Анна Тод
След (39)

Глава тридесет и осем

Стеф влиза и ме прегръща топло. Странно е как тънките й ръце могат да създадат такова усещане за топлина и спокойствие.

— Благодаря, че го накара да си тръгне — изхълцвам и тя ме прегръща по-силно. Сълзите ми текат, а не виждам края на този кошмар.

— Хардин може и да ми е приятел, ни ти също си ми приятелка и не искам да те разстройва. Съжалявам, аз съм виновна за всичко. Трябваше да дам ключа си на Нейт и не биваше да го допускам да се върти край теб през цялото време. Понякога може да е истински цирей.

— Не, изобщо не си виновна ти. Не искам да заставам между вас и да развалям приятелството ви.

— О, моля те, не говори глупости!

Освобождавам се леко от прегръдката й и виждам тревогата в очите й. Толкова съм й благодарна, че е тук. Предполагам, че никога няма да разбере колко съм й задължена. Чувствам се напълно изоставена. Ноа иска време да реши дали да скъса с мен, или не, Хардин е задник, майка ми ще откачи, ако опитам да говоря с нея, а Ландън би се разочаровал от мен, ако му споделя, но някак не мога да се отърва от подозрението, че вече знае каква е ситуацията с Хардин. Буквално, единственият човек, когото имам на този свят, е това момиче с огнена коса и много татуировки, което изобщо не очаквах, че ще стане моя приятелка. Сега съм толкова благодарна, че имам поне нея.

— Говори ли ти се за случилото се?

Всъщност наистина ми се говори. Искам да ми олекне. Разказвам й всичко. От първата ни целувка, за деня при реката, за оргазма му, за това как викаше името ми в съня си, та до мига, в който унищожи и малкото уважение, което имах към него, когато ме принуди да кажа на Ноа. Лицето й в началото е загрижено, после — шокирано и накрая — тъжно. Блузата ми е подгизнала от сълзи, а Стеф не пуска ръката ми.

— Нямах никаква представа, че това се случва. Можеше да ми кажеш веднага след като сте се целунали. Разбрах, че става нещо, когато Хардин се появи тук, преди да тръгнем на кино. Бяхме говорили по телефона точно две минути преди да се появи, а изобщо не спомена, че ще идва. И тогава предположих, че е дошъл да те види. Виж, Хардин е добро момче… понякога. Но дълбоко в себе си той просто не знае как да се отвори за хората, как да обича, така както го правиш ти. А всяко момиче иска да бъде обичано. На твое място бих се опитала да оправя нещата с Ноа, защото Хардин не може, не знае как и не е в състояние да принадлежи на никого.

След това леко стиска ръката ми.

Знам, че е права, че всичко е така, както го казва, но защо боли толкова много?

 

 

В понеделник сутринта Ландън ме чака, облегнат на тухлената стена пред кафенето. Помахвам му с ръка, но веднага забелязвам, че има синьо под лявото око, а бузата му е одрана.

— Какво е станало с окото ти?! — възкликвам и тичам към него.

Започвам да се досещам за отговора. Чувствам се като прегазена от камион.

— Ландън? Хардин ли направи това с теб? — гласът ми трепери.

— Да… — признава.

Ужасена съм.

— Защо? Какво се случи? — Искам да убия Хардин! Как така си позволява да наранява Ландън?

— След като ти си тръгна, той буквално излетя от къщата и се върна след около час. Беше озверял от бяс. Оглеждаше се какво има останало за дочупване. Спрях го. Е, посбихме се. Всъщност не беше кой знае какво. Мисля, че и двамата си изкарахме гнева, който сме трупали един към друг през цялото това време. И аз му ударих няколко добри тупаника. — Звучи, сякаш се хвали. Не знам какво да кажа. Веселият тон, с който разказва за боя с Хардин, ме шокира.

— Сигурен ли си, че си добре? Мога ли да направя нещо за теб? — питам и не мога да се отърва от чувството, че вината е моя. Хардин е бил ядосан на мен, но си го е изкарал на Ландън?

— Не, честно, няма никакъв проблем. Добре съм — усмихва се той.

Тръгваме за лекция и той ми разказва как бащата на Хардин ги е разтървал, как имал голям късмет, че се прибрал, преди да се изпотрепят, и как майка му плакала, като си видяла натрошените съдове. Не, нямали никаква сантиментална стойност за нея, но била толкова наранена, че Хардин е направил такова нещо.

— Но имам и друга новина. Много по-хубава новина. Дакота идва другата седмица за Лагерния огън! — казва с усмивка.

— Какъв Лагерен огън?

— Не си ли видяла афишите из колежа? Това е нещо като традиция. Така се отбелязва началото на всяка нова учебна година. Всички ходят. Обикновено избягвам такива неща, но май ще е доста забавно. Ноа трябва да дойде пак. Можем да излезем четиримата.

Вероятно ако поканя Ноа, ще види, че имам добри и свестни приятели. Като Ландън. Знам, че Хардин и Ландън… искам да кажа Ноа и Ландън ще си допаднат, а и на мен ми се иска да се запозная с Дакота.

