Анна Тод
След (55)

Глава петдесет и четири

След като прекарах няколко минути в прегръдката му, започвам да размислям.

— Къде ще си взема душ на сутринта?

— Можеш да се изкъпеш тук, банята е в дъното на коридора — казва и целува линията на челюстта ми. Не, с тези нежни целувки не мога да преценя трезво. И той много добре знае какво ми причинява.

— В къща, пълна с момчета? А ако някой влезе?

— Първо, вратата се заключва и второ, аз ще дойда с теб, разбира се — уточнява между целувките.

Не ми харесва как прозвуча последното, но решавам да не се задълбавам много в това. Засега.

— Добре, но искам да си взема душ сега, преди да е станало прекалено късно.

Той кима, изправя се, вдига джинсите си, аз обувам моите, а той ме гледа с изненада.

— Без бикини?

Завъртам очи и сменям темата.

— Имате ли шампоан? Дори не си взех четка за зъби! — Започвам сериозно да се тревожа за нещата, които са ми жизненонеобходими, за да остана да преспя някъде. — Клечки за уши? Конци за зъби? — продължавам да изреждам.

— Спокойно, имаме и клечки, имаме и конци за зъби. Със сигурност има няколко четки за коса. Вероятно някъде имаме и един панер с бикини, всякакъв размер, ако решиш да се възползваш — смее се.

— Бикини? — питам и чак след това разбирам, че някои момичета са си ги забравили тук. — О, няма значение, не искам да знам.

Той не спира да се смее, а аз се надявам Хардин да няма панер с колекция от бикини на момичетата, с които е бил.

Тръгваме заедно към банята. Тук е по-приятно и удобно от банята в общежитието. Освен това вече съм била в тази баня няколко пъти.

Хардин пуска водата и сваля тениската си.

— Какво правиш? — питам.

— Вземам си душ?

— О, помислих, че аз съм първа.

— Изкъпи се с мен — казва, сякаш това е най-обикновеното нещо на света.

— Ами… не. Не мога — смея се на абсурдното му предложение. Не мога да се къпя с него!

— Защо не? Виждал съм те гола, ти си ме виждала гол. Какво толкова? — казва недоволно.

— Не знам… просто не искам.

Знам, че ме е виждал гола, но банята е нещо толкова интимно. По-интимно от това, което правихме досега.

— Добре, влизай първа — казва, но гласът му е напрегнат и звучи раздразнен.

Аз го поглеждам с най-сладката си усмивка и се опитвам да не обръщам внимание на тона му. Започвам да се събличам. Очите му оглеждат тялото ми и после извърта поглед встрани. Пъхам ръка зад пердето, за да се уверя, че водата е достатъчно топла, и влизам.

Хардин не казва и дума. Мокря косата си. Не говорим. Струва ми се прекалено тихо.

— Хардин? — питам тихо. Дали е излязъл?

— Да?

— Помислих, че си излязъл — той дръпва леко пердето и пъха къдравата си глава.

— Не, тук съм.

— Какво има? — питам и го гледам жално.

Той клати глава, но не казва нищо.

Наистина, сърди се като дете само защото не искам да се изкъпя с него? Почти съм готова да му кажа да влезе с мен, но… не, не може винаги да става неговата. Трябва да го разбере. Чувам как сяда на тоалетната чиния и започвам да мия косата си.

Шампоанът мирише на мускус. Липсва ми моят шампоан с аромат на ванилия, но пък е само за една вечер, не е кой знае какво. Може би трябваше да останем в моята стая, но знам, че Стеф ще си е там тази вечер и ще е неловко да й обясняваме всичко. А и той едва ли щеше да е така нежен в нейно присъствие, и то след като са имали флирт. Мисълта за това не ми дава мира, но веднага я избутвам назад.

— Би ли ми подал кърпата? — питам и спирам водата. — Или ако има две, ще е по-добре.

Обичам да имам по две кърпи, една за тялото и една за косата. Ръката му се мушва през завесата на душа и ми подава две кърпи. Благодаря му, а той тихо казва нещо, което не разбирам.

Започвам да суша косата си, а той събува джинсите си и пуска водата. Не мога да откъсна очи от голото му тяло. Колкото повече го гледам, толкова по-красиви ми изглеждат тези татуировки. Не откъсвам очи и когато се пъха под душа. Водата се излива върху тъмната му коса и после… той дърпа завесата.

