Анна Тод
След (59)

Глава петдесет и осем

Вървя към стаята си и се проклинам за глупостта си. Как можах да повярвам, че Хардин ще се промени. Трябваше да знам, да се сетя. Трябваше да съм наясно, че е прекалено хубаво, за да е истина. Хардин ме целуна пред Ландън, Хардин ми каза, че иска повече, Хардин ми разказа за детството си. И трябваше да знам, че в мига, в който се появят приятелите му, той пак ще се превърне в онзи Хардин отпреди две седмици, Хардин, когото мразех.

— Здрасти. Идваш ли тази вечер? — пита Стеф веднага щом влизам в стаята. Тристан седи на леглото й и я гледа с обожание. Иска ми се Хардин да ме гледа така.

— Не, ще уча — казвам.

Да, хубаво е да знам, че всички са поканени, но Хардин дори не счете за необходимо да ми спомене за партито. Вероятно за да прекара малко време с Моли!

— Хайде! Ще е забавно. Хардин ще е там — усмихва се и аз се насилвам да върна усмивката.

— Няма проблем, наистина. Трябва да уча, да се обадя на майка ми и да си свърша нещата за другата седмица.

— Скуууукааа! — възкликва шеговито Стеф и взема чантата си. — Както искаш. Няма да се прибирам, но ако имаш нужда от нещо, обади ми се — казва и ме прегръща.

Обаждам се на майка и й казвам за стажа. Разбира се, тя е много доволна, защото това е „голям шанс“. Не споменавам за Хардин и неговото участие, но й казвам за Кен, когото представям като доведения баща на Ландън. И това е истината, нали? Тя пита за Ноа, но аз просто прескачам въпроса. Изненадвам се, че Ноа не е казал нищо на майка ми. Не ми дължи нищо, но съм му благодарна за жеста. После слушам безконечния разказ за новата й колежка. Минава време, безкрайно дълго време и се улавям, че слушам с половин ухо. Долавям, че майка ми подозира новата колежка в афера с шефа им. Накрая не издържам повече, казвам й, че имам да уча, и й затварям.

И след това… мисля само за Хардин. Както винаги.

Животът ми беше толкова по-спокоен, а сега, след… него, всичко е толкова объркано и сложно. Какъв кошмарен стрес. Или съм безкрайно щастлива, или в гърдите ми гори ужасна болка, когато мисля за него. За него и Моли.

Ще се побъркам, ако остана тук сама. Отказвам се да уча — просто защото няма смисъл, а е едва шест часа. Да изляза на разходка? Да, трябва да си намеря приятели. Взимам телефона и се обаждам на Ландън.

— Здравей, Теса — гласът му веднага ме успокоява.

— Здрасти. Зает ли си? — питам.

— Не, гледам мач. Защо? Проблем ли има?

— Не. Просто се чудех дали е удобно да мина край вас… или ако майка ти не е заета, да ми даде един урок по печене на сладки — казвам и се опитвам да се засмея, но смехът ми е безрадостен.

— Да, разбира се. Много ще се зарадва. Ще й кажа, че идваш.

— Добре, следващият автобус е след около тридесет минути, но ще дойда възможно най-бързо.

— Автобус? О, да, забравих, че нямаш кола. Ще дойда да те взема.

— Не, няма проблем. Наистина. Нямам нищо против да си хвана автобуса. Не искам да те разкарвам дотук.

— Теса, с кола е по-малко от десет минути. Тръгвам веднага — казва и аз се съгласявам.

Грабвам си чантата и отново проверявам телефона си. Хардин не се е обаждал, нямам и съобщение. Мразя усещането, че целият ми живот зависи от него, особено когато не е възможно да зависи от него, защото Хардин го няма.

Решавам да бъда независима и изключвам телефона си. Ако го оставя включен, ще се побъркам да проверявам на всеки пет минути. После решавам, че ще е най-добре да го оставя тук, пъхам го в най-горното чекмедже на бюрото си и излизам да чакам Ландън.

След няколко минути виждам колата му. Той спира и натиска клаксона. Подскачам от изненада и едва не падам от ръба на тротоара. Качвам се в колата и двамата се смеем.

— Майка ми започна да се побърква, развихрила се е из кухнята, подготвяйки много подробен и издържан урок по печене на сладкиши — казва.