Сега когато разбирам за Лагерния огън, забелязвам афишите почти на всяка стена в колежа. Сигурно съм била прекалено разсеяна и кой знае за какво съм мислила, за да не забележа толкова време.

По-късно влизаме в залата за лекцията по литература и аз несъзнателно започвам да оглеждам лицата, въпреки че разумът ми крещи да не го правя. Не го виждам, но чувам гласа му: Ще я унищожа! И какво може да направи, какво по-лошо от това да ме изтропа на Ноа? Не знам, но вече започвам да си представям различни сценарии. Гласът на Ландън ме приземява.

— Не мисля, че е тук. Чух го да говори с оня Зед да си сменят часовете. Боже, колко ми се иска да му видиш посиненото око — казва весело Ландън, а аз забивам поглед напред.

Искам да отрека, че очите ми са търсели Хардин, но сега вече не мога.

Как така? Защо Хардин е с посиняло око? Дано е добре.

Не, не, надявам се да го боли, да изпитва адски болки.

— О, разбирам — успявам да кажа и си оправям полата.

До края на часа Ландън не споменава нищо повече за Хардин.

 

 

Цялата седмица е така. Дните са еднакви: не говоря за Хардин, никой не говори пред мен за него, дори не споменават името му. Тристан прекара в стаята ни почти цялата седмица, но не ми пречи. Присъствието му дори ми харесва, защото кара Стеф да се усмихва, да се смее. Понякога и аз се смея, макар че седмицата е… най-ужасната в живота ми.

Всеки ден обличам каквото намеря, гледам да не е мръсно, и прибирам косата си на кок. Моята кратка афера с гримовете е отдавна забравена. Животът ми се върна към онази, позната до болка, рутина.

Спане, часове, учене, спане, часове, учене, хранене.

В петък Стеф се опитва да ме накара да изляза, полага огромни усилия да изведе старата мома на разходка и да я покаже на света.

— Хайде, Теса, петък е. Просто ела с нас и ще те докараме, преди да отидем в Хар… искам да кажа… на едно парти — умолява ме, но откровено казано, не ми се прави абсолютно нищо. Трябва да уча и да се обадя на майка ми. Цяла седмица не й вдигам. Време е и да се обадя на Ноа, за да разбера дали е взел някакво решение. Дадох му цяла седмица време и пространство да мисли. Пуснах му само няколко приятелски съобщения с надеждата да се обади или да се навие да дойде за Лагерния огън следващия петък.

— Мисля да пропусна… Утре ще ходя да си търся кола и искам да си почина — лъжа, но не съвсем. Наистина ще ходя да търся кола, но не искам да си почивам. Не желая да седя сама и да мисля за несигурността на Ноа и за това, че заканата на Хардин да стои далеч от мен, всъщност се оказа напълно сериозна. Не че не се радвам, че я изпълни… но просто не мога да спра да мисля за него. Трябва ми още малко време и ще забравя, си казвам на всеки пет минути.

Но не мога да забравя думите му от последния път, нито как се държа, сякаш иска нещо от мен. Ето този спомен се е загнездил под кожата ми.

Мислите ми отлитат при онзи забавен и мил Хардин, в онези мигове, когато се разбирахме така добре. Мислено се пренасям на някакво място, където можем да сме заедно, да ме води на кино, на вечеря, да ме прегърне, да върви до мен и да е горд, че съм негова, после си представям как слага якето си на раменете ми, за да не ми е студено, как ме целува за лека нощ и как ми обещава, че ще се видим утре.

— Теса? — казва нетърпеливо Стеф и мечтите ми се изпаряват като отнесен от ураган пушек. Не, това е било само мечта, а момчето в тази мечта… това момче никога няма да бъде Хардин.

— О, хайде, моля те. Цяла седмица не си събула това долнище на нощница, или каквото там му казват жените — подкача ме Тристан.

Смея се. Това ми е любимото долнище за спане особено когато съм болна или ако преживявам раздяла. А в конкретния случай — и двете. Все още не мога да разбера как с Хардин сложихме край на нещо, което така и не започна.

— Добре, добре. Но искам да ме оставите веднага след вечеря, защото утре ставам рано — предупреждавам. Стеф пляска с ръце и подскача от щастие.

— Супер! Само… моля те, позволи ми да ти направя една услуга. — Гледа ме невинно и пърха с мигли като кукла.

— Какво? — питам подозрително, защото знам, че е намислила нещо не съвсем невинно.

— Нека те накипря малко. Моляяяяя! — проточва драматично.

— Няма. Начин. — Представям си как изглеждам с розова коса и с един килограм очна линия, как вместо по блуза излизам по сутиен.

— Нищо кой знае какво. Просто искам да изглеждаш, сякаш не си… спала зимен сън цяла седмица. По пижама!

Тристан се опитва да задуши смеха си. Предавам се и се съгласявам.

И тя пак започва да пляска с ръце и да подскача.