Анна Тод
След (51)

Глава петдесет

Хардин ми е донесъл черната си тениска, долнище на пижама на сиви и червени райета и големи черни чорапи. Засмивам се при мисълта, че Хардин облича такива неща, но после се сещам, че са от гардероба, който някой друг е подбрал вместо него. Това са дрехи, които никога не е обличал и вероятно няма да облече. Приближавам черната тениска до лицето си. Мирише на него. Ароматът му е зашеметяващ. На мента и на нещо, което не може да се опише с думи. Това е най-любимият ми аромат. Преобличам се. Долнището на пижамата ми е прекалено голямо, но удобно.

Лягам в леглото, издърпвам завивката до брадичката си, гледам в тавана и си припомням всеки детайл от изминалия ден. Унасям се и в съня ми две големи зелени очи ме гледат, приласкават ме в спокойния свят на сънищата.

 

 

— Не! — стряска ме гласът на Хардин. Причува ли ми се?

— Моля те! — вика пак. Скачам от леглото и бягам през коридора. Ръцете ми намират студената дръжка на вратата на Хардин. Слава богу, че не се е заключил.

— НЕ! Моля те… — стене пак.

Ако някой го е нападнал и му причинява болка, няма как да го защитя, а и не знам какво да правя. Опипвам и търся лампата в тъмната стая. Най-сетне успявам да включа осветлението. Хардин е без тениска, голямата завивка се е усукала около него. Мята се, хвърля се из леглото. Без да се замислям, сядам до него и докосвам рамото му. Кожата му гори.

— Хардин! — казвам тихичко и се опитвам да го събудя от кошмара. Главата му се мята настрани, скимти, но не се буди.

— Хардин, събуди се — изричам по-високо и го разтърсвам по-силно. Покатервам се върху него и го обкрачвам. Ръцете ми са на раменете му, разтърсвам го. Очите му се отварят и в първия миг в тях виждам само ужас, после объркване, но след секунди се разтапя от облекчение. Едри капки пот са избили на челото му.

— Тес — дави се в гласа си.

Начинът, по който произнася името ми… буквално надробява сърцето ми, а после го залепва и лекува. Ръцете му се протягат към мен и обвиват гърба ми, притискат ме, притискат ме да легна върху гърдите му. Целият е потен, но не мърдам. Оставам там, където иска да бъда. Чувам как бие обезумялото му от паника сърце.

Обвивам го с ръце, прегръщам го. Той гали косата ми и повтаря името ми. И пак, и пак. Сякаш съм талисман, който го пази от невидимо зло, от мрака.

— Добре ли си, Хардин? — едва прошепвам.

— Не — признава той. Сега диша малко по-спокойно, но плитко и накъсано. Не желая да го притискам да говори за кошмара си. Не го питам защо иска да остана, просто усещам, че иска. Когато се надигам да изгася лампата, тялото му замръзва.

— Никъде няма да ходя, само щях да загася лампата. Или предпочиташ да оставя да свети?

Тялото му се отпуска от облекчение и ми позволява да се отлепя от него, за да загася.

— Да. Моля те, изгаси я.

Стаята пак потъва в мрак. Слагам глава на гърдите му. Преди минутка си бях помислила, че ще е много трудно да лежа така — с колене от двете страни на тялото му, но усещам, че започва да се успокоява. С него се отпускам и аз. Успокоително е да слушам как сърцето му бие под мен. Много по-хубав, несравнимо по-приятен звук от шума на леещия се навън дъжд. Бих направила всичко, бих дала всичко, за да мога да прекарвам всяка нощ с него, да усещам ръцете му около тялото си, да лежа така върху него и да чувам бавното му дишане в ухото си.

Събуждам се едва когато Хардин размърдва тялото си под мен. Все още съм върху него, коленете ми са отстрани. Вдигам глава от гърдите му и виждам изумителните му зелени очи.

Сутрин всичко изглежда по-различно, нали? И сега не знам дали съм така желана, както бях предната нощ. Не мога да разчета мислите му, изражението му е неразгадаемо и нервите ми на секундата се изопват. Опитвам се да сляза от него, защото вратът ми се е схванал и почти не си усещам краката.

— Добро утро — усмихва ми се с цялата прелест на трапчинките си и страхът ми се изпарява.

— Добро утро.

— Къде отиваш? — пита.

— Вратът ме боли.

