Анна Тод
След (46)

Глава четиридесет и пет

Викам го, но той напълно ме игнорира. Някъде по средата на разстоянието до колата се обръща толкова бързо, че едва не се удрям в него.

— По дяволите, Теса, какво правиш? Баси мамата! Какво беше това! — крещи като обезумял. Хората ни гледат, но той не спира. — Какви игри се опитваш да ми играеш?

Прави крачка към мен. Не е ядосан, а направо е откачил от бяс.

— Не играя никакви игри, Хардин. Не видя ли колко много иска да отидеш? Опитваше се да подаде ръка, да промени нещата. А ти се държа с такова неуважение! — Дори не знам защо викам, но няма да му позволя да ми крещи.

— Подавал ръка? Да променял нещо? Ти ебаваш ли се? Може би трябваше да ми подаде ръка в онези години, когато системно забравяше, че има семейство, а после окончателно ни заряза! — Вените на шията му са изпъкнали, изопнати.

— Престани да псуваш! Може би се опитва да навакса, да се покае за изгубеното време! Хората правят грешки, Хардин. А на него очевидно му пука за теб. Има стая за теб в онази къща! И е купил дрехи с надеждата ти…

— Не знаеш нищо за него, Тереза! — трепери от гняв. — Живее в оная огромна къща с новото си семейство, а майка ми си съдира задника да бачка по петдесет часа на седмица, за да си плати сметките! Не ми изнасяй лекции и си гледай твоите неща, не се опитвай да оправяш чуждите!

Влиза в колата и затръшва вратата, а аз бързам да вляза, преди да ме е оставил тук сама. Толкова е откачил, че и това не е изключено. Е, дотук беше денят без разправии. Знам, че гори от бяс, но, слава богу, не говори. Мълчи през целия път до общежитието. Ако успея да го държа мълчалив, ще съм повече от доволна от себе си.

Искам да е наясно, че няма да позволя да ми крещи. Това е нещо, което научих от майка си — как не трябва да позволявам да се държат мъжете с мен.

— Добре — казвам след време и вече доста по-спокойно. — Но ще приема поканата за довечера. Независимо дали ти ще дойдеш, или не.

Обръща се към мен и ме гледа като свирепо диво животно.

— О, не, нищо няма да приемаш! И никъде няма да ходиш.

Успявам да контролирам гласа си и все така спокойно изричам:

— Нямаш право да ми казваш какво да правя и какво не. Ако не си го разбрал, сега ти го казвам. Поканиха ме, ще ида. Може пък да се обадя на Зед да дойде с мен.

— Я пак? Какво каза?

Набива спирачки и отбива от пътя. Пръст и кал хвърчат около колата. Да, прекрачих границата, знам, но вече съм прекалено ядосана, за да се спра. Започвам да крещя:

— Какво ти става? Защо отбиваш така? Полудя ли?

— Въпросът е какво ти става на теб? Това е въпросът! Аз казвам на баща си, че няма да ида на вечеря у тях, ти започваш да ми говориш за Зед. Да заведеш него у тях?

— О, да, извинявай, забравих, че печените ти приятели не знаят, че Ландън ти е доведен брат, и че те е страх да не разберат? — смея се в лицето му.

— Не ми е никакъв доведен брат. Първо. И второ, много добре знаеш, че не това е причината да не го искам в къщата на баща ми — гласът му е по-тих, но все така натежал от гняв. И въпреки целия хаос около нас не мога да не усетя онази бълбукаща надежда. Защото сега съм сигурна, че ревнува от Зед. Знам, че по-скоро става дума за съревнование, а не за нещо по-дълбоко, но все пак стомахът ми се свива от приятното чувство.

— Е, ако не дойдеш с мен, ще се наложи да поканя него. — Никога не бих го направила, но той не знае това, нали? Хардин се заглежда в шосето напред, без да мига. След малко въздъхва толкова силно, сякаш да изкара част от напрежението.

— Теса, наистина не искам да ходя. Не искам да седя с перфектното семейство на баща ми. Имам основателни причини да отбягвам да ги виждам.

— Не искам да те принуждавам да го правиш, ако от това ще те боли. Но отивам със или без теб — и аз казвам малко по-меко.

Как така от замразеното мляко се стигна до тези крясъци? И сега пак всичко е спокойно. Главата ми се върти, вие ми се свят, сърцето ми се обръща.

— Да ме боли? — пита, сякаш не е разбрал правилно.

— Ако не искаш да дойдеш, ако наистина е проблем, няма да те карам да идваш — казвам. Знам, че никога няма да успея да го принудя да направи нещо против волята си. Сигурна съм, че няма случай в живота му, когато да е проявявал някаква съпричастност или да е искал да съдейства.

— И защо те е грижа дали ме боли, или не? — Очите му се забиват в мен и веднага се опитвам да погледна встрани, но ето че пак съм под магията на този поглед.

