Анна Тод
След (56)

Глава петдесет и пет

Ландън мълчи, докато му разказвам за случилото се с Ноа. После споделям, че това, което ме вълнува най-много, е как да нарека случващото се между мен и Хардин, защото изглеждаме, сякаш имаме връзка, но не сме го обсъдили… в технически детайли, не сме си го казали.

— Вече те предупредих за Хардин и няма да го правя пак. Но… моля те, внимавай с него. Макар че изглежда доста привързан към теб за човек с неговия нрав и начин на живот. Това не мога да го отрека — изтъква Ландън и сядаме.

Усилията му да се опита да ме разбере и да ме подкрепи, въпреки неприязънта му към Хардин, наистина означават много за мен.

Влизам за петия си час по социология. Професорът ми махва и ме вика да отида при него.

— Току-що ми се обадиха от кабинета на ректора. Трябва да се явиш сега — казва.

Какво? Защо?

Страхът ме стиска за гърлото, но после се сещам, че ректорът е бащата на Хардин, и напрежението ми леко спада, но сега вече идват нови страхове и безпокойство. Какво иска от мен? Знам, че в колежа не е като в училище, но сякаш ме викат в кабинета на директора и се чудя каква беля съм направила. С тази малка подробност, че директорът е бащата на… кого? На приятеля ми?

Мятам раницата през рамо и тръгвам към административната сграда. Разстоянието е голямо и ми отнема повече от половин час. Казвам името си на секретарката и тя веднага вдига телефона. Не чувам нищо от разговора им, само обръщението „Доктор Скот“.

— Очаква Ви — казва тя с професионална усмивка и ми посочва дървената врата в дъното на коридора. Заставам пред вратата и преди да почукам, тя вече се отваря и Кен ме посреща с усмивка.

— Здравей, Теса. Благодаря, че дойде — изрича и ме кани в кабинета си. След това ми сочи едно от креслата да седна и после самият той сяда на въртящото се кресло зад прекалено голямото бюро от черешово дърво. Изпитвам смущение и притеснение. Може би защото го виждам на работното му място, а не в дома му, където, честно казано, не се притеснявах особено от позицията му.

— Извинявай, че те измъкнах от клас. Не знаех как да се свържа с теб, а Хардин е труден за… откриване.

— Не се притеснявай. Какво има? Някакъв проблем ли? — питам доста нервно.

— Не, няма проблем. Просто искам да обсъдим няколко неща. Нека започнем със стажа — предлага и обляга лакти на бюрото си. — Щастлив съм да ти съобщя, че говорих с приятеля си Ванс и той с нетърпение очаква да те види. Колкото по-рано, толкова по-добре. Най-добре е утре, ако си свободна.

— Наистина? — почти изпищявам и скачам на крака. Става ми неудобно от начина, по който реагирам, и веднага сядам. — Това е страхотно, наистина! Нямаш представа какво означава това за мен и колко дълбоко ценя жеста — възкликвам. Това е такава новина! Не мога да повярвам!

— За мен е истинско удоволствие, Теса — казва и ме гледа с интерес. — Да му кажа ли, че ще отидеш утре?

Не ми се иска да си изпускам лекциите, но си заслужава. И бездруго съм напред с материала.

— Да, утре. Страхотно! Уау! — не спирам да подскачам на стола си, а той се смее.

— Сега на втория въпрос. Ако решиш да ми откажеш, наистина няма проблем. Молбата ми е от по-лично естество. По-скоро е услуга. Веднага пояснявам, че ако откажеш, това няма да повлияе на стажа ти при Ванс. — Безпокойството ми нараства, но кимам и той продължава. — Не съм сигурен дали Хардин ти е казал, че с Карен ще се женим следващата седмица?

— О, да, знам, че ще се жените. Поздравления. — Не, не знаех, че е толкова скоро, и веднага се сещам как Хардин изпотроши цялата къща и изпи половин бутилка скоч, когато научи новината.

Той се усмихва вежливо.

