Анна Тод
След (6)

Глава пет

Когато Хардин най-сетне си тръгва, изпитвам истинско облекчение, защото сега със Стеф можем да обсъдим партито. Трябват ми повече подробности, нещо, за което да се хвана, за да се успокоя, защото, докато Хардин беше тук, нервите ми бяха прекалено обтегнати, за да говорим за това.

— Къде е партито? Може ли да се отиде пеша? — питам и се мъча да звуча съвсем спокойно, като в същото време прилежно подреждам книгите си на рафта.

— Всъщност това парти е в една от най-големите къщи, наети от студенти. Нещо като голяма комуна — казва и отваря уста, за да сложи още един слой спирала. — Извън колежа е, не е в общежитията, така че няма да можем да отидем пеша, но Нейт ще ни закара.

Благодарна съм, че ще е Нейт, а не Хардин, макар че и той със сигурност ще е там. Не знам защо, но идеята да се возя в колата му ми се струва непоносима. Защо е толкова груб? Аз поне не си позволявам да го съдя, че е унищожил тялото си с тези татуировки. Е, добре, признавам, не одобрявам такива неща, съдя го, но не му го казвам в лицето. Аз съм вежлива и се опитвам да приема разликите между нас по най-цивилизован начин. В моя дом пиърсинг, татуировки… това са ненормални неща. Винаги е трябвало да сресвам косата си, да я приглаждам, веждите ми винаги са били прилежно подредени, дрехите ми — изрядно чисти и изгладени. Така е било. Винаги.

— Чу ли ме? — пита Стеф и прекъсва мислите ми.

— Съжалявам… какво каза? — Не бях осъзнала, че мисля за грубото момче.

— Казах, че е време да се приготвяме. И ти можеш да ми помогнеш да си избера тоалета — казва тя.

Роклите, които вади, са толкова ужасни и неподходящи, че не спирам да се оглеждам за скрита камера, очаквайки някой да изскочи отнякъде и да ми каже, че това е една ужасна шега.

Гледам ужасена, докато ми показва всяка една от роклите си, а тя се смее. Очевидно намира нещо забавно в начина, по който се опитвам да прикрия погнусата си.

Роклята… не, по-скоро парчето метал, което избира, е като черна мрежа за риба. Червеният й сутиен се вижда. Единственото, което скрива тялото й, е черната подплата. Роклята едва стига до най-горната част на бедрата й, но тя се опитва да я вдигне още по-нагоре, за да може съвсем да се оголят краката й. После решава да изложи на показ по-голямата част от гърдите си и я опъва надолу. Токовете й са поне дванадесет сантиметра.

Огненочервената й коса е вдигната на кок. Доста нескопосан, разбъркан и от него падат кичури. Намазала се е със сини сенки и е сложила още повече черно. Просто не разбирам как е възможно да се сложи повече от това, което вече е сложила.

— Болеше ли те, когато ти правиха татуировките? — питам, докато вадя любимата си рокля: тъмночервена като вино и с лек кафеникав оттенък.

— Първата като че боля малко. Сякаш те жили пчела. На много места едновременно.

— Звучи ужасно! — казвам, а тя се смее. Минава ми през ума, че може би ме намира странна, така както аз я намирам за чудата. Фактът, че двете не знаем толкова много неща една за друга, е почти успокоителен.

Тя гледа роклята ми и ахва:

— Това… ли мислиш да облечеш? Не, нали?

Ръката ми бавно гали деликатната материя. Това е най-хубавата ми рокля, любимата ми рокля. И нямам кой знае какъв избор.

— Какво й има на роклята? — питам и се старая да прикрия колко съм обидена.

Тъмночервената материя е мека, но здрава. От същата правят бизнескостюми. Яката е по врата ми, а ръкавите — малко под лактите.

— Нищо… просто е… прекалено дълга?

— Как така дълга! Едва покрива коленете ми.

Не знам дали усеща колко съм обидена, но някак не ми се иска да разбира колко ме е засегнала. Не знам каква е причината.

— Красива е. Просто е прекалено официална за парти. Можеш да вземеш някоя от моите или да си избереш каквото искаш от гардероба ми — казва съвсем откровено.

Не, никак не ми харесва идеята да се намъкна в някоя от нейните миниатюрни рокли.

— Благодаря, Стеф, но мисля, че ще облека това — казвам и включвам машата за коса.