Анна Тод
След (50)

Глава четиридесет и девет

Карен е направила доста сладкиши. Докато хапвам, тя ми разказва колко обича да приготвя такива неща. Ландън не е с нас в трапезарията, но това очевидно не предизвиква никакви подозрения. Седи си на дивана с учебника и пак си напомням, че трябва да говоря с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не ми се иска да губя приятелството му.

— И аз обичам да правя сладкиши, но не ме бива много — казвам на Карен и тя се смее.

— Мога да те науча, за мен ще е удоволствие — предлага с надежда в очите.

— Би било страхотно — съгласявам се веднага.

Нямам сърце да й откажа. Разбирам я: тя наистина полага големи усилия да ме опознае, защото вярва, че съм приятелката на Хардин, а аз не мога да й кажа, че не съм му никаква. Но пък и Хардин не им е казал нищо, че да опровергае общото мнение, което — не знам защо — ми дава някаква надежда.

Иска ми се целият ми живот да е като тази нощ: да се наслаждавам на присъствието на Хардин, на начина, по който ме гледа, и в същото време да си говоря с баща му и с бъдещата му доведена майка. Тази вечер той определено е мил… поне през последния час се държи добре. Пръстите му галят кокалчетата на ръцете ми — жест, който кара стомаха ми да се преобръща от вълнение.

Дъждът не спира. Излива се като из ведро. Вятърът се засилва.

След десерта Хардин става. Гледам го въпросително. Той се навежда и прошепва в ухото ми:

— Връщам се веднага. Отивам до тоалетната.

Гледам как се отдалечава по коридора.

— С Кен сме ти много задължени. Толкова е хубаво, когато Хардин е с нас. Макар и само за вечеря — казва Карен, а Кен слага ръка върху нейната.

— Така е. Прекрасно е да видя сина си влюбен. Винаги съм се притеснявал, че няма да може да обикне… Беше гневно, ядосано дете — казва Кен и ме поглежда. Сигурно е забелязал как се мърдам неловко в стола си, защото веднага добавя: — Извинявам се, не исках да те карам да се чувстваш неудобно. Просто ни е много хубаво да го видим щастлив.

Щастлив? Влюбен? Задавям се в собственото си дишане, кашлям и не мога да спра да се давя. Отпивам от чашата с вода пред мен. Хладната течност веднага успокоява гърлото ми. Поглеждам ги. Мислят, че Хардин е влюбен в мен? Ще е много невъзпитано да им се изсмея, но, за бога, тези хора не познават сина си. Баща му поне не го ли познава?

Преди да успея да отговоря и да опровергая тяхното мило, но напълно грешно заключение, Хардин се връща, но не сяда, а застава зад мен и обляга длани на стола ми.

— Ще тръгваме. Трябва да откарам Теса до общежитието — казва.

— О, не ставай глупав. Останете тук тази вечер. Не бива да тръгвате в тази буря навън, а и има толкова много място, нали Кен?

— Разбира се. Трябва да останете — кима баща му.

Хардин ме поглежда. Искам да остана, за да съм повече време с него. Не желая да напускам този прекрасен свят. Един свят, в който Хардин е в хубаво настроение.

— Нямам нищо против — казвам, но знам, че не бива да го притискам, ако не иска да остава повече. Не мога да прочета нищо в очите му, но сякаш не изглежда ядосан.

— Супер! Ще покажа на Теса стаята й, освен ако… не иска да спи в стаята на Хардин? — казва с въпросителна нотка, но в гласа й няма укор, само любезно, мило и съвсем деликатно питане.

— Не, ще спя в отделна стая… ако не е проблем.

Дали иска да остана при него, в неговата стая? Да, би било хубаво, но няма да се чувствам удобно при мисълта, че всички знаят, че сме в едно легло и че сме стигнали такъв етап във връзката си. Подсъзнателно си припомням, че дори нямаме връзка, че няма нищо официално, че сме на светлинни години от обвързване, така че дори не може да се каже, че сме на какъвто и да е „етап“.

Освен това имам приятел, който не се казва Хардин.

Веднага задушавам мисълта за Ноа. Както винаги!

Тръгвам след Карен. Не разбирам защо ни праща да си лягаме толкова рано, но не смея и да питам. Тя отваря вратата на стаята, която е точно срещу тази на Хардин. Не е голяма колкото неговата, но е разкошно обзаведена. Леглото е по-малко, с бяла рамка. Разположено е до стената. Има рисунки на кораби и котви. Благодаря й за кой ли път, тя ме прегръща и излиза.

Минавам през стаята и заставам до прозореца. Задният двор е много по-голям, отколкото си мислех. Бях видяла само верандата и големите дървета вляво, но сега вдясно забелязвам малка постройка, нещо като парник, но не съм сигурна, понеже в дъжда не се вижда почти нищо.