— Благодаря. Чудех се дали има някакъв шанс… дали е възможно… ако искаш… да убедиш Хардин да дойде на сватбата. — Очите му се откъсват от моите и се заглежда в стената. — Знам, че тук прекрачвам границите и искам нещо много голямо от теб. Но наистина няма да ми е приятно… ще ми е крайно неприятно, ако не е там. И честно казано, вярвам, че ти си единственият човек, който може да го убеди да дойде. Питал съм го вече няколко пъти и той моментално отказва — въздъхва почти ядно.

Нямам представа какво да му кажа. Иска ми се Хардин да отиде на сватбата на баща си, но силно се съмнявам, че ще ме послуша. И защо всички си мислят, че мога да му влияя, това не разбирам! Спомням си, когато Кен ми каза, че Хардин е влюбен в мен — каква абсурдна мисъл и колко невярна.

— Ще говоря с него. Много ми се иска да дойде — казвам откровено.

— Наистина? Много ти благодаря, Тереза. Надявам се, че не си се почувствала притисната да приемеш молбата ми, но аз наистина ще се радвам да видя и двама ви там.

На сватба с Хардин? О, толкова хубаво би било! Но ще е ужасно трудно да убедя Хардин.

— Карен много те харесва и наистина й беше приятно с теб този уикенд. Винаги си добре дошла.

— И на мен ми беше много приятно в дома ви. Може да й се обадя за тези уроци по правене на сладкиши, които ми предложи — смея се и той се смее с мен.

Когато се усмихва, прилича толкова много на Хардин. Сърцето ми се топи. Този човек отчаяно иска да изгради отново връзка с ядосания си, гневен и прекършен син. Сърцето ми се свива от болка. Ако мога да направя нещо за Кен, със сигурност няма да се поколебая и ще сторя каквото трябва.

— Сигурен съм, че ще се зарадва. Ела, когато искаш — казва и става.

— И пак… благодаря за стажа. Това означава толкова много за мен.

— Прегледах кандидатурата ти и трябва да кажа, че съм много впечатлен — надеждата разтапя кафявите му очи.

Бузите ми поруменяват, усмихвам се и казвам довиждане.

 

 

Когато се прибирам в колежа, вече е време за лекцията по литература. Имам само пет минути, преди да започне. Хардин е седнал на мястото си и не мога да побера усмивката на лицето си.

— Ти си изпълни обещанието, затова и аз изпълнявам моето — усмихва се и той.

Поздравявам Ландън и сядам между тях.

— Защо се забави? — прошепва, понеже професорът вече е започнал да говори.

— Ще ти кажа след часа — знам, че ако му кажа сега, ще произтече ужасен скандал.

— Кажи ми.

— Казах, че ще ти кажа след часа, не е кой знае какво.

Той въздъхва, но в крайна сметка се съгласява.

Лекцията свършва, двамата стават и за пръв път не знам с кого да говоря. Обикновено говоря с Ландън и винаги излизаме заедно, но сега когато и Хардин е с нас, наистина не съм сигурна.

— Нали не си се отказала от идеята за Лагерния огън с мен и Дакота в петък? Мислех първо да дойдеш за вечеря. Знам, че мама много ще се зарадва — предлага Ландън и преди Хардин да отвори уста, аз отговарям:

— Разбира се, не съм се отказала. А и вечеря у вас ми звучи страхотно. Ще дойда. Само ми кажи в колко часа.

Нямам търпение да се запозная с Дакота. Тя го прави щастлив и това е достатъчна причина да я обичам, без да я познавам.

— Ще ти пусна съобщение — обещава и си тръгва.

— Ще ти пусна съобщение — имитира го Хардин.

— Не му се подигравай — казвам с предупредителен тон.

— О, да, забравих колко се ядосваш, когато стане дума за него. Паметен е онзи миг, когато щеше да скочиш върху Моли и да й издереш очите, понеже каза онези неща за него — смее се, а аз го удрям по рамото.

— Не се шегувам, Хардин. Остави го на мира — казвам и добавям с по-мил тон. — Моля те.

— Той живее с баща ми. Заслужил съм си привилегията поне да му се подигравам — отвръща с усмивка и аз не мога да не се засмея.

Излизаме от сградата и решавам — сега или никога.

— Като стана дума за баща ти… — поглеждам го и забелязвам, че вече ще се пръсне от напрежение. Очите му ме гледат войнствено, с подозрение. Чака. — Затова закъснях. Бях в офиса му, той ме извика. Уредил е интервю за стажа ми. За утре. Не е ли страхотно?

