Анна Тод
След (4)

Глава три

След час и половина лекция и предупреждения относно колежанските партита и момчетата в колежа, през което време майка ми използва думи, които накараха дори Ноа да се почувства крайно неудобно, тя най-сетне решава да си тръгне. В нейния обичаен стил — кратка прегръдка и бегла целувка. После информира Ноа, че ще го чака в колата, и излиза от стаята.

— Ще ми липсваш. Ще е трудно да не те виждам всеки ден — казва нежно той и ме прегръща. Вдишвам парфюма му, този, който му купих за Коледа… всъщност, купувам му го две Коледи поред. Въздъхвам. Поизветрял е леко, откакто тръгнахме, и сега разбирам, че ще ми липсва чувството на уют, на нещо познато, което винаги и неизбежно е придружено от този аромат. Нищо че през цялото време се оплаквах от него.

— И ти ще ми липсваш, но можем да говорим всеки ден — обещавам, прегръщам го по-силно и заравям нос в шията му. — Ще ми се да си тук още от тази година.

Ноа е съвсем малко по-висок, но ми харесва, че не стърчи като кула над мен. Майка ми казваше, че мъжете растат с половин сантиметър след всяка лъжа. Баща ми беше висок мъж, така че няма да оспорвам логиката й.

Ноа допира устни до моите и… двамата чуваме клаксона на колата. Майка ми нервно го натиска, разбуждайки и мъртвите. Ноа се смее и ме пуска.

— Майка ти е… много настоятелна жена. — Целува ме по бузата и бързо излиза през вратата. — Ще ти се обадя тази вечер — казва, вече тичайки по коридора.

Замислям се вяло за бързото сбогуване с Ноа, за това как излетя през вратата, после започвам да разопаковам багажа си. Не след дълго половината ми дрехи са прилежно сгънати и подредени в малкия гардероб, а останалите са закачени в дрешника. Разглеждам неодобрително огромното количество кожа в другата половина на гардероба. Но любопитството е по-силно от отвращението и след малко с учудване се хващам, че прокарвам пръст по някаква рокля, направена от нещо като метал, а после и по друга, която е така тънка, почти невидима.

Изтощението от напрегнатия ден си казва думата. Лягам на леглото и непознато чувство на самота изпълзява от ъглите на стаята. А е толкова рано да се чувствам самотна. Отсъствието на съквартирантката ми никак не ми помага, независимо че приятелите й ме карат да се чувствам толкова неловко.

Имам усещането, че Стеф няма да се задържа много в стаята. Или пък по-лошият вариант — че винаги ще има компания тук? Защо не ми се падна някое момиче, което обича да чете и да учи? Може би, ако отсъства често, цялата стая, колкото и да е малка, ще бъде на мое разположение. Но нямам добро предчувствие за нищо останало.

Засега колежът нито е това, което очаквах, нито това, за което си мечтаех.

Напомням си, че са минали едва няколко часа.

Утре ще е по-добре.

Трябва да бъде по-добре.

Взимам учебниците и планера си, пиша си програмата за семестъра, после записвам потенциалните срещи, които мисля да проведа във връзка с литературния клуб, към който искам да се присъединя. Това ми решение не е окончателно, но прочетох някои от отзивите на студентите и ще направя проучване. Искам да си намеря кръг от хора, които мислят като мен. Хора, с които да мога да говоря. Нямам големи очаквания за много приятелства, искам само да се запозная с хора, с които от време на време да се храня.

За утре съм планирала разходка извън колежа, за да си купя някои неща за стаята. Не искам да претъпквам своята част от нея, както е направила Стеф, но ми се ще да добавя и нещо свое, за да почувствам това непознато място като дом.

Все още нямам кола и ще е малко трудно. Колкото по-скоро си купя, толкова по-добре. Имам достатъчно пари, които получих вместо подаръци при завършването на гимназията, а и съм си спестила всичко, което изкарах през последните няколко лета, когато работех в книжарницата. Но не съм сигурна, че си струва да си навличам този стрес да карам кола точно сега. Имам пълен достъп до целия обществен транспорт, който ще ми е нужен, а и вече съм направила проучване на автобусните линии.

С мисълта за графици и разписания, за червенокоси момичета и недружелюбни мъже с татуировки заспивам с планера в ръка.

На следващата сутрин Стеф не е в леглото си. Иска ми се да я опозная, но това може да се окаже много трудно, ако никога не се прибира в стаята си. Може би някое от двете момчета, с които излезе вчера, й е гадже? Моля се да е русият. За нейно добро.

Взимам си тоалетната чантичка и тръгвам към банята. Отсега още съм повече от сигурна, че едно от най-противните неща в общежитието ще е банята, която трябва да деля с други хора. Иска ми се всяка стая да имаше самостоятелна баня. Пак щеше да е странно да делиш банята с друг човек, но поне нямаше да е с всички на етажа!

Не знам защо бях предполагала, че такова нещо е изключено да се случи. Защото всеки би очаквал да има собствена тоалетна и душ, нали? Но когато стигам до вратата на банята, забелязвам, че е за мъже и жени.

Моля?

Не мога да повярвам, че подобно нещо се толерира тук! Не мога да повярвам, че когато проучвах колежа, не открих всички тези гнусни неща! Как е възможно да не съм разбрала истината?

Забелязвам отворена душкабина и минавам покрай полуголите момичета и момчета, придърпвам си завесата плътно до стената. Събличам се, протягам ръка и опипвам да намеря къде е закачалката пред душкабината, като внимавам да не открехна пердето.

Минава прекалено дълго време, преди водата да се затопли, студено ми е и през цялото време съм в луда паника, граничеща с параноя, че някой ще дръпне пердето, което дели голото ми тяло от останалия свят, и че всички ще ме видят.

За мое учудване, момичетата и момчетата се чувстват повече от удобно в тази полугола атмосфера. Разхождат се напред-назад и на никого не му пука. Колежанският живот е странно нещо. А е едва вторият ден.

Кабинката е съвсем малка, има една закачалка за бельо и е толкова тясно, че дори не мога да си протегна ръцете напред. Мислите ми се връщат към Ноа и живота у дома. За миг забравям колко е тясно, обръщам се и събарям дрехите си на пода. Водата от душа се излива върху тях.

— О, не, това е някаква кошмарна шега — простенвам, спирам водата и вдигам подгизналите дрехи от пода. Увивам тялото си с кърпа, хуквам към стаята си и отчаяно се моля никой да не ме види.

Стигам до вратата, мушкам ключа и когато тя се затваря зад гърба ми, моментално си отдъхвам облекчено.

И тогава вдигам поглед и виждам грубото татуирано момче — излегнало се е на леглото на Стеф.