Анна Тод
След (60)

Глава петдесет и девет

Тръгвам към кухнята след Зед и се подготвям да издържа и на това парти. Искам да отида при Хардин, да го напсувам, да оскубя розовата коса на Моли. Косъм по косъм. Но той вероятно ще се смее през цялото време, затова изпивам чашата с черешова водка със сода, която Зед ми прави, и веднага искам втора.

Хардин съсипа прекалено много от вечерите ми и отказвам да му позволя да го направи отново.

Зед ми приготвя втора напитка, но когато му подавам чашата си след една минута, той казва:

— По-леко. Намали темпото. Вече изпи две — смее се и ми подава ръка.

— Има ужасно приятен вкус, а и бях жадна — смея се и аз и облизвам устните си, за да обера приятния вкус на череша.

— Добре, но тази я пий по-бавно, става ли?

Обещавам му и той ми прави още една.

— Мисля, че е време да поиграем на „Истината или се осмеляваш“? Идваш ли?

Не разбирам какво толкова им харесват на тези глупави игри? Мислех, че нормалните хора спират да играят на такива неща още в гимназията. Болката в гърдите ми се връща с унищожителна сила само като си помисля какво Хардин и Моли вече са се „осмелили“ да направят тази вечер.

— Какво пропуснах досега от играта? — питам с най-подходящата си усмивка за… флирт?

Вероятно приличам повече на полудяваща, отколкото на флиртуваща, но той ми връща усмивката и започвам да си мисля, че опитът ми за флирт е проработил.

— Пияни хора си смучат лицата. Знаеш — обичайното.

Буцата в гърлото ми се надига, но веднага я преглъщам и я удавям в алкохола в стомаха си. Смея се изкуствено и пак отпивам от чашата си, след което тръгваме към групата. Зед сяда на пода по диагонал от Хардин, а аз сядам до него. Всъщност, доста близо до него — нещо, което при нормални обстоятелства не бих направила. Но нали това е целта? Имах надежда, че досега ще е махнал Моли от скута си, но уви… Заставам по-близо до Зед, буквално се притискам към него.

Хардин присвива очи, но не му обръщам внимание. Каквато си е курва, Моли седи като наперена кокошка отгоре му, а Стеф ме поглежда със съчувствие и после хвърля гневен поглед на Хардин.

Водката започва да действа. Сега е ред на Нейт.

— Истината или се осмеляваш? — пита Стеф.

— Истината — казва Нейт и Стеф върти очи с досада.

— Страхлива пичка. — Цветущият й език никога не спира да ме изумява. — Добре, вярно ли е, че си се изпикал в гардероба на Тристан миналата седмица? — пита тя и всички избухват в смях. Освен мен, защото нямам представа за какво говорят.

— Не! Вече ви казах. Не съм аз! — недоволства Нейт и всички пак избухват в истеричен смях. Зед ме поглежда и ми намига.

Не знам защо не съм забелязала колко секси е това момче! Майко мила!

— Теса, ще играеш ли? — пита Стеф и аз кимам. Хардин ме гледа напрегнато.

Усмихвам му се и поглеждам към Зед. Лицето на Хардин съвсем помръква и това ме кара да се чувствам малко по-добре. Искам да се чувства гадно, да се чувства така, както се чувствам аз.

— Добре, истината или се осмеляваш? — пита Моли. Кой друг! Естествено, че тя ще ме накара.

— Осмелявам се — казвам, без да се замислям. Един дявол знае какво ще ме накара да направя.

— Предизвиквам те да целунеш Зед.

Чувам тих смях и няколко възклицания.

— Вече знам, че не й е приятно да се целува с кого да е. Избери си друго — казва Хардин през зъби.

— Всъщност, няма проблем — заявявам. Иска да играем, ще играем.

— Не мисля, че… — започва Хардин.

— Млъквай, Хардин — вика Стеф и ми се усмихва окуражително.

Не мога да повярвам, че се съгласих да целуна Зед, макар че е едно от най-красивите момчета, които съм виждала. Целувала съм само Ноа и Хардин. Предполагам, че Джони от началното училище не се брои, особено като се има предвид, че миришеше на лепило.

— Сигурна ли си? — пита Зед. Опитва се да изглежда загрижен, но перфектните черти на лицето му издават само радост и вълнение.

— Да, сигурна съм — казвам и отпивам пак. Опитвам се да не поглеждам към Хардин, защото само с поглед може да ме накара да променя решението си. Всички ни гледат. Зед облизва устни и се навежда да ме целуне. Устните му са студени от напитката, усещам сладкия вкус на череша по езика му. Меки и същевременно настоятелни. Езикът му се плъзга обиграно по моя. Усещам паренето в стомаха си, не е така, както с Хардин, но е много хубаво. Ръката му се плъзва около кръста ми и двамата се изправяме на колене.

— По дяволите… стига! Тя каза да го целунеш, а не да се чукате пред всички — съска Хардин, но Моли му казва да млъкне. Позволявам си да го погледна. Изглежда побеснял. Никога не съм го виждала такъв. Е, сам си е виновен.

Отдръпвам се от Зед. Всички ни гледат. Бузите ми пламват. Стеф вдига два палеца да ме поздрави за смелостта, но аз забивам поглед в земята. Зед изглежда предоволен, а аз се чувствам ужасно неловко, но в същото време съм и щастлива от реакцията на Хардин.