Той ме вдига и ме слага да легна пред него с гръб, опрян в гърдите му. Изненадата ми е огромна, когато усещам ръката му на врата си, но бързо се съвземам, разбирайки, че това е само масаж. Затварям очи и когато пръстите му започват да се движат по скования ми врат, лицето ми се изкривява от болка, но не след дълго болката изчезва. Преди аз да му благодаря, той ме изпреварва:

— Благодаря.

Обръщам глава към него.

— За какво?

Може би се опитва да ми намекне, че не съм му благодарила за масажа?

— За това, че… дойде тук. И че остана.

Бузите му пламват и откъсва очи от мен. Срамува се. Този мъж не спира да ме обърква и изненадва.

— Няма защо да ми благодариш. Искаш ли да говориш за това? — питам с надеждата да се съгласи. Искам да знам какви са тези кошмари.

— Не — казва с равен глас. Ще ми се да го притисна да говори, но знам какво ще се случи, ако се опитам. — Искам да говорим за това колко невероятно секси си в тази моя тениска — казва гальовно в ухото ми, подбутва главата ми настрани и впива устни в кожата ми. Плътните му устни се затварят около мекото на ухото ми и леко го засмукват. Притварям очи. Усещам ерекцията му, завива ми се свят. Такава сензация не може да се опише. Ето това му настроение харесвам, ето такъв го обичам.

— Хардин!

Той се смее на срамежливото ми чуруликане и веднага след това ръцете му се плъзгат по тялото ми, закача с палец ластика на огромното долнище. Пулсът ми се забързва, ръката му се плъзва отпред и става като всеки път, когато ме докосне там — за секунди влагата започва да се стича по бельото ми. Другата му ръка обгръща гърдите ми, палецът му леко минава по чувствителното ми зърно, усещам как въздухът изсвистява между зъбите му. Радвам се, че си махнах сутиена, преди да легна.

— Не мога да ти се наситя, Тес — пресипналият му, дрезгав глас е по-дълбок, натежал от желание. Ръката му се плъзва между краката ми и ме притиска назад към него, толкова плътно, че ерекцията му пулсира в гърба ми. Посягам надолу, махам ръката му и се обръщам към него. Лицето му повяхва.

— Искам… да направя нещо за теб… — прошепвам срамежливо и се изчервявам.

Лицето му отново грейва, слага два пръста под брадичката ми и ме кара да го погледна в очите.

— Какво искаш да направиш?

Не знам какво искам да направя, просто искам да върна жеста, да го накарам да се чувства така добре, както се чувствах аз. Но какво по-точно е това нещо, нямам никаква идея. Искам да видя как изгубва контрол, как се разпада под допира ми. Като предишния път.

— Не знам… какво искаш да направя? — Липсата ми на какъвто и да е опит е повече от очевидна. Хардин слага ръка върху моята и я плъзга надолу към издутината си.

— Искам тези твои сочни устни около мен. Тук.

След думите му едва успявам да си поема дъх. Напрежението между бедрата ми е почти болезнено.

— Ти искаш ли? — пита и прави леки кръгчета върху ерекцията си. Очите му са потъмнели, преценява реакцията ми.

Кимам и преглъщам тежко. Спечелвам си една лъчезарна усмивка. После сяда и ме придърпва да седна до него. Притеснение, срам и желание наводняват тялото ми. И тогава шумната мелодия на телефона му изкънтява из цялата стая. Той пъшка с досада и го грабва от масата. Поглежда името на екрана и въздъхва.

— Сега се връщам — казва и излиза от стаята. Връща се след няколко минути и настроението му отново се е променило.

— Карен прави закуска. Почти е готова — казва, отваря гардероба и измъква тениска.

Нахлузва я и дори не ме поглежда.

— Добре — ставам и тръгвам към вратата, за да си сложа сутиен, преди да сляза на закуска със семейството му.

— Ще се видим долу — изрича без грам емоция в гласа.

Преглъщам буцата, застанала на гърлото ми. Дистанцираният Хардин никак не ми е любим. По-лесно ми е да понеса дори ядосания Хардин, но не и този, когото виждам сега пред себе си.

Кой му се обади и кой го направи такъв? Защо не може да бъде в добро настроение. Поне за малко?

Кимам и излизам. В коридора мирише на бекон. Стомахът ми гладно ръмжи.

