Анна Тод
След (45)

Глава четиридесет и четири

Излизам от тоалетната, но не чувам Хардин под душа и решавам, че може и да е забягнал с тези момичета. Разбира се! Какво друго може да си помисля? Не си е донесъл чисти дрехи, така че ще се наложи да облече мръсните. Но Хардин може да облече дрехи, намазани с кал, да е целият в петна и пак да изглежда по-добре от всеки друг мъж на света.

Освен Ноа, не пропускам да си напомня.

Вземам душ, обличам се и влизам в стаята. Господи, не мога да повярвам какво облекчение изпитвам, виждайки го да седи на леглото ми.

Ето го, на моето легло, глупави момичета!

Не е облякъл тениската си, косата му е мокра, изглежда почти черна. Затварям уста, за да не ми увисне езикът и да не ми потече някоя лига.

— Позабави се — отбелязва и се обляга назад. Когато вдига ръка да се хване за рамката на леглото, не мога да откъсна очи от мускулите му.

— Не си забравил, че днес трябва да си мил с мен, нали? — казвам и отварям гардероба на Стеф, за да използвам огледалото. Вадя чантичката с гримовете на Стеф и сядам пред него с кръстосани крака.

— Такова е моето „мило“.

Мълча и се опитвам да си сложа очна линия. След три опита мятам четката срещу огледалото. Хардин се смее.

— Не ти трябват тези неща — казва.

— Харесва ми!

— Добре, можем да седим тук цял ден, докато сложиш малко мазила по лицето си — изрича някак ядно.

Ето, дотук беше милият Хардин.

Той обаче се усеща и веднага добавя:

— Извинявай, извинявай.

И аз продължавам с опитите си да мажа с четката. Накрая се отказвам. Просто когато Хардин ме гледа, не мога да направя нищо.

— Готова съм — казвам и той скача. — Няма ли да си сложиш тениската?

— Имам в колата.

Права бях, разполага с неизчерпаеми запаси. Навсякъде. Дори не искам да се замислям защо винаги има една в колата.

Стигаме до паркинга и точно както обеща, вади обикновена черна тениска от багажника и се облича.

— Престани да ме гледаш и влизай в колата — шегува се той, аз се опитвам да отрека, но не ми се получава и послушно влизам, а той се качва секунда след мен.

— Харесвам те в бяла тениска. — Разбира се, думите излитат без грам участие на мозъка.

Той накланя глава настрани и пуска една сексапилна усмивка.

— Вярно ли? Е, аз пък те харесвам в тези джинси. Подчертават прелестния ти задник — казва и ченето ми пада.

Хардин и неговите мръсни думи! Пляскам го закачливо. Той се смее, а аз мислено се поздравявам, че днес обух тъкмо тези джинси. Искам да ме гледа. Макар че никога няма да си призная, неговият много странен начин да прави комплименти наистина ме ласкае.

— Сега накъде? — пита и аз вадя телефона. Прочитам му списъка, който направих предната вечер на автокъщи в радиус от осем километра. Излагам някои от отзивите, които съм видяла на уебстраниците им.

— Прекалено много планираш. Няма да ходим по тези места.

— Напротив, планирала съм го. Има един приус, който искам да видя в автокъща „Боб — Супер коли на супер цени“ — казвам и усещам колко гадно и мазно звучи името на мястото.

— Приус? — пита с отвращение.

— Да? Защото са икономични и сигурни. И…

— Скучни. Някак си знаех, че точно такава кола ще ти допадне. Просто от километри казваш: „Аз съм дама с планер, която кара приус“ — говори с престорен женски глас и се смее.

— Може да ми се подиграваш, колкото си искаш, но ще спестявам толкова много от гориво и ако го сметнеш за една година… — напомням му и се засмивам, когато той се навежда към мен и ме ощипва по бузата. Поглеждам го, шокирана съм от това, че е способен да направи нещо толкова дребно, но така сладко и… май той е по-шокиран дори и от мен.

— Понякога си сладка.

— О, браво, много мило.

— Искам да кажа… сладка по… сладък начин, наистина… понякога нещата, които правиш, са наистина много сладки — изрича и усещам как езикът му не е свикнал да произнася такива думи, знам, че не ги е казвал, или ако ги е казвал, е било много, много отдавна.

— Добре… — отвръщам и поглеждам през страничния прозорец.

Всяка секунда, прекарана с Хардин, сякаш помпа чувствата ми към него и те стават по-силни. Знам, че е опасно да позволявам на тези, уж малки и дребни, неща да се случват. Още по-малкото, да допускам да ми влияят, но когато става дума за Хардин, не мога да контролирам нищо. Най-малко себе си. Превръщам се в един наблюдател на свирепата буря.