Трябваше да се изкъпя с него не защото сега се сърди, а защото сега наистина искам.

— Отивам в стаята — казвам, като си мисля, че така или иначе няма да ми отговори и ще продължава да се цупи. Той дърпа завесата толкова рязко, че половината й пластмасови халки се изхлузват от пръчката.

— О, не, никъде няма да ходиш.

— Добре, какъв ти е проблемът? — казвам раздразнена до краен предел.

— Нищо, просто няма да се прибереш в стаята сама. Навън има тридесет момчета, разхождат се из цялата къща, така че не можеш да се размотаваш сама навън.

— Не, друго е. Сърдиш се като дете, понеже ти казах, че не може да се изкъпеш с мен.

— Не… не се сърдя.

— Кажи ми защо, иначе излизам навън по кърпа — заплашвам, но знам, че никога, за нищо на света няма да го направя. Очите му се присвиват и без да очаквам, протяга ръка и ме хваща за китката. Навсякъде из банята капе вода.

— Просто не обичам да ми се отказва — гласът му е плътен, но много по-мек.

Предполагам, че в отношенията си с момичетата Хардин никога не е чувал думата не. Съзнанието ми подсказва, че е редно да му спомена да започне да свиква, но после се сещам, че до този момент аз също не съм му отказвала. В секундата, в която ме докосне, правя това, което той иска.

— Не съм като останалите момичета — казвам рязко, защото ревността ми взема връх над всички аргументи.

Лека усмивка танцува на устните му, водата се стича по лицето му.

— Знам, Тес, знам. — И се скрива зад завесата.

Докато се облека, той е готов и спира водата.

— Можеш да вземеш някои от моите дрехи за спане — казва, но аз едва го чувам, защото седя като в транс и гледам блестящото от капките божествено тяло пред мен. Усещам се, че кимам, но не мога да говоря. Той започва да търка косата си с бялата кърпа и след това я увива около таза си. Кърпата виси ниско на талията му. Хардин е самото въплъщение на понятието секс. Имам чувството, че в стаята е станало поне седемдесет градуса. Той се навежда и отваря шкафа под мивката, откъдето вади четка за коса и я слага в ръката ми.

— Хайде да вървим — казва, а аз разтърсвам глава, за да разкарам мръсните фантазии от мозъка си. Тръгваме по коридора и завиваме към стаята на Хардин, когато високо русо момче почти се блъска в мен. Поглеждам лицето му и чак костният ми мозък замръзва.

— Не сме се виждали отдавна — мърка като разгонен котарак. Повдига ми се.

— Хардин — изпищявам, той се обръща и се сеща, че това е момчето, което се опита да ми посегне преди време.

— Махни се от нея, Нийл. Веднага! — избумтява гласът на Хардин и Нийл пребледнява.

Вероятно не го е забелязал, когато сме завили по коридора.

— Моя грешка, Скот — казва и си тръгва.

— Благодаря — прошепвам.

Той увива ръка около моята и отключва вратата.

— Тоя ще го смажа от бой някой ден — казва.

Сядам на леглото.

— Не! Не прави такива неща! — умолявам го. Не мога да разбера дали говори сериозно, но май не искам и да знам. Отваря гардероба си, мята една тениска и чифт боксерки към мен, грабва дистанционното и включва телевизора.

Свалям джинсите си и обувам боксерките. Налага се да ги навия няколко пъти около кръста си, за да не ми падат.

— Може ли… става ли… да облека тениската, с която беше днес? — едва когато изговарям думите, разбирам колко странно звучат.

— Какво? — усмихва се той.

— Аз… ами… Няма значение — лъжа веднага. Как да кажа, че искам да нося мръсната му тениска, защото мирише така хубаво. Дали няма да ме помисли за откачена?

Той се смее, става, вдига тениската си от пода и се приближава към мен.

— Ето, бебо — казва и ми я подава. Радвам се, че не пита нищо повече, защото бих изпаднала в ужасно неловката ситуация да обяснявам. Въпреки това се чувствам малко глупаво.

— Благодаря — чуруликам весело. Събличам тениската и сутиена си и обличам неговата.

Вдишвам аромата й. Ухае прелестно — точно както си представях. Знам, че вече разбира защо го правя, понеже сега очите му са толкова нежни.

— Красива си — казва и поглежда встрани. Сигурно не е очаквал, че ще каже думите на глас, от което сърцето ми се разтапя още повече. Усмихвам му се и правя крачка към него.