— Наистина ли? Обичам точно такива уроци! С много подробности.

— Знам. По това си приличаме — казва и пуска радиото.

Чувам една от любимите си песни и питам:

— Мога ли да увелича?

Той няма нищо против.

— Харесваш „Фрей“? — пита с изненада.

— Да. Любимата ми група. Обожавам ги. Ти харесваш ли ги?

— Да! Че кой не ги харесва? — смее се Ландън и аз почти му отвръщам, че Хардин ги мрази, но веднага се отказвам.

Пристигаме в къщата и Кен ни посреща на вратата с широка усмивка. Надявам се, че не е очаквал да види Хардин с мен, но не виждам разочарование на лицето му.

— Карен е в кухнята. Влизаш на свой собствен риск — шегува се той.

Влизам в кухнята. Всеки един плот, всяка повърхност е покрита с тенджери, тигани, купи и всякакви други неща, някои от които виждам за първи път.

— Здравей, Теса! Точно подготвям нещата — лицето й грее, а с ръка показва затрупаната с какви ли не уреди кухня.

— Мога ли да ти помогна?

— След мъничко, почти свършвам… ето, готова съм.

— Дано не съм те притеснила, като не предупредих по-отрано за намерението си — казвам.

— О, не, слънце, винаги си добре дошла — уверява ме тя и съм сигурна, че казва истината.

Подава ми престилка и аз завързвам косата си на кок. Ландън сяда при нас и Карен ми показва продуктите за капкейкчета. Обяснява ми как се правят, като започва от самото начало, съвсем подробно. Правя сместа, слагам я в една купа и започвам да бъркам с миксера на бавна скорост.

— Чувствам се като професионален пекар — смея се, а Ландън се навежда и прокарва ръце по бузата ми.

— Извинявай, имаш брашно по лицето — казва и се изчервява.

После изсипвам сместа във формичките за печене. Слагаме ги във фурната и си говорим за училище и за домакински работи. Ландън решава да не присъства на „женския разговор“ и отива да си догледа мача. Улисваме се в приказки.

 

Кейкчетата са изпечени и вече изстиват. Тогава Карен казва, че е време да сложим глазурата. Поглеждам резултата с учудване и установявам, че моите са станали доста хубави… поне на външен вид. Карен ми показва как да използвам фуния от плат, за да направя L върху глазурата. Правя една буквичка и слагам кейкчето за Ландън настрани. Карен украсява нейните с цветчета и стръкчета трева, а аз правя с моите… каквото мога.

— Мисля, че другия път можем да опитаме да направим курабийки — казва и подрежда кейкчетата в табличка за сладки.

— Звучи добре — отвръщам и отхапвам от едното кейкче. Тогава Карен пита:

— Къде е Хардин тази вечер?

Дъвча бавно и се опитвам да разбера дали зад въпроса й има мотив.

— В къщата — отговарям, сякаш е най-обикновеното нещо на света. По лицето й минава лека сянка на тревога, но не казва нищо.

Ландън влиза в кухнята, а Карен отива да занесе няколко кейкчета на Кен.

— Има ли за мен? — пита Ландън и оглежда кейкчето с буквата L върху глазурата.

— Да, буквите са малко криви. Трябва да поработя над уменията си с тая фуния.

Той отхапва голяма хапка.

— Важното е, че са вкусни — казва с пълна уста. Смея се тихичко, а той бърше устата си. Изяждам още едно, а Ландън говори за мача, който изобщо не ме интересува, но поне мога да се правя, че слушам.

Отново мисля за Хардин и се заглеждам през прозореца.

— Добре ли си? — пита Ландън и почти ме стряска.

— Да, извинявай, не обърнах много внимание… в началото — усмихвам се извинително.

— Няма проблем. Заради Хардин е, нали?

— Да… как разбра?

— Къде е?

— В къщата. Има парти… — обяснявам и после решавам да му споделя. — И той не ми каза. Приятелите му го чакаха пред колежа, а той само ми каза, че „ще се видим“. Сега когато повтарям думите му, се чувствам като пълен идиот. Знам, че звуча ужасно глупаво, но това момиче, с което се виждаше преди… тя е там с него. И той не ми каза… не каза какво е това между нас… — въздъхвам дълбоко.

— Не сте ли гаджета? — пита Ландън.

