Анна Тод
След (52)

Глава петдесет и едно

Пътуването в колата е повече от странно. Държа дрехите си в скута, гледам през прозореца и чакам Хардин пръв да наруши увисналото между нас мълчание. Той обаче не прави никакви усилия. Изваждам телефона от чантата си. Изключен е. Може би батерията е свършила по някое време през нощта. Опитвам се да го включва и екранът светва. С облекчение установявам, че нямам гласова поща и никакви съобщения.

Единственият шум в колата е шумът от лекия дъжд навън и бавното проскърцване на чистачките по предното стъкло.

— Още ли си ми ядосана? — пита най-сетне точно когато завиваме към общежитието.

— Не — лъжа на секундата. И наистина не съм ядосана, просто съм наранена.

— Изглеждаш ядосана. Не се дръж като дете.

— Е, не съм ядосана. Не ми пука дали ще ме зарежеш тука и ще отидеш да се забавляваш с Моли — думите сами излизат от устата ми и е късно да ги спра. Мразя това чувство, което ме завладява винаги когато се сетя за него и Моли. Какво има в това момиче? Една розова коса. Или пък е заради татуировките?

— Няма да направя такова нещо и нямам такива планове. Не че ти влиза в работата — казва кисело той.

— Да, нали видях как скочи да говориш с нея, когато се канех да… знаеш — казвам тихо. Не трябваше да си отварям устата. Не искам да се карам с Хардин точно сега. Особено когато не знам кога ще се видим пак. Така ми се иска да се върне в часа по литература. Но той просто ме взривява. Изстрелва ме като ракета, натиска всички възможни копчета.

— Не е така, Тереза — казва.

Аха, значи сега съм Тереза?

— Така ли Хардин? Защото на мен ми изглежда по друг начин. Но не ми пука вече, майната му. Знаех си, че няма да продължи дълго — най-сетне признавам пред себе си и пред него. Причината да не искам да си тръгна от къщата на баща му беше точно тази — бях убедена, че в момента, в който останем сами, ще се върнем към… това. Винаги става така.

— Кое няма да продължи?

— Това… ние… да се държиш мило с мен — не смея да го погледна. В мига, в който се вгледам в очите му, съм изгубена. Така се случва всеки път, нали?

— И какво сега? Ще ме отбягваш цяла седмица? И двамата знаем, че до края на седмицата пак ще си в леглото ми — казва остро.

Наистина ли го каза? Не мога да повярвам!

— Мо-ля? — крещя. Нямам думи. Никой никога не ми е говорил така! Никой никога не е проявявал такова неуважение към мен. Сълзите напират в очите ми, колата намалява, паркираме. Преди да успее да ми отговори, отварям вратата, грабвам си нещата и бягам към стаята си. Краката ми са кални, затъват в мократа, подгизнала от дъжда трева и се проклинам, че не минах по тротоара, но трябва да се махна от него, да съм колкото е възможно по-далеч от него. Когато ми каза, че ме иска, със сигурност е имал предвид, че ме иска само в сексуалния смисъл на думата. Това го знаех. Но боли. И сега вече не мога да го преглътна.

— Теса! — вика след мен. Едната обувка на Стеф пада на земята, но дори не спирам да я вдигна. Бягам. Ще й купя нови обувки.

— По дяволите, Теса, спри! — вика пак. Не бях очаквала да ме последва до тук. Бягам по-силно. Стигам до входа на сградата и хуквам по коридора. Стигам до вратата на стаята си и вече плача с глас. Отварям вратата и нахлувам в стаята. Затръшвам вратата зад себе си.

Сълзите и дъждовните капки се сливат по лицето ми. Обръщам се да взема кърпа, за да се избърша…

И замръзвам. Застивам като вкаменена.

Ноа седи на леглото ми.

О, Боже, не сега!

Хардин ще влезе всяка секунда. Ноа скача и тръгва към мен.

— Теса? Какво има? Къде си била?

