Анна Тод
След (30)

Глава двадесет и девет

Адресът от съобщението на Ландън е 2875 Корнел Роуд. Копирам го и го вкарвам в програмата за търсене. Оказва се, че е на петнайсет минути с кола.

Какво става там? И от каква помощ има нужда Ландън?

Когато пристигам на адреса, съм все така объркана, както когато излетях от нас. Ноа ми се обади два пъти. И двата пъти не вдигнах. Не исках да изключвам навигацията на телефона и, честно казано, обърканото му изражение, когато го зарязах, не спира да ме преследва, така че предпочитам да не говоря с него точно сега.

Къщите на тази улица са като имения. Тази, която отговаря на адреса, е поне три пъти по-голяма от къщата на майка ми. Стара, тухлена, изглежда като кацнала на върха на хълм. Градината пред нея е като склон. Дори и под слабото осветление на уличните лампи изглежда красива. Предполагам, че това е къщата на баща му. Какво иначе ще прави Ландън тук? Не е къща, в която живеят студенти. Поемам дълбоко дъх и тръгвам по стълбите. Чукам силно на махагоновата врата. Ландън отваря на секундата.

— Теса, благодаря ти, че дойде. Съжалявам. Знам, че Ноа е тук? С теб ли е сега? — пита и поглежда към колата.

— Не, в общежитието е. Какво става? Къде е Хардин?

— В задния двор. И е обезумял — въздъхва.

— И аз съм тук, защото…? — питам възможно най-любезно.

Какво общо има обезумелият Хардин с мен?

— Не знам. Разбирам, че го мразиш, но ти поне говориш с него. Много е пиян. Не е на себе си. Дойде и отвори една бутилка от уискито на баща си. Изпил е повече от половината. И после започна да чупи. Чиниите на майка ми, целия стъклен шкаф. На практика всичко, до което може да се докопа.

— Какво? Защо? — Хардин ми каза, че не пие. И това ли беше лъжа?

— Баща му му е казал, че с майка ми ще се женят…

— И? — все още не разбирам. — И Хардин не иска да се женят? И какво от това? — питам, а Ландън ме води през кухнята, където всичко е изпотрошено. Хардин наистина се е постарал. Навсякъде по пода има счупени чинии, успял е да обърне един голям шкаф, стъклените му витрини също са изпотрошени.

— Не, не иска, но това е много дълга история. Веднага след като баща му се обади да му каже, че няма да са в града, защото заминават да празнуват, Хардин дойде. Предполагам, за да се кара с баща си. Иначе никога не идва тук — уточнява Ландън и отваря задната врата. На малката маса на задната веранда виждам една сянка.

Хардин.

— Не знам какво очакваш от мен, но ще опитам.

Ландън кима и слага ръце на раменете ми.

— Викаше те — казва и сърцето ми спира.

Тръгвам към Хардин, той вдига поглед, очите му са кървясали, косата му е скрита под сива плетена шапка. Очите му се разширяват, после потъмняват. Правя крачка назад. Под мъждивата светлина на верандата изглежда страшен, плаши ме.

— Ти пък как дойде тук? — почти вика и става.

— Ландън… той… — казвам и веднага след това съжалявам, че не мога да си държа устата затворена.

— Ти ли й се обади, бе? — крещи към Ландън, който предпочита да се прибере обратно в къщата.

— Остави го, Хардин. Просто се тревожи за теб!

Той сяда и ме подканва да сторя същото. Сядам срещу него и гледам как надига почти празната бутилка с тъмна течност, доближавайки я до устните си. Наблюдавам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. После удря бутилката върху стъклото на масата, а аз почти подскачам, очаквайки да се строши или бутилката, или масата.

— Каква комбина сте вие двамата! Толкова сте предсказуеми. Горкият Хардин е разстроен! Затова идваш и решавате да ми правите проблем, че съм строшил някакви ляйняни чинии, и да ме карате да се чувствам виновен за това — говори протяжно и се смее някак болно.

— Мислех, че не пиеш? — казвам и скръствам ръце пред гърдите си.