— Да… Е, и аз така мислех, но сега не знам.

— Защо не се опиташ да говориш с него? Или отиди на това парти.

— Не мога да ида на партито просто така.

— Защо не? Била си на техните партита и преди и сте нещо като гаджета, а и съквартирантката ти ще е там. На твое място бих отишъл.

— Наистина ли? Да, Стеф ме покани… Не знам.

Искам просто да видя дали Хардин е с Моли, но не мога да се появя просто така.

— Мисля, че трябва да отидеш.

— Ще дойдеш ли с мен? — питам.

— О, не, съжалявам. Приятели сме, но не искам.

Знаех си, че няма да дойде, но си заслужаваше да попитам.

— Мисля, че ще отида. Поне да се опитам да говоря с него.

— Добре. Ще те закарам. Само си избърши лицето. Имаш брашно.

Той се смее, а аз нежно бутам ръката му. Оставам още малко да си поприказвам с Ландън. Не искам да мисли, че го използвам за такси до партито, но съм сигурна, че точно това си мисли.

 

 

— Късмет — казва, преди да изляза от колата. — Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Гледам как колата му се отдалечава и си мисля: Каква ирония — да оставя телефона си у нас, за да избегна да се виждам с Хардин, а къде съм сега? На партито в къщата му.

Виждам група полуголи момичета, защото това по тях едва ли може да се нарече облекло, и поглеждам дрехите си: джинси и жилетка. Почти нямам грим, косата ми е на кок.

По дяволите, какво съм си мислила, появявайки се така тук?

Преглъщам тревогата си и влизам. Не виждам никой познат. Освен Логан, който пие шотове от пъпа на едно момиче по сутиен и бикини. Минавам през кухнята и някой ми подава червена чашка с алкохол, която веднага вдигам до устните си. Ако ще се изправям лице в лице с Хардин, алкохолът е почти задължителен. Проправям си път през тълпата към хола, където обикновено се събира групичката им. Между телата и над раменете на хората забелязвам розовата коса на Моли.

И искам да повърна, защото не седи на дивана, а в Хардин. Ръката му е на бедрото й. И се е облегнала на него и… той се смее с приятелите си, защото… това е най-нормалното нещо на света?

Как се забърках в тази каша с Хардин? Трябваше да стоя настрана. Знаех си, още тогава си знаех, а сега стоя тук и се чувствам, сякаш ми е ударил шамар. Трябва да си тръгна. Мястото ми не е тук, не искам да плача пред тези хора. Писна ми да плача заради него. И край на опитите ми да го превърна в нещо, което не е и което не иска да бъде.

Всеки път, когато си помисля, че не мога да бъда по-наранена и унизена, той прави нещо, с което ми доказва, че съвсем не е така, че досега дори не съм познавала значението на думата „болка“, истинска болка.

Гледам как Моли слага длан върху ръката на Хардин, но той я отдръпва. Само за да я сложи на ханша й и да я притисне нежно, а тя се смее. Опитвам да накарам тялото си да се движи, да направя крачка назад, да лазя, да направя необходимото само и само да се махна оттук, но очите ми не искат да се откъснат от момчето, в което се влюбих, а неговите не искат да се откъснат от нея.

— Теса — вика някой. Главата на Хардин се обръща рязко, зелените му очи подивяват от шока, Моли ме поглежда и се притиска в него, устните му се разтварят да каже нещо, но не отронва и дума.

Зед се появява пред мен и най-накрая откъсвам очи от Хардин. Опитвам се да се усмихна, но цялата ми енергия е впрегната в това да сдържа сълзите си.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита Зед и аз поглеждам към чашата си.

Тая чаша не беше ли пълна с бира?

Изтървала съм чашата и бирата се е разляла на пода. Правя крачка назад. При други обстоятелства веднага бих почистила и бих се извинила, но сега предпочитам да се правя, че не е моя. При толкова народ, никой няма да разбере, че аз съм разляла бирата.

Имам две опции — да избухна в плач, да побягна и да му дам да разбере, че ме е победил, или да покажа смелото си лице и да се държа, сякаш не ми пука за него, нито пък за това, че Моли все още седи в скута му и че това изобщо не ме притеснява!

Решавам да действам според втория план.

— Да, искам нещо за пиене — казвам. Не мога да позная гласа си.