Гледам дъждовната градина и мислите ми започват да се въртят с бясна скорост.

Днес беше най-хубавият ден, прекаран с Хардин, като не броим многобройните му изблици. Държа ме за ръката — нещо, което никога не бе правил; сложи ръка на гърба ми, докато вървяхме, и наистина се опита да ме успокои, когато се тревожех какво си е помислил Ландън. Това е най-голямата крачка… в нашето… приятелство? И ето, това е най-страшната част — знам, че никога няма да имаме сериозна връзка, но пък дали това, което правим сега, ще е достатъчно? Никога не съм си представяла, че мога да бъда нечия приятелка за секс, но също знам, че няма да мога да стоя далеч от него. Достатъчно пъти опитвах. Не става.

На вратата се чука. Очаквам да видя Карен или Хардин, но когато отварям, пред мен стои Ландън. Ръцете му са пъхнати в джобовете и се усмихва някак неловко.

— Здрасти — казвам и веднага му се усмихвам.

— Здрасти. Искаш ли да влезеш? — питам и той кима.

Сядам на леглото, той издърпва един стол изпод масата в ъгъла и също сяда.

— Аз… — и двамата започваме в един глас и се смеем.

— Ти си първа — предлага Ландън.

— Добре. Съжалявам, че разбра за мен и Хардин по този начин. Не излязох навън с такива намерения. Просто исках да видя дали е добре. Тая вечеря с баща му… наистина го притесняваше… и после не знам как се целунахме… и… знам, че е ужасно от моя страна, знам, че е отвратително да мамя Ноа по този начин, но просто съм много объркана. И наистина се опитах да стоя далеч от него. Наистина.

— Не те съдя, Тереза, не те укорявам. Просто бях изненадан да ви видя да се целувате на верандата, при положение че очаквах да си крещите — смее се и продължава: — Разбрах, че нещо става между вас още когато избухна онзи скандал в часа по литература. И после, когато остана миналата седмица, и после, когато Хардин се върна и започна скандала с мен и се стигна до бой. Всички знаци говореха за това, но се надявах да ми кажеш сама. Не се притеснявай, разбирам защо не го направи.

От раменете ми пада огромен товар.

— И не ми се сърдиш? Не си променил мнението си за мен? — питам. Той клати отрицателно глава.

— Не, разбира се, че не. Но се притеснявам за теб и Хардин. Не искам да те нарани. Убеден съм, че ще го направи. Съжалявам, че го казвам, но като твой приятел съм длъжен да ти кажа, че ще стане точно така.

Иска ми се да започна да се защитавам, да защитавам и Хардин, иска ми се да се ядосам на Ландън за тези думи, но част от мен знае, че е прав. Останалата част от мен се надява да греши.

— Какво ще правиш с Ноа?

— Нямам никаква представа. Страхувам се, че ако скъсам с него, после ще съжалявам. Но това, което му причинявам сега… просто не е честно. Трябва ми малко време да реша. Ландън, толкова се радвам, че не ми се сърдиш. Не се отнесох честно, държах се идиотски. Просто не знаех как да ти кажа, не знаех какво да ти кажа.

— И аз не знаех какво да ти кажа. Но те разбирам. Напълно.

Ставаме и той ме прегръща нежно. Мека, топла, успокоителна прегръдка.

— Ммм… прекъсвам ли нещо? — гласът на Хардин изпълва стаята.

— Не, влизай — казвам, а той върти очи. Надявам се да е все още в прилично настроение.

— Донесох ти дрехи за спане — казва, оставя малка купчина на леглото ми и се обръща да излиза.

— Благодаря. Можеш да останеш? — Не искам да си тръгва.

Той поглежда към Ландън:

— Не, няма проблем — казва рязко и излиза от стаята.

— Толкова бързо сменя настроенията си! — казвам отчаяно и сядам на леглото.

— Да, може и така да се каже, макар че се сещам за доста други определения за него и настроенията му.

И двамата избухваме в смях, после Ландън започва да разказва за Дакота и как няма търпение да я види другата седмица. И като споменава… едва сега се сещам за Лагерния огън и за идването на Ноа. Може би трябва да му кажа да не идва.

Я чакай малко! Ами ако тази промяна в отношенията ми с Хардин е само плод на въображението ми? Имам чувството, че след днес нещо се е променило. Той наистина ми каза, че ме иска повече от всекиго и от всичко на света, но не каза, че има чувства към мен, изобщо не спомена за чувства. Каза само, че ме иска.

След един час приказки за Толстой, за небето над Сиатъл и за гледките от небостъргачите Ландън ми пожелава лека нощ и се прибира в стаята си.

Оставам сама с мислите си и със звука от леещия се дъжд.