— Теса, твой ред е да питаш Тристан — казва Зед. Тристан избира да се осмели и аз измислям нещо, което е напълно лишено от всякаква креативност: да обърне един шот.

— Зед, истината или се осмеляваш? — пита Тристан, след като изпива шота си.

Аз обръщам останалото в чашата и колкото повече пия, толкова по-заглъхнали и притъпени са емоциите ми.

— Осмелявам се — казва Зед и Стеф прошепва нещо в ухото на Тристан, който се засмива до ушите.

— Предизвиквам те да заведеш Теса горе за десет минути — казва Тристан и аз спирам да дишам. Не, това е прекалено.

— Това е жестоко попадение — казва Моли и се смее.

Зед ме поглежда, сякаш ме пита дали имам против. Без да се замислям, ставам и го хващам за ръката. Той е шокиран, но става. Всички са стъписани.

— Това вече не е част от играта… Това е просто тъпо — казва Хардин.

— Какво значение има? И двамата са необвързани, а и е забавно на всички ни. Какво ти пука? — говори Моли.

— Не ми пука… просто казвам, че е тъпо — казва Хардин и пак усещам болката в гърдите си. Очевидно не е имал никакво намерение да им каже какво сме… бяхме… През цялото време ме е използвал, за него аз съм поредното момиче, глупачката, която си помисли…

— Е, добре е, че не ти пука, Хардин — казвам рязко и дърпам Зед за ръката.

Всички викат в екстаз, Хардин ги псува, а аз тръгвам със Зед.

Намираме стая на втория етаж, Зед отваря и включва осветлението. Сега когато съм далеч от Хардин, започвам сериозно да се притеснявам от присъствието на Зед. Сама с него! Колкото и да съм ядосана, не искам да имам такива отношения със Зед. Не, не е така. Не че не искам, но знам, че не бива. Защото не съм такова момиче.

— Какво искаш да правим? — питам, но гласът ми е няколко октави над обичайното.

Той се смее и ме води към леглото.

О, Боже!

— Искаш ли просто да си поговорим? — пита. Кимам и забивам поглед в пода. — Не че не желая да правя милион други неща с теб, но си пила и не искам да се възползвам от ситуацията.

Думите му ме шокират.

— Изненадана ли си? — пита ме с усмивка.

— Малко — признавам.

— Защо? Не съм като този нещастник Хардин — казва и аз извръщам поглед. — Знаеш ли, че се бях заблудил, че между вас има нещо.

— Не… приятели сме… просто… нищо повече — не искам да призная колко съм била глупава да повярвам на лъжите му.

— Виждаш ли се все още с приятеля си от гимназията? — пита Зед.

Изпитвам истинско облекчение, че темата не се върти около Хардин.

— Не, скъсах с него.

— Лошо. Това момче беше истински късметлия — вмята и се усмихва леко.

Зед е толкова чаровен. Улавям се, че гледам в очите му с цвят на карамел. Миглите му са по-гъсти и дълги от моите.

— Благодаря — казвам след време.

— Може би… ако искаш, мога да те изведа някоя вечер. На нормална среща. Не като среща в банята на някоя къща — казва и изведнъж става доста притеснен.

— Ами… — не знам какво да му отговоря.

— Искаш ли да поговорим за това утре, когато си трезва?

Зед се оказва много по-мил, отколкото очаквах. Обикновено красивите момчета са задници… като Хардин.

— Добре.

Той хваща ръката ми и предлага:

— Добре тогава. Да се връщаме.

Когато слизаме долу, Хардин и Моли са все още на дивана, но сега вече Хардин пие, а Моли е седнала настрани и краката й са преметнати през неговите. Когато очите на Хардин се стрелват към ръката ми, която е в голямата длан на Зед, аз инстинктивно я дърпам, но после размислям и пак хващам Зед. Хардин стиска челюсти, а аз отвръщам поглед от него и се заглеждам в тълпата.

— Е, как беше — киска се Моли.

— Забавно — казвам, но Зед мълчи. После ще му благодаря, че не възрази.

— Ред е на Моли — казва Нейт, а аз и Зед сядаме на земята.

— Истината или се осмеляваш? — пита я Хардин.

— Осмелявам се. Съмняваш ли се?

Хардин поглежда право в очите ми и й казва:

— Предизвиквам те да ме целунеш.

Сърцето ми спира. Буквално. Спира да бие. Той е абсолютен мерзавец. Никога не съм предполагала, че е такъв! Очите ми плувват в сълзи, сърцето ми пак започва да бие, но този път ще изскочи от гръдния ми кош. Моли се обръща към мен, поглежда ме победоносно и се нахвърля на Хардин. Целият гняв, който изпитвах досега, изчезва и на негово място се появява болката. Убийствена, поглъщаща болка. Горещи сълзи се стичат по лицето ми. Не мога да гледам повече, не мога. Ставам и хуквам.

Стеф и Зед ме викат, но не се обръщам. Блъскам се отчаяно в хората, мачкат ме, но успявам да стигна до вратата. Хладният въздух навън пълни гърдите ми със свежест и ме връща в реалността.

Как може да бъде толкова жесток? Хуквам по стълбите към тротоара. Иска ми се никога да не го бях срещала, никога да не бях срещала Стеф, дори да не ме бяха прели в този проклет колеж.

— Теса! — Обръщам се по инстинкт. Убедена съм, че халюцинирам, когато виждам Хардин да бяга след мен.