Анна Тод
След (48)

Глава четиридесет и седем

Бягам към задния двор, изскачам през вратата и го виждам да крачи напред-назад като обезумял. Не знам какво мога да направя, за да помогна да се разреши тази кошмарна каша, но по-добре да съм тук, с него, отколкото сред семейството му, особено след нервния му изблик.

Чувствам се отговорна и виновна за всичко това, защото аз се съгласих да дойда, а той не искаше и дойде против волята си. А как бих се почувствала аз, ако Хардин най-неочаквано, противно на моето желание, започне да ходи на гости на майка ми. Щях да се чувствам най-малкото супер странно. Ха, не че майка ми изобщо би допуснала такова нещо.

Сякаш прочел мислите ми, той ми хвърля поглед на раздразнение. Опитвам се да го доближа, но той се извръща на другата страна.

— Хардин…

— Не, Теса, недей — казва рязко. — Знам какво ще кажеш. Знам, че искаш да се върна и да се извиня. Но по-скоро в ада ще завали сняг, отколкото да го направя. Така че си спести думите. Просто се върни, нахрани се и ме остави сам.

Правя още една крачка, но успявам само да кажа:

— Не искам да се връщам там.

— Защо не? Ти напълно се вписваш в стерилната, скучна атмосфера.

О, от това заболя. И защо съм тук? Я да си припомня? За да съм боксовата круша на Хардин.

— Знаеш ли какво? Добре! Ще си тръгна. Изобщо не мога да разбера защо продължавам да правя усилия заради теб — крещя и се надявам да не ме чуват вътре.

— Сигурно защото не разбираш от намек!

В мига, в който думите излитат от устата му, усещам огромна буца в гърлото си.

— Разбрах намека — казвам и буцата се разраства. Гледам каменната ограда на верандата и се опитвам да преглътна болката от отровните му думи, но не е възможно. Когато вдигам поглед към него, очите му са студени.

— Това ли е? Това е твоята защита? — смее се и разрошва косата си като обезумял.

— Не заслужаваш и секунда повече от моето време. Не заслужаваш дори да ти говоря. И тези мили хора са си играли да наредят хубава трапеза, да направят вечеря за нас, а ти унищожи всичко. Това правиш ти: унищожаваш всичко. А аз няма да бъда едно от нещата, които ще унищожиш. Край с това.

Лицето ми е мокро, плача. Хардин прави крачка към мен. Отстъпвам назад и се препъвам в нещо. Той веднага се пресяга да ме хване, за да не падна, но аз се опирам на стола. Не, нямам нужда от помощта му.

Поглеждам го и на лицето му виждам единствено изтощение. Гласът му звучи, сякаш се е предал от умора, но в същото време някак много меко.

— Права си.

— Знам, че съм права — казвам и се обръщам, но ръцете му с мълниеносна скорост се увиват като змии около китките ми. Придърпва ме към гърдите си. Не се замислям, не се колебая, облягам се на него. Искам да го докосна, толкова силно искам, но знам, че не бива, усещам как сърцето ми бие предупредително. Толкова силно блъска в гърдите ми, че започвам да се питам дали и той чува предупреждението, дали усеща пулса ми върху пръстите си. Очите му са гневни и знам, че моите са огледално отражение на неговите.

И тогава, без никакво предупреждение, устните му се притискат бясно към моите. Почти ме заболява. Движенията му са отчаяни, ненаситни. Изгубвам се. Изгубвам се в Хардин. В соления вкус на сълзите ми върху моите и неговите устни, в допира на пръстите му, заровени в косата ми. Ръцете му се спускат от косата към кръста ми и ме вдигат на парапета. Краката ми веднага се отварят и той не се бави, настанява се между тях, без да откъсва устни от моите. Облак нажежен въздух ни обгръща. Зъбите ми захапват долната му устна, от гърдите му се изтръгва силен гърлен звук и той се притиска още по-силно в тялото ми.

Задната врата леко се отваря. Обръщам се и виждам ужасеното лице на Ландън. Мекият му поглед среща моя. Лицето му е червено, очите — разширени от шока. Бутам Хардин леко назад, скачам от парапета и оправям роклята си.

— Ландън, аз…

Той вдига ръка да ме спре и прави крачка към нас. Дишането на Хардин е толкова силно, че, мога да се закълна, отеква между къщата и дърветата. Бузите му пламтят, очите му са като на диво животно.

— Не разбирам. Мислех, че се мразите. А ето какво виждам… Ти имаш приятел, Теса. Не те мислех за такава — думите му са груби, но тонът му е мек.

— Не съм… такава. Не знам какво е това… — отвръщам и соча себе си и Хардин, който мълчи, за което съм му благодарна. Ноа знае за това, което стана преди. Щях да ти кажа, но просто не искам да мислиш за мен по друг начин — казвам с такъв тон, сякаш му се извинявам.

— Не знам какво да мисля — отговаря той и тръгва към вратата.