В крайна сметка, Хардин ме закарва до Боб, за което съм му истински благодарна. Боб се оказва дребен, дебел и потен мъж с прекалено много гел по косата. Мирише на никотин и кожа, а усмивката му е златна. В смисъл, че има един златен преден зъб. Докато Боб ми говори, Хардин стои наблизо, прави физиономии и го имитира. Дребният мъж е силно притеснен от външния вид на Хардин, но мога ли да го виня?

Разглеждам колата и веднага решавам, че няма да я купя. Имам чувството, че в секундата, в която потегля оттук, ще се разпадне и ще остане по шаси, ако и то изобщо издържи. А политиката на Боб е: „Рекламация в момента на покупката“.

Отиваме до още няколко автокъщи и всички се оказват претъпкани с разнебитени автомобили. След като прекарвам цяла сутрин в разговори с оплешивяващи мъже, решавам засега да се откажа от търсенето на кола. Може би трябва да се отиде на други места, по-далеч от колежа, а днес не ми се обикаля повече.

Решаваме да хапнем нещо и докато ядем в колата, Хардин разказва как арестували Зед миналата година, защото оповръщал пода в „Уендис“. Денят се развива прекрасно, много по-добре, отколкото очаквах, и за първи път ми минава мисълта, че можем да изкараме този семестър, без да се избием.

На път за общежитието забелязвам един малък, симпатичен бар за замразено кисело мляко и го моля да спрем. Той охка, пъшка и се държи, сякаш наистина не му се спира, но после виждам усмивката, скрита зад киселата му физиономия.

Заръчва ми да отида да намеря маса, а той влиза да вземе млякото, към което започва да трупа всевъзможни курабии, бисквити и какви ли не още сладки неща, изложени на дисплея.

Изглежда отвратително, но Хардин ме убеждава, че това е единственият начин да си избиеш парите за млякото. Колкото и зле да изглежда, всъщност се оказва много вкусно, но не мога да изям и половината, а Хардин доволно поглъща всичко, съдържащо се в моята и в неговата купа.

— Хардин? — чувам мъжки глас зад нас.

Хардин рязко вдига глава. Очите му са присвити. Акцентът е същият като неговия. Или бъркам? Непознатият мъж носи торба със замразено мляко и няколко напитки в картонена поставка.

— Ммм… здрасти — казва Хардин.

Веднага ми става ясно, че това е баща му. Мъжът е висок и елегантен, същата фигура, същата форма на очите, но не са зелени, а тъмнокафяви. Като се изключи това, двамата са пълни противоположности. Баща му е облечен в сиви панталони и трикотажно елече без ръкави. Кестенявата му коса е леко посребряла около бакенбардите и има някакво студено… професионално излъчване. Но когато се усмихва… същата топла усмивка като тази на Хардин, когато не полага свръхусилия да се държи като задник.

— Здравейте, аз съм Теса — казвам вежливо и протягам ръка за поздрав. Хардин ме гледа лошо, но не му обръщам внимание. Не че щеше да ме представи на баща си.

— Здравей, Теса, аз съм Кен, бащата на Хардин — казва и се здрависваме. — Хардин, не си ми казал, че имаш приятелка. Трябва да дойдете на вечеря днес. Карен ще приготви нещо вкусно. Готви много добре.

Искам да мога да контролирам гнева на Хардин. Искам и да кажа на баща му, че не съм му приятелка, но Хардин отговаря пръв:

— Не можем тази вечер. Ще ходя на парти, а тя не желае да идва на вечеря — казва рязко той.

Едва не извиквам от изненада. Как може да му говори така? Лицето на Кен посърва и ми става ужасно мъчно за човека.

— Всъщност, много ми се иска да дойда. Ландън ми е приятел, имаме много общи лекции — намесвам се и усмивката на Кен пак грейва.

— Наистина? Страхотно! Ландън е добро момче и наистина ще се радвам да се видим тази вечер — отвръща Кен, все така усмихнат.

Очите на Хардин ще ме изгорят, но не обръщам внимание и питам:

— Към колко часа да дойдем?

— Да дойдете? — пита баща му и аз кимвам. — Да речем… към седем. Нека да дам малко време на Карен да се подготви, че иначе ще ми отреже главата — шегува се той, а аз се усмихвам. Хардин ме гледа ядно през стъклената чаша.

— Страхотно! Ще се видим тази вечер!

Кен казва довиждане на Хардин, който грубо го игнорира, въпреки че го ритам под масата.

Минутка след като баща му си тръгва, Хардин скача и удря стола върху масата, той пада и се търкулва към средата на салона. Хардин изхвърчава през вратата и на практика ме оставя сама да се оправям със съборения стол и да отнеса погледите на всички в заведението.

Не знам какво да правя. Извинявам се тихо на всички и хуквам след него.