Обличам си сутиена и максимално стягам ластика на широкото долнище. Чудя се дали да не си облека роклята, но не искам да се чувствам толкова неудобно още със ставането. Поглеждам се в голямото огледало на стената и прокарвам пръсти през косата си. Не е сресана. Опитвам се да изтрия с длани съня под очите си.

Точно когато затварям вратата на спалнята си, Хардин отваря неговата. Не го поглеждам, тръгвам по коридора и се старая да гледам в тапета. Чувам стъпките му зад гърба си и после усещам ръката му на рамото си. Придърпва ме леко назад.

— Какво има? — пита. Чертите му са изопнати от тревога.

— Нищо, Хардин — казвам рязко. Прекалено съм емоционална за този час на деня и дори не съм закусила още.

— Кажи ми — настоява той и навежда глава, така че да ме погледне право в очите.

— Кой ти се обади? — предавам се.

— Никой — лъже веднага.

— Моли ли беше? — Не искам да знам отговора.

Не отговаря нищо, но изражението му подсказва, че съм права. И той излезе от стаята точно когато се канех да… направя това… нещо с него… За да говори с нея? Защо ли не се учудвам? А трябва.

— Теса, не е… — започва, но аз издърпвам ръката си и той стиска зъби. Челюстта му пука.

— Добро утро — Ландън се е появил в коридора и ни се усмихва. Косата му не е много прилежно сресана и носи подобна на моята пижама. Изглежда толкова хубав. И сънлив. Подминавам Хардин и тръгвам към Ландън. Не искам Хардин да разбере колко наранена и смутена съм от това, че е вдигнал телефона на Моли. И то в такъв момент.

— Как спа снощи? — пита Ландън и аз тръгвам след него, обръщайки гръб на побеснелия Хардин.

Както и предполагах, Карен направо се е престарала със закуската. Хардин сяда при нас след няколко минути. Аз вече съм сложила в чинията си яйца, бекон, препечени филийки, гофрети и грозде.

— Благодаря ти за тази разкошна закуска, Карен. Знам, че си я приготвила специално за нас — казвам от името на двама ни. Естествено, той няма да си направи труда да благодари.

— За мен е удоволствие, наистина. Как спа? Надявам се бурята да не е попречила на съня ти? — пита Карен с усмивка.

Усещам как Хардин замръзва. Вероятно се тревожи, че ще спомена за кошмара му. Би трябвало да е наясно, че не бих направила такова нещо. Ето, вече започвам да се притеснявам и от недоверието му.

— Наспах се много добре. Изненадващо добре. Със сигурност не ми липсваше леглото в общежитието.

Всички се смеят. Всички, с изключение на Хардин, разбира се. Той отпива от портокаловия си сок и гледа право в стената, докато другите говорят за обикновени неща. Ландън и Кен си приказват за футболния мач.

След закуска помагам на Карен да почисти кухнята. Хардин крачи край вратата и изобщо не се сеща да помогне. Само ме гледа.

— Извинявай за любопитството, но това в задния двор парник ли е? — питам Карен.

— О, да. Не съм имала много време за него тази година, но обожавам да се занимавам с градинарство. Трябваше да го видиш миналото лято. Ти обичаш ли да се занимаваш с такива неща?

— Много. Майка ми има градина в задния двор и когато бях дете, прекарвах там по-голямата част от времето си.

— Наистина ли? Може да идваш по-често, ако искаш, и да ми помагаш — казва тя.

Толкова е мила и грижовна. Всичко, което се иска от една майка.

— Би било много приятно — усмихвам се.

Хардин изчезва нанякъде и когато се връща, прочиства силно гърлото си. Двете се обръщаме и го поглеждаме.

— Трябва да тръгваме скоро — казва. Лицето ми помръква. Понесъл е роклята и чантата ми и ми подава мокасините. Малко странно ми се струва, че не ми дава време дори да се преоблека. Освен това не ми харесва, че е бъркал в чантата ми, но решавам да не се задълбочавам в това сега. Казваме си довиждане. Прегръщам Карен, а Хардин чака нетърпеливо до вратата.

Обещавам, че скоро ще минем да ги видим пак, и се надявам това наистина да се случи. Знаех си, че времето ми тук е преброено, но пък беше такова приятно откъсване от нормалния ми живот. Без списъци с неща за вършене, без задължения, без аларми.

Не, не съм готова да се върна към нормалния си живот.