— Ти също.

— Добре, стига с това — казва и се смее, но виждам, че се е изчервил. — В колко трябва да станеш утре? — пита, сяда на леглото и вяло преглежда каналите.

— В пет, но аз ще си наглася алармата.

— Пет? Пет сутринта? Първата ти лекция е от колко? Девет? Защо ставаш толкова рано?

— Не знам. Да се приготвя навреме… предполагам — казвам и прокарвам четката през косата си.

— Хайде да станем в седем. Тялото ми отказва да функционира преди седем.

Толкова сме различни! Въздъхвам.

— Шест и половина? — опитвам се да предложа някакъв компромис.

— Добре, шест и половина.

 

 

През останалата част от вечерта гледаме телевизия. Хардин заспива, положил глава в скута ми, докато пръстите ми галят косата му. Опитвам да се плъзна под него и да легна, без да го будя.

— Тес? — казва в съня си и ръцете му започват да опипват наоколо, сякаш ме търси.

— Тук съм — прошепвам зад гърба му. Той се обръща към мен, увива ръка около кръста ми и веднага заспива. Казва, че спи по-добре, когато съм край него. И мисля, че същото важи и за мен.

На следващата сутрин алармата ме буди в шест и половина. Хуквам из стаята да си търся дрехите, като полагам огромни усилия да събудя Хардин и да го накарам да се облече. О, боже, най-трудното нещо на света е да го събудиш.

Ядосана съм и се чувствам неподготвена, но, както ми обеща, успяваме да стигнем до стаята ми в седем и петнадесет, така че имам предостатъчно време да се преоблека, да се среша, да си измия зъбите. Отново. Стеф изобщо не се буди. После се наложи да убеждавам Хардин да не я полива с чаша студена вода, за да я събуди. Истински съм щастлива, че Хардин не прави никакъв коментар за дрехите, които обличам — дълга пола и обикновена синя риза.

— Видя ли? Едва осем е и имаме двадесет минути, докато стане време да тръгнем — казва самодоволно Хардин.

— Да тръгнем? Ние?

— Да. Мислех да те изпратя до кафенето. Ако искаш. Ако не искаш, няма проблем — казва и поглежда встрани.

— Разбира се, че искам!

Просто не съм свикнала с това… ново нещо, с тази промяна в отношенията ни. Ще е толкова хубаво да не се притеснявам, че мога да го видя през деня, ще е повече от приятно да знам, че няма да се отбягваме.

Какво ще си помисли Ландън? Ще кажем ли на Ландън?

— Какво ще правим двадесет минути? — усмихвам се.

— Имам няколко неща предвид — устните му се извиват в закачлива усмивка и той ме придърпва към себе си.

— Стеф е тук — напомням му, но той вече е засмукал кожата под ухото ми.

— Знам. Само се целуваме — смее се и притиска устни към моите.

Когато тръгваме, Стеф все още спи. Хардин предлага да носи чантата ми. Много мил и изненадващ жест.

— Къде са ти учебниците? — питам.

— Не ги нося. Ползвам чуждите. Във всеки час, всеки ден. Така не се налага да нося това — сочи чантата ми.

Въртя недоволно очи, но не мога да не се засмея.

Когато стигаме до кафенето, Ландън ме чака, облегнат на тухлената стена, като всяка сутрин. Изглежда изненадан да ни види заедно. Опитвам се да му кажа с усмивка, че ще му обясня после.

— По-добре да тръгвам, имам толкова много лекции, по време на които мога да дремна — казва Хардин.

Аз кимам и се питам какво се прави сега. Дали да го прегърна? Но преди да реша какво да предприема, той пуска чантата с учебниците ми, слага ръка около кръста ми и ме целува. Не, изобщо не очаквах. Целувам го и чак тогава ме пуска.

— Ще се видим по-късно — казва с усмивка и поглежда Ландън.

Това е ужасно неловка ситуация. Ченето на Ландън почти достига земята, а аз изпитвам някакъв странен срам от дръзкото поведение на Хардин.

— Съжалявам за това — казвам, защото наистина не одобрявам демонстративната проява на чувства на обществени места. С Ноа никога не сме правили нищо такова, с изключение на онзи път, когато се опитах да го целуна в мола, за да забравя за Хардин.

— Имам да ти разправям толкова много неща — казвам на Ландън, който вече се е навел и вдига чантата ми.