— Разбира се, че ме е грижа, как няма да ме е грижа.

— Въпросът е защо те е грижа.

Очите му ме молят. Иска да произнеса думите, но не мога. Ще ги използва срещу мен и вероятно никога няма да излезе пак с мен, а аз ще стана едно от онези момичета, за които ми разказа Стеф — виснали на опашка да чакат ред за него.

— Грижа ме е как се чувстваш — казвам с надеждата това да му е достатъчно.

И тогава телефонът ми звъни. Вадя го от чантата и виждам, че е Ноа. Затварям му, без дори да се замислям. Чак след това осъзнавам какво съм направила.

— Кой е? — Хардин е любопитен като жена.

— Ноа.

— Няма ли да му вдигнеш? — Изглежда изненадан.

— Не, защото в момента разговаряме! — И предпочитам да говоря с теб, подсказва ми подсъзнанието ми.

— О! — това е всичко, което казва, но не може да скрие усмивката си.

— Значи ще дойдеш с мен? Отдавна не съм яла домашно приготвена храна, така че не ми се иска да подминавам офертата — изричам с усмивка. Настроението в колата е някак по-леко, но в същото време остава напрегнато.

— Не, имам планове — казва тихо. Не искам да знам дали тези планове включват Моли.

— О, разбирам. Много ли ще си ми ядосан, ако отида?

Малко е конфузно да отида сама на вечеря при семейството на баща му, но Ландън също ми е приятел, а и ме поканиха.

— Тес, аз винаги съм ти ядосан — казва и ме поглежда весело.

— И аз винаги съм ти ядосана — казвам и се смея.

— Сега може ли да тръгваме? Ако някой полицай мине, ще ни глоби.

Потегляме.

Скандалът с Хардин избухна толкова бързо и премина като торнадо. Предполагам, че е свикнал да изпада в постоянни конфликти с хората. За разлика от мен. Толкова ми се иска да не се караме, когато сме заедно.

Да, обещах си да не питам, но не мога да се спра.

— Какви са ти… плановете за тази вечер?

— Защо питаш? — Усещам очите му върху себе си, но упорито гледам през прозореца.

— Просто се питах… понеже каза, че така или иначе имаш планове за тази вечер…

— Имаме парти. И май това е основното, което правя всеки петък и събота. Освен миналата събота и снощи.

Рисувам кръгче по прозореца.

— Не писва ли? Да правиш едно и също всяка седмица с едни и същи пияни хора? — надявам се това да не го обиди.

— Да… предполагам… Но сме в колеж. Аз живея в къща с цяла глутница момчета. Какво друго ми оставя да правя?

— Не знам… просто ми се струва… уморително да чистиш цялата тая кочина всеки уикенд. Особено когато не пиеш.

— Така е, но нямам нищо по-приятно за правене, така че…

Знам, че все още ме гледа, но аз не отмествам очи от шосето.

През останалия път мълчим, но тишината не ме плаши, просто е… тихо.

Докато вървя от колата към общежитието, емоциите ми се вихрят на пълни обороти. Току-що прекарах цялата нощ и почти целия ден с Хардин и се разбирахме добре. С малки изключения, беше наистина забавно. Много забавно. Защо не мога да се чувствам така с някой, който ме обича истински. Примерно като Ноа. Знам, че трябва да му се обадя, но искам да се отдам на емоциите, които изпитвам в момента.

 

 

Изненадана съм, че Стеф се е прибрала. Обикновено я няма по цял уикенд.

— Къде ходиш, млада госпожице? — пита закачливо, бутайки цяла шепа пуканки в устата си.

Засмивам се, събувам си обувките и се цопвам на леглото.

— Ходих да си търся кола.

— Намери ли? — пита и аз започвам да й разказвам за всички запуснати автокъщи, в които ходих, но не споменавам, че Хардин беше с мен. След няколко минути на вратата се чука и Стеф става да отвори.

— Какво правиш тук, Хардин? — крещи тя.

Хардин?

Поглеждам нервно към вратата. Той тръгва бавно към леглото ми. Ръцете му са в джобовете и се люлее на петите си като неподготвен ученик пред черната дъска.

— Да не би да съм забравила нещо в колата? — питам, при което Стеф възкликва. Ще й обяснявам по-късно, макар че не знам откъде да започна.

— Ами… Не. Просто… си помислих, че ако искаш, мога да те закарам до къщата на баща ми. Знаеш… понеже не успя да намериш кола — казва най-сетне. Изобщо не го е грижа, че Стеф стои на вратата с отворена уста. — Ако не искаш… няма проблем. Просто реших… да предложа.

Сядам и той пъха пиърсинга на устната си между зъбите. Обичам да го прави. Толкова съм изненадана от предложението, че буквално забравям как трябва да отговоря. Отнема ми време, докато се сетя:

— Да… страхотно. Благодаря — казвам с усмивка.

