спирам. Просто спирам. Защо да бягам? От какво да бягам? Той е длъжен да ми обясни защо играе тези игри с мен.

— Какво ти каза Зед?

Моля? Когато се обръщам към него, той е само на метър от мен и изглежда крайно изненадан. Вероятно не е очаквал да спра?

— Какво, Хардин? Какво искаш от мен? — пищя. Сърцето ми ще се пръсне от бягането и от това, че той продължава да го тъпче.

— Аз… — и за първи път не знае какво да каже. — Зед казал ли ти е нещо?

— Не, какво да ми казва? Защо да ми казва? — Гневът ми се излива на мощни вълни право към него.

— Съжалявам — изрича тихо. Протяга ръка да ме хване, но аз го удрям и не му позволявам. Не отговаря на въпроса ми за Зед, но съм прекалено ядосана, за да ми пука.

— Съжаляваш? Съжаляваш? — изсмивам се в лицето му.

— Да, съжалявам.

— Върви по дяволите, Хардин.

Тръгвам, но той хваща ръката ми. Гневът ме събаря, обръщам се, изскубвам ръката си и го удрям. Силно. Мисля, че жестокостта ми изненадва повече мен отколкото него, а ако се съди по изражението му, той отказва да повярва, че това наистина се случва. Почти съм готова да се извиня, но болката, която той ми причини, е много по-силна от един шамар.

Вдига ръка към лицето си и бавно разтрива почервенялата кожа. Поглежда ме. Гняв и объркване се борят за надмощие в очите му.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? Ти започна със Зед. Ти го целуна — крещи. Край нас минава кола, шофьорът ни гледа, но не ми е до него. Не ми дреме, ако ще всички да видят грозната сцена.

— Нали не се опитваш да обвиниш мен? Сериозно ли си мислиш, че можеш да го направиш? Излъга ме, направи ме на пълна глупачка. Точно когато си помислих, че мога да ти имам доверие, ти ме срина със земята, унижи ме. Ако си искал толкова много да бъдеш с Моли, защо просто не ми каза да те оставя на мира? Не, не каза нищо такова. Дни наред ми подаваш конски лайна с лъжичка. Как ме желаеш и как искаш повече. И как ме молеше да остана с теб! Само за да ме използваш! И каква е целта? Какво получи в крайна сметка? Освен една свирка? — крещя. Грубата дума звучи грозно в устата ми.

— Какво? Това ли мислиш, че правя? Мислиш, че те използвам? — крещи и той.

— Не, Хардин, не мисля, а знам, убедена съм. Но знаеш ли какво? Край. Приключвам. Ще си сменя стаята, общежитието, за да не се налага да те виждам — казвам и наистина го мисля. Не искам тези хора да продължават да тровят живота ми.

— Преиграваш — изговаря с равен тон и се налага да впрегна цялата си воля, за да не го ударя пак.

— Преигравам? Не си казал на приятелите си за нас, нали? Не ми каза за това парти и ме остави да стоя на онзи тротоар като пълна глупачка, за да се качиш в колата си не с кого да е, а с Моли. И после да дойда тук и да видя Моли, седнала в теб, а после я целуваш. Пред мен, Хардин. Бих казала, че реакцията ми е съвсем оправдана — паля се, но гласът ми почти отмира, изтощена съм. Избърсвам сълзите си и премигам нагоре към звездното небе.

— Ти целуна Зед пред мен. И не ти казах за партито, защото не съм длъжен! И без друго, нямаше да искаш да дойдеш. Щеше да си прекалено заета да учиш или да гледаш как съхне боята на тавана — лае той.

Лицето му е размазано, осъзнавам, че плача. И тогава го питам съвсем кротко:

— Защо тогава изгуби толкова много време с мен? Защо си тук сега? Защо тръгна след мен? — Той не казва нищо, но аз имам отговор на всички тези въпроси. — Така си и мислех. Решил си да дойдеш, да кажеш, че съжаляваш, и аз да простя и да продължиш да пазиш връзката ни в тайна. Аз съм скучната ти малка приятелка, която криеш от другите. Но грешиш. Приел си милото ми отношение за слабост. И точно тук ти е грешката.

— Приятелка? Връзка? Така ли си мислила за нас? — бучи гласът му.

Болката в гърдите ми се разраства до безкрайна степен. Едва се държа на краката си.

— Не… не… аз… — не знам какво да кажа, наистина.

— Така си си мислила, нали? — пита и се смее.

— Знаеш ли… да, така е — признавам. Така или иначе се унижих достатъчно, няма повече накъде. Нямам и какво да губя. — Но ти ми каза всички онези неща и аз ти повярвах, когато заяви, че искаш повече. И онези неща, които твърдиш, че не си казвал на никого. Сега дори не вярвам, че са се случили. Всичко е лъжа — свивам рамене и окончателно се предавам. — Но не съм ядосана на теб, а на себе си. Знаех какво ще се случи, преди още да започна да залитам по теб. Знаех, че ще ме нараниш. Помниш ли как каза тогава: Ще я унищожа. Не, каза, че ще ме съсипеш. Е, поздравления, Хардин. Успя.

Проплаквам. В очите му виждам болка. Не, чакай, не може да е болка. Вероятно е подигравка. Не ме интересува кой ще спечели и кой ще загуби в тая игра. Обръщам се и тръгвам обратно към къщата. Надявам се да намеря някой познат, да помоля да ползвам телефон, за да се обадя на Ландън, или да потърся вариант да се прибера до стаята си.