И тогава — като на кино — въздухът се разтриса от оглушителна гръмотевица.

— Май ще вали — казва Хардин и вдига поглед към притъмнялото небе. Гласът му е спокоен, но лицето му е все още възбудено.

— Да вали ли? Ландън току-що ни хвана да се целуваме… — Огънят между нас започва леко да тлее.

— Нищо му няма, ще се оправи.

Поглеждам го и очаквам да видя страстта в очите му, но я няма. Той слага ръка на гърба ми и нежно го разтрива.

— Искаш ли да се върнеш вътре, или предпочиташ да те заведа у дома? — пита.

Изумително е как за толкова кратко време състоянието му премина през гняв, страст, а сега е напълно спокоен.

— Ще ми се да се върнем и да си изядем вечерята. Ти как искаш да постъпим?

— Предполагам, че поне можем да се нахраним. Беше доста вкусно — вмята с усмивка, а аз също тихичко се засмивам.

— Прекрасен звук! — Погледите ни се срещат.

— Сега си в много по-добро настроение — казвам.

Усмихва се, потърква врата си, както прави винаги когато е объркан.

— И аз не го разбирам. — И пак се усмихва.

Дали е така объркан като мен? Иска ми се чувствата ми към него да не бяха толкова силни. Може би тогава щях да имам сили да се справя по-лесно с него. Когато казва такива неща, става още по-зле. Иска ми се и той да можеше да изпита същото към мен, но Стеф ме предупреди, той самият ме предупреди, че това никога няма да се случи.

Втори гръм раздира небето и той хваща ръката ми.

— Да влизаме, преди да е заваляло.

Кимам и той ме повежда към къщата. Не пуска ръката ми дори когато влизаме в трапезарията. Очите на Ландън веднага се стрелват надолу, гледа преплетените ни ръце, но не казва нищо. Колкото и да ми е неприятно, че Ландън ни гледа така, харесва ми да усещам ръката на Хардин около моята. Толкова ми харесва, че не мога и не искам да я отдръпна. Ландън забива поглед в чинията си, а ние заемаме местата си. Хардин пуска ръката ми, поглежда към баща си и Карен.

— Извинявам се, че се разкрещях така — казва тихо.

Никой не може да прикрие изненадата си, а Хардин забива поглед надолу.

— Надявам се да не съм развалил вечерята, за която сте се постарали толкова много — добавя, а аз не мога да се стърпя и плъзвам ръка под масата, слагам я върху неговата и нежно го стискам.

— Всичко е наред, Хардин, разбираме. Нека не проваляме вечерта. Можем да се насладим на вечерята — усмихва се Карен и той я поглежда с едва забележима усмивка, която, знам го, му струва ужасно много усилия. Кен не казва нищо, само кимва в знак на съгласие с нея.

Опитвам се да издърпам ръката си, но той увива пръсти около моите и се обръща към мен. Надявам се да не ми личи в какво палаво настроение съм. Може би това е първият път в живота ми, когато не премислям нещата и не си задавам въпроси от рода на този защо държа ръката на Хардин, когато Ноа е официалният ми приятел.

Вечерята минава доста добре, но вече се чувствам леко притеснена от Кен. Просто не спирам да мисля, че е ректор на колежа, и го гледам с други очи. Това е голямо нещо, никак не е за пренебрегване. Разказва ми как се е преместил да живее в Америка и колко му харесва тук, особено във Вашингтон. Хардин не пуска ръката ми и двамата се мъчим да ядем с една ръка, но нито аз, нито той имаме нещо против.

— Времето можеше да е малко по-приятно, но иначе е красиво — казва замислено Кен.

Напълно съм съгласна с него.

— Какви са плановете ти за след колежа? — пита ме Карен. Всички са към края на вечерята.

— Ще се преместя в Сиатъл и ще се надявам да си намеря работа в издателство, докато издам първата си книга — казвам уверено.

— Издателство? Имаш ли предвид нещо конкретно? — пита Кен.

— Не съвсем. Бих приела всякаква възможност, която ще ми помогне да вляза в този бизнес.

— Страхотно. Имам доста добри връзки във „Ванс“. Чувала ли си за това издателство? — пита, а аз поглеждам Хардин. Той ми бе споменал, че познава някого там.

— Да, чувала съм страхотни неща — усмихвам се.

— Мога да се обадя, ако искаш. За теб ще е много голяма възможност. Ти си умно младо момиче и с най-голямо удоволствие ще помогна.

Измъквам ръката си от дланта на Хардин и пляскам с ръце под брадичката си.

— Наистина ли? Толкова е мило от твоя страна! Дълбоко ценя жеста — възкликвам.

Кен казва, че още в понеделник ще се обади, на когото трябва, и аз му благодаря многократно. Той не спира да ме уверява, че не му представлява никакъв проблем и че обича да помага винаги когато има възможност. Слагам ръка под масата, но ръката на Хардин вече не е там, а когато Карен става да разчиства масата, той се извинява и се качва някъде горе.