Той също ми се усмихва, очевидно облекчен. Вади ръка от джоба си, прокарва я през косата си и пак я пъха в джоба.

— Добре… ще дойда около шест и половина, за да стигнеш навреме.

— Благодаря, Хардин.

— Довиждане, Теса — казва спокойно, излиза и затваря вратата след себе си.

— К… какво беше това, за бога? — изпищява Стеф.

— Не знам. Всъщност, наистина не знам — признавам. В мига, в който си помисля, че Хардин ме е объркал тотално и че положението не може да стане по-неразбираемо, той прави нещо такова и ми доказва, че няма нищо невъзможно, че има накъде да става още по-неразбираемо.

— Не мога да повярвам. Това е сън. Искам да кажа… Хардин? Как влезе само! Сякаш беше притеснен? Мили боже! И предложи да те закара до… Чакай, ти как мислеше да отидеш до къщата на баща му? И защо изобщо отиваш там? И си помислила, че си забравила нещо в колата му? Чакай, аз съм изпуснала ужасно много. Как е възможно! Не, искам всички подробности. Сега! — крещи, подскача и най-накрая се настанява на леглото ми.

И аз разказвам как е дошъл снощи, как сме гледали филми, как е заспал и как сме тръгнали за кола днес. Обяснявам й, че не съм й казала, че е идвал, защото не съм искала да си помисли нещо лошо за мен, след като само преди седмица я помолих да го махне от очите ми и да го изгони от стаята ни. Не казвам кой знае какво за баща му, а само че отивам на вечеря, но тя се вълнува повече от подробностите от предната нощ.

— Не мога да повярвам, че наистина е останал тук. Това е истинско събитие. Хардин не остава да спи никъде. В смисъл, че никога не остава да нощува на друго място. И никога не позволява на никого да остане да спи при него. Чувала съм, че имал кошмари или нещо такова. Не знам. Сериозно, какво си му направила? Ще ми се да го бях снимала, като влезе тук. И с това изражение. Майко мила! — не спира да пищи и да подскача. — Все още мисля, че идеята не е добра, но май ти се справяш по-добре от всяка друга. Само внимавай — предупреждава ме пак.

Какво съм му направила ли? Със сигурност — нищо. Той просто не е свикнал да се държи добре. Но по някаква неразбираема за мен причина започва да се държи добре с мен. Може би иска да ме победи на някаква своя си игра или просто да ми покаже, че има маниери, които отказва да демонстрира пред другите хора. Наистина не знам и главата ме заболява само като се опитам да разбера.

Споменавам името на Тристан и Стеф подхваща разговор. Опитвам се да слушам какво е станало снощи на партито, как Моли накрая била гола до кръста (иди и разбери как е станало), а Логан победил Найт на пияна канадска борба (тук обяснява, че такива неща трябва да се видят, защото когато се разказват, не звучат така смешно). Мислите ми пак отлитат в грешната посока — към Хардин. Поглеждам часовника да видя дали има достатъчно време, за да се подготвя. Сега е четири. Решавам да започна да се приготвям към пет.

Стеф не спира да говори до пет и половина и после изпада в пълен екстаз, когато я моля да ми направи косата и да ми сложи грим. Не знам защо полагам такива огромни усилия да изглеждам добре на семейната вечеря, на която съм само страничен човек и където по принцип не бива да ходя. Стеф ми слага съвсем малко грим. Почти не личи, но изглежда страхотно. Естествено и хубаво. После прави косата ми на едри къдрици. Решавам да облека любимата си виненочервена рокля, независимо от опитите на Стеф да ме накара да сложа някой от нейните тоалети. Моята рокля е консервативна. Идеална е за семейна вечеря.

— Поне сложи фигуралния чорапогащник — негодува тя.

— Добре, дай ми го. Не е толкова зле, въпреки фигурките.

— Знам. Просто тази рокля е… скучна — бърчи нос, но когато обувам чорапогащника и се съгласявам да сложа високи обувки, Стеф е доста по-доволна. Мокасините ми са все още в чантата. За всеки случай.

Наближава шест и половина. Притеснявам се повече за времето, което ще прекарам в колата с Хардин, отколкото за самата вечеря. Оправям си чорапогащника няколко пъти и се упражнявам да ходя на високите обувки. Когато Хардин най-сетне чука на вратата, Стеф ми се усмихва някак загадъчно и отваря.

— Теса… ммм… изглеждаш… много добре — казва тихо и аз веднага се усмихвам.

Откога е започнал да се запъва на всяка дума в изречението. Във всяко изречение!

Стеф ни изпраща до вратата, намига и казва като горда мама:

— Забавлявайте се от сърце!

Хардин й показва среден пръст, тя му го връща, а той затваря вратата пред лицето й.