— Къде отиваш? — пита. Боли ме, че няма какво да каже, че не иска да ми обясни нищо. Просто потвърди това, което вече знаех: че е напълно безчувствен.

Тръгвам по-бързо, не му обръщам внимание, но той ме следва и извиква името ми още няколко пъти. Но край вече, не може, не искам да си позволя да ме омагьоса с този глас. Край на всичко!

Когато приближавам къщата, веднага забелязвам розовата коса на Моли. Разбира се.

— Охо, виж, даже те чака. Двамата сте точно един за друг — викам през рамо към Хардин.

— Не е така и ти го знаеш — казва той.

— Оказа се, че не знам нищо — отвръщам злобно и вземам по две стъпала наведнъж.

Зед се появява до входа.

— Мога ли да ползвам телефона ти? Моля те.

Той кима и пита дали съм добре.

— Опитах се да те настигна, но вече беше изчезнала — казва.

Хардин застава пред нас и чака, докато набирам телефона на Ландън. Моля се да ми вдигне. Зед и Хардин се гледат няколко секунди и после разбират, че говоря с Ландън. Зед извръща поглед, после пак поглежда към мен.

— Ще дойде ли? — пита загрижено.

— Да, ще дойде след няколко минути. Благодаря, че ми услужи с телефона си — казвам, без да поглеждам към Хардин.

— Няма проблем. Искаш ли да изчакам с теб? — пита Зед.

— Не, аз ще изчакам с нея — намесва се Хардин. Гласът му е отровен, зъл, заканителен.

— Да, Зед, ще съм ти много благодарна, ако изчакаш с мен — отвръщам и излизам на стълбите. Хардин застава зад нас. Стеф, Тристан и Моли също се приближават.

— Добре ли си? — пита Стеф.

— Да — кимам. — Тръгвам си. По принцип не трябваше да идвам.

Когато Стеф ме прегръща, Моли казва достатъчно високо, за да я чуя.

— Слава богу, че поне последното си го разбрала правилно.

Обръщам глава към нея. Мразя да се конфронтирам, но повече от това мразя самата Моли.

— Права си, не трябва да съм тук. Не съм толкова обиграна като теб, че да се напивам всяка вечер и да увисвам на врата на всеки мъж, който ми попадне в полезрението.

— Моля?

— Много добре ме чу.

— Какъв ти е проблемът? Яд те е, че целунах Хардин ли? Ще ти кажа нещо, захарче. Аз целувам Хардин през цялото време. Постоянно — казва самодоволно.

Усещам как кръвта се оттича от лицето ми. Поглеждам Хардин, но той не казва нищо. Значи е бил с нея през цялото време, докато е бил и с мен? Не ме изненадва чак толкова. Но не мога да й отвърна, не мога да се сетя за нищо. Знам, че в секундата, в която си тръгна, ще се сетя за хиляди възможни отговора, но сега мозъкът ми е празен.

— Да се прибираме — предлага Тристан и хваща Стеф и Моли за ръцете. Опитвам се да му се усмихна и да му благодаря, че я маха оттук.

— И ти, Хардин. Махай се от мен — казвам и забивам поглед напред към улицата.

— Не съм я целувал. От доста време. Само тази вечер. Кълна се — говори.

Защо казва това пред тях?

Моли се обръща и го гледа.

— Изобщо не ми пука кого целуваш. Сега се махай от мен — повтарям.

Когато виждам колата на Ландън, облекчението едва не ме събаря.

— Благодаря — обръщам се към Зед.

— Няма проблем. И не забравяй за това, което говорихме — казва с надежда.

Спомням си, че бяхме говорили да излезем.

— Теса — вика Хардин и аз правя крачка към колата.

— Теса — вика по-силно.

— Казах ти всичко, което имам да ти казвам, Хардин. Няма да слушам повече глупостите ти. Сега ме остави да се кача в шибаната кола — пищя и се обръщам към него. — Знам, че всички ни гледат, но наистина стига.

— Аз… Теса… аз…

— Какво, Хардин? Ти какво? — крещя още по-силно.

— Аз… Аз… Обичам те! — викът му раздира тишината.

Сякаш някой ме удря с все сила в гърдите. Въздух! Нямам въздух.

А Моли… мисля, че се дави в слюнката си.

Стеф изглежда така, сякаш току-що е видяла дух. И следващите секунди всички стоят. И е тихо. Сякаш някой извънземен е минал покрай нас и ни е замразил на място. Когато намирам гласа си, се чувам да казвам:

— Ти си болен, Хардин. Ти си болен в шибания си мозък.

Знам, че е част от играта му, но думите му събуждат нещо у мен. Да чуя това от устата му! Хващам дръжката на вратата, но Хардин ме дърпа назад.

— Повярвай ми, това е истината. Знам, че не ми вярваш, но… Обичам те — очите му са влажни, виждам сълзите, виждам как се опитват да пробият. Устните му са свити в права черта. Дланите му политат нагоре и скриват лицето му. Прави крачка назад, после една напред, сваля ръце. В зелените му очи виждам само безумна паника.

Хардин… е по-добър актьор, отколкото си мислех. Не мога да повярвам, че каза това пред всички.

Избутвам го назад, отварям вратата и я заключвам, преди да успее да се опомни.

Когато Ландън подкарва колата, дланите на Хардин блъскат по прозореца ми. Покривам лицето си с длани, за да не види, че плача.