Ръката му посяга да погали бузата ми, но аз извръщам глава. Очите ми блестят поради наранено достойнство и болка. Не искам да ме докосва.

— Аз… аз… много съжалявам, Ноа.

Плача.

Хардин нахлува в стаята, вратата почти се откъртва от пантите. Очите на Ноа се разширяват и после се свиват презрително. Ужасен от мен, прави крачка назад. Хардин мята обувката, която не си направих труда да вдигна, и застава в средата на стаята, без изобщо да обръща внимание на Ноа, сякаш не е там.

— Не го мисля. Това, което казах. Не го мисля наистина — заявява Хардин и прави крачка към мен.

— Това ли си правила цяла нощ? Била си с него? Тези дрехи негови ли са? Опитвах се да ти се обадя, пращах съобщения цяла сутрин. Оставих стотици съобщения на гласовата поща, а ти си била с него? — гласът на Ноа е презрителен.

— Моля? Аз… — и тогава загрявам и се обръщам към Хардин: — Преглеждал си ми телефона, нали? Изтрил си ми съобщенията? — крещя. Знам, че трябва да отговоря на Ноа, но емоциите ми са фокусирани върху Хардин.

— Да… изтрих ги — признава.

— Защо, по дяволите? Можеш да говориш с Моли по телефона, но изтриваш съобщенията на приятеля ми?!

Лицето му се сгърчва, когато казвам, че Ноа е приятелят ми.

— Как смееш да си играеш такива игрички с мен, Хардин — пищя и пак започвам да плача. Ноа ме хваща за ръката и ме извърта към себе си, за да го погледна. Хардин го блъска в раменете.

— Не я докосвай! — гласът му бумти.

Не, това не се случва! Гледам като на кино сапунената опера, в каквато се е превърнал животът ми, да се разиграва пред мен и да настъпва нещо като развръзка.

— Не ми казвай какво да правя с приятелката си, лайно! — крещи Ноа и блъска Хардин.

Хардин прави крачка напред, но аз го хващам за тениската и го дърпам назад. Или да ги оставя да се бият? Защото Хардин наистина заслужава един як юмрук в лицето.

— Спри! Върви си, Хардин! — бърша сълзите си.

Хардин гневно гледа Ноа и застава пред мен. Слагам нежно ръка на гърба му и се моля това да го успокои.

— Не, Тереза, този път няма да си тръгна. Вече си тръгвах. Прекалено много пъти си тръгвах — въздъхва и прокарва пръсти през косата си.

— Теса, накарай го да си тръгне — моли Ноа, но не му обръщам внимание. Трябва да знам защо Хардин не иска да си тръгне.

— Не исках да излезе така, както се изразих в колата. Не знам защо вдигнах, когато Моли се обади, предполагам по навик. Но моля те, дай ми шанс. Знам, че си ми давала вече прекалено много шансове, но те моля само за още един. Моля те, Тес — въздъхва дълбоко, сякаш е безкрайно изтощен от кавги и спорове.

— Защо да го правя, Хардин? Дадох ти достатъчно шансове да бъдеш мой приятел. Не мисля, че ми е в природата да продължавам да го правя. — Знам, че Ноа ни гледа с отворена уста, но в момента не ме е грижа. Осъзнавам, че това е лошо, грешно, ужасно грешно. Но никога не съм искала нещо така силно, както сега искам… Хардин.

— Не искам да сме само приятели… искам повече. — Думите му ме нокаутират. Сякаш ме блъска в гърдите и изкарва въздуха от тях.

— Не, не искаш нищо такова — сопвам се.

Хардин не поддържа връзки, напомня ми вътрешният глас.

— Да, искам. Искам.

— Каза ми, че не търсиш връзка и че не съм твой тип — припомням му. Съзнанието ми се гърчи и не проумява как изобщо мога да водя този разговор пред Ноа.

