Анна Тод
След (37)

Глава тридесет и шест

— Какво правиш тук? — питам, но не искам да чуя отговора. Особено пред Ноа.

— Какво правя тук според теб? Измъкна се, докато спях. Какво означава това, по дяволите?

Гласът му гърми, удря се в стените и отеква, а аз спирам да дишам. Лицето на Ноа почервенява от гняв и разбирам, че започва да нарежда последните парченца от пъзела.

Разкъсвам се между двете опции — да обясня на Ноа какво става или да кажа на Хардин защо си тръгнах.

— Отговори ми! — изкрещява Хардин и застава пред лицето ми. Ноа скача, вмъква се между нас и вече съм истински изненадана.

— Не й крещи! — заканва се Ноа.

Лицето на Хардин е изкривено от гняв. Замръзвам на мястото си. Защо е толкова ядосан, че си тръгнах? Та нали се подиграваше на липсата ми на опит, и то само преди часове? И със сигурност на сутринта щеше да продължи, а накрая щеше да ме изрита през входната врата! Трябва да кажа нещо, преди бомбата да гръмне право в лицето ми.

— Хардин, не прави това… точно сега — започвам да го моля. Ако си тръгне сега, ще мога да обясня на Ноа. Ще му кажа истината.

— Кое да не правя, Тереза? — пита той и минава зад Ноа. Надявам се Ноа да стои настрани от него. Мисля, че Хардин няма да се поколебае да го събори. Ноа е доста здрав благодарение на футбола, но в сравнение с Хардин е по-слаб и знам, че Хардин може да го победи.

Какво се случва в живота ми? Как се стигна дотук? Да се тревожа какво ще се случи, ако Ноа и Хардин се сбият?

— Хардин, иди си. После ще говорим — опитвам се да овладея положението.

Ноа клати глава, очевидно несъгласен с предложението ми.

— За какво говорите? По дяволите, Теса, какво става?

О, господи!

— Кажи му, хайде, кажи му — настоява Хардин.

Не мога да повярвам, че ми причинява това. Знам колко жесток може да бъде, но сега вече жестокостта му е извън всякакви поносими предели.

— Какво да ми кажеш, Теса? — пита Ноа и гледа агресивно, дори заканително към Хардин, но когато очите му попаднат върху мен, погледът му омеква.

— Нищо. Само това, че снощи останах в къщата на Хардин и Ландън, както вече ти казах — лъжа и се опитвам с поглед да помоля Хардин да спре това шоу, но той веднага извръща очи от мен.

— Кажи му, Теса, или аз ще му кажа — изръмжава.

Всичко е изгубено. Няма накъде да бягам, не мога да лъжа повече и започвам да плача, но искам Ноа да го чуе от мен, а не от този нагъл задник с нахална, самодоволна усмивка. Той ни докара дотук, той направи това с мен и Ноа. Чувствам се унизена, но не заради себе си, а заради Ноа, който не заслужава това. Срамувам се от начина, по който се отнесох с него, и от признанието, което съм принудена да направя пред Хардин.

— Ноа… аз… аз и Хардин… бяхме… — започвам.

— О, господи — заеква Ноа и очите му се пълнят със сълзи.

Как можах да му причиня това? Какво съм си мислила, по дяволите? Ноа е толкова мил, толкова добър, а Хардин е жесток. Знам, че без да се замисли, най-спокойно може да разбие сърцето му.

Ноа стиска челото си с ръце и клати глава.

— Теса, как можа? След всичко, което преживяхме? Кога започна това?

Сълзите се стичат от ясните му сини очи. Никога не съм се чувствала толкова ужасно. Аз съм причината за тези сълзи! Поглеждам Хардин и омразата ми към него ме събаря, така че вместо да отговоря на Ноа, се нахвърлям и го удрям. Очевидно не очакваше, защото полита назад, но се съвзема бързо.

— Съжалявам, Ноа. Не знаех какво правя — втурвам се към приятеля си и се опитвам да го прегърна, но той не ми позволява да го докосна. И вероятно е прав. Ако трябва да съм честна, може би го заслужавам. Не мога да разбера какво си бях въобразила? Може би, че Хардин ще се превърне в добро и прилично момче, може би съм си представяла как късам с Ноа, за да мога да излизам с Хардин! Колко съм била глупава! Или че мога да стоя далеч от Хардин и че Ноа никога няма да разбере какво се случи между нас?

Проблемът е, че аз не мога да стоя далеч от Хардин. Като муха на мед, като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на лампата. И той никога не пропуска възможността да ме изгори.

Каквото и да съм си въобразявала, сега ми се струва толкова тъпо и наивно, но нима съм взела поне едно правилно решение, откакто срещнах Хардин?

— И аз не знам какво си си мислила и какво си правила — казва Ноа и ме гледа с тъга и горчивина. — Вече не знам коя си. Не знам дали те познавам.

И излиза през вратата. И от живота ми.

— Ноа, моля те, чакай! — крещя и хуквам след него. Хардин ме хваща за ръката и се опитва да ме задържи.

— Не ме докосвай! Не мога да повярвам, че направи такова нещо! Това е низко. Дори за теб! — продължавам да пищя, изскубвам се и го блъскам пак. С все сила. Никога не съм посягала, никога не съм удряла никого в живота си. Мразя Хардин, мразя го толкова много!

— Ако тръгнеш след него, аз съм дотук. Приключвам — казва и ченето ми пада от изумление.

— Приключваш? С кое? Да се подиграваш с чувствата ми? Мразя те! — Но не искам да му правя удоволствие да ме гледа побесняла, затова се опитвам да се успокоя и казвам с по-уравновесен тон: — Не можеш да приключиш нещо, което никога не е започвало.

Ръцете му падат до тялото, отваря уста, но думите не излизат.

— Ноа! — викам и бягам по коридора, втурвам се през входа на сградата, прекосявам тревната площ и го настигам на паркинга. Той забързва крачка.

— Ноа, моля те, изслушай ме. Съжалявам. Много съжалявам. Бях пила, знам, че това не е извинение, но аз… — започвам да бърша сълзите си и лицето му омеква.

— Не мога да те слушам повече, не искам.

Очите му са червени. Посягам да хвана ръката му, но той се отдръпва.

— Ноа, съжалявам. Моля те, прости ми. Моля те.

Не мога да го загубя. Просто не мога.

Стига до колата си, прокарва ръка по перфектно оформената си с гел коса и се обръща към мен.

— Имам нужда от време, Теса. Сега не знам какво да мисля.

Въздъхвам сразена. Не знам как да отговоря на това. Просто ще ни е нужно време, за да се върнем към нормалния си живот. Той има нужда от това време, опитвам се да се убедя.

— Обичам те, Теса — казва, за мое най-голямо учудване, и преди да се качи в колата, ме целува по челото.