— Какво е направил? — гласът му е презрителен.

Почва се.

— Уредил е интервюто. И това е голяма възможност за мен, Хардин. Моля те да ме разбереш.

— Добре — въздъхва.

— Има и друго.

— Разбира се, че има и друго…

— Покани ме на сватбата другата седмица. Покани ни. На сватбата — едва успявам да довърша, гласът ми заглъхва, защото погледът му е леден и режещ.

— Никакви сватби. Край на дискусията — казва и се обръща да си тръгне.

— Чакай, просто ме изслушай. Моля те — опитвам се да хвана китката му, но той не позволява да го докосна.

— Не, Тереза, наистина трябва да стоиш настрани от това. Не се шегувам. Гледай си твоите неща и не се бъркай там — казва рязко.

— Хардин… — викам след него, но той не се обръща.

Изчезва някъде из паркинга, а краката ми са се превърнали в циментови. Стоя като закована на тротоара и само тежестта в краката ме спира да не хукна след него. Гледам как бялата му кола излиза от паркинга.

Преиграва и сега вече няма да му търпя глупостите. Има нужда от време да се успокои, преди да поговорим пак. Знаех, че няма да иска да дойде. Но се бях надявала поне да седне и да го обсъди с мен.

Кого заблуждавам? Това нещо… това „повече“ започна едва преди два дни. Не знам защо очаквам всичко да е съвсем различно. И реално погледнато, доста от нещата в известен смисъл са различни. Хардин е мил с мен през по-голямата част от времето, а и ме целуна пред всички, което беше наистина голяма изненада. Но като цяло, Хардин си е Хардин, инат е и има проблем с отношението си към всички хора. Въздъхвам, мятам чантата през рамо и тръгвам към стаята си.

Стеф седи на пода със скръстени крака и гледа телевизия.

— Къде беше снощи? Не е в твоя стил да не се прибереш, когато си на училище на другия ден, госпожичке? — казва закачливо.

— Бях… навън — отговарям със същия весел тон.

Не знам дали е редно да й казвам, че съм останала при Хардин.

— С Хардин — добавя вместо мен и аз веднага отмествам поглед встрани. — Знам, че си била с него, защото ме пита за телефона ти, а после си тръгна от боулинга и повече не се върна. — Усмивката и е огромна, весела. Сякаш наистина се радва за мен.

— Не казвай на никого, защото самата аз не знам какво се случва, моля те.

Стеф обещава да не казва нищо и целия следобяд говорим за нея и Тристан. После той идва и я взема, за да вечерят някъде. Тристан я целува в мига, в който я вижда, не пуска ръката й, докато си събира нещата, и й се усмихва през цялото време. Защо Хардин не може да се държи така с мен?

Не ми се е обаждал вече няколко часа, не е пускал съобщение, а аз не искам първа да подавам клонката на мира. Дребнаво, знам. Но не ми пука.

Когато Стеф и Тристан тръгват, довършвам каквото имам да уча и точно когато си събирам нещата за банята, получавам съобщение. Сърцето ми подскача, когато виждам името му на екрана.

Остани с мен тази вечер?

Не ми се обажда с часове, но иска да остана при него и тази вечер? Отново?

Защо? За да се държиш с мен като задник?

Искам да го видя, но все още ме е яд на него.

Пътувам вече. Бъди готова.

Да, този тон определено ме дразни, но не мога да отрека, че се вълнувам да го видя. Бягам да се изкъпя, за да не се налага да взимам душ в къщата. Когато излизам от банята, почти нямам време да си събера нещата за следващия ден и да си избера дрехи. Само като си помисля, че трябва да взема автобуса, за да отида при Ванс, ми става зле. Трябва да си намеря кола, колкото е възможно по-скоро. Точно подреждам дрехите си в сака, когато Хардин отваря вратата. Без да чука, естествено.

— Готова ли си? — пита и взема чантата ми от тоалетката. Кимам, мятам сака си през рамо и тръгвам след него.

Улавям се, че тихичко се моля остатъкът от вечерта да не мине така, както започва.