— Не си мой тип. Точно както аз не съм твой тип. Но именно затова сме подходящи един за друг. Толкова сме различни и въпреки това си приличаме, сякаш сме един и същи човек. Веднъж ми каза, че мога да предизвикам най-лошото у теб. Е, ти пък предизвикваш най-доброто в мен. Знам, че и ти го чувстваш, Теса. И да, не поддържах връзки. Досега. До… допреди да срещна теб. Ти ме караш да искам това, караш ме да искам да бъда по-добър. Искам да си мисля, че мога да те заслужа. Искам да ме желаеш така, както те желая аз. Искам да се караме, да си викаме, да врещим, ако трябва, докато един от нас признае, че греши. Искам да те карам да се смееш, искам да слушам безкрайните ти несвързани бръщолевици за някой класически роман. Аз… просто… имам нужда от теб. Знам, че понякога мога да бъда много жесток… но това е така, защото не знам как да бъда друг — гласът му затихва, почти шепти, очите му са като очи на безумец. — Това бях аз, такъв бях… толкова дълго, прекалено дълго. Досега. Допреди теб.

Той казва всичко това, което мечтаех да чуя от него, но никога не вярвах, че ще се случи. И съм като гръмната. Това не е онзи Хардин, когото познавам. Но начинът, по който го каза — забързани, напрегнати, като отскочили от пружина думи! Звучи истински, откровено. Дори не знам дали стоя все още права, или съм колабирала на земята след тези думи.

— Какво, по дяволите…? Теса? — крещи Ноа. Побеснял е. Прави крачка напред.

— Трябва да си тръгнеш — прошепвам, без да откъсвам очи от Хардин. Ноа прави още една крачка напред и вика победоносно:

— Благодаря! Най-сетне. Мислех, че тази гнусна сцена никога няма да свърши.

Хардин изглежда напълно смазан, прегазен, разбит.

— Ноа, казах, че ти трябва да си тръгнеш — повтарям.

И двамата поемат рязко дъх. Цялото тяло на Хардин се отпуска от облекчение. Протягам ръце и хващам неговите. Малките ми пръсти рисуват кръгчета по големите му треперещи ръце.

— Какво? — крещи Ноа. — Не го казваш сериозно, нали, Теса? Познаваме се от толкова години. Той само те използва. Когато свърши с теб, ще те захвърли. А аз те обичам. Не прави тази грешка, Теса — умолява ме той.

Мъчно ми е, че му причинявам това, но знам, че не мога да остана с Ноа. Искам Хардин. Повече от всичко, което някога съм искала. И Хардин ме иска. Иска… повече. Сърцето ми подскача радостно. Поглеждам Ноа, който отваря уста да каже още нещо.

— На твое място бих спрял да говоря. Сега — предупреждава го Хардин.

— Съжалявам, че стана точно по този начин, Ноа — казвам.

Той не отронва нито дума повече. Навежда се да вземе раницата си. Изглежда прекършен. И после излиза от стаята.

— Теса… аз… ти… имаш ли такива чувства към мен? — пита задъхано Хардин.

Кимам. Как може да не е разбрал досега?

— Не искам да кимаш, искам да ми кажеш с думи — гласът му е отчаян, напрегнат.

— Да, Хардин, имам такива чувства към теб.

Не мога да се изказвам така красиво като него, не мога да изпълвам изреченията с толкова много съдържание, но тези простички думи очевидно му стигат. Усмивката му почти успява да излекува болката от раздялата с Ноа.

— И сега какво ще правим? Аз съм нов в тази област — казва съвсем сериозно и се изчервява.

— Целуни ме. — И той ме притегля към гърдите си, ръцете му стискат в юмрук отпуснатата материя на тениската на гърба ми. Устните му са хладни, езикът му — горещ. И въпреки хаоса и драмата, която се разигра в малката ми стая преди минути, съм напълно спокойна. Като в красив сън.

Не знам защо предусещам, че е като затишие пред буря, но точно сега Хардин е единствената ми котва.

Просто се надявам да не ме повлече надолу.