— Не пиех. Досега. Не се опитвай да ми четеш лекции, защото и ти не си цвете за мирисане — изпружва пръст към мен. Грабва бутилката и отпива пак.

Страшно е, наистина, но не мога да отрека, че когато съм край него, дори сега, в това ужасно състояние, въпреки мрачното му пиянство, той вдъхва живот в тялото ми. Вероятно ми е липсвало чувството, което поражда всяка негова поява.

— Никога не съм твърдяла, че съм по-добра от теб. Просто искам да ми кажеш защо точно сега реши да пропиеш.

— Какво значение има за теб? Къде е приятелят ти? — пита и очите му горят моите, а чувството, което улавям зад тях, е толкова силно, че трябва да извърна глава. Иска ми се да знам какво изпитва в момента.

— Остана в стаята ми. Исках само да ти помогна, Хардин — казвам и се навеждам напред, за да докосна ръката му, но той се свива назад, сякаш се страхува от допира ми.

— Да ми помогнеш? — гласът му е страшен. Искам да го попитам защо е искал да дойда, защо ме е викал, но не бива да слагам Ландън в устата на лъва. За втори път. — Ако искаш да ми помогнеш, просто си върви.

— Защо не ми кажеш какво се е случило? — свеждам поглед и започвам да си играя с една кожичка около нокътя си.

Той въздъхва, издърпва шапката и прокарва ръка през косата си. После пак я нахлузва на главата си.

— Баща ми решава да ми каже едва сега, че ще се жени за Карен другия месец. Трябваше да ми каже преди много време, а не по телефона. Сигурен съм, че малкият, изряден и послушен Ландън е знаел през цялото време.

О, наистина не очаквах да ми каже. А сега не знам какво да отговоря на това.

— Вероятно има причина да не ти каже по-рано.

— Не познаваш баща ми. Изобщо не го интересува, че има син. Знаеш ли колко пъти съм говорил с него през последната година? Около десет! Интересуват го само голямата му къща, новата му жена и новият му, изряден във всяко отношение, син — казва заваляно и отпива още една глътка. Не продумвам нищо. Чакам да продължи. — Трябва да видиш в каква съборетина живее мама в Англия. Казва, че там й харесва, но знам, че ме лъже. Къщата й е по-малка от спалнята на баща ми. Майка буквално ме принуди да дойда да уча в тукашния колеж, за да съм по-близо до баща си. И гледай само каква топла семейна атмосфера се заформи!

Сега вече мога да го разбера, да го усетя много по-добре. Хардин е наранен и страда. Ето защо е такъв с всички. Ето защо Хардин е… Хардин.

— На колко години беше, когато ви остави? — питам.

Той ме гледа войнствено, но все пак отговаря:

— На десет. Но преди още да ни зареже, никога не си беше у дома. Различен бар всяка нощ. А сега се прави на перфектния мъж и има всичките тези лайна — казва и замахва с ръка към къщата.

Баща му си е тръгнал, когато Хардин е бил на десет. Като моя баща. И двамата са били пияници. И се оказва, че имаме много общо, много повече, отколкото бях предполагала. Този пиян Хардин изглежда толкова раним и уязвим в сравнение с другия — онзи силен и доминиращ човек, когото познавах до… тази вечер. Изглежда като най-чупливото на света нещо, което съм виждала.

— Съжалявам, че ви е напуснал, но…

— Не, не ми трябва съчувствието ти — прекъсва ме той.

— Не е съчувствие. Опитвам се да…

— Опитваш се да какво?

— Да ти помогна, да съм до теб — казвам нежно и се усмихвам. Тайно се надявам да мога да му помогна да преодолее това. Но знам какво ще се случи.

— Толкова си жалка! Не виждаш ли, че не те искам тук? Не искам да си до мен, не искам да ми помагаш. Само защото сме си поиграли малко, не значи, че искам да имам нещо общо с теб. И въпреки това — ето те тук, оставила си милия си приятел, който наистина може да е край теб и да ти е опора… защо? За да дойдеш тук и да се опитваш да ми помагаш. Това, Тереза, е определението на думата жалък.

Гласът му е отровен и зъл точно както очаквах, но се опитвам да пренебрегна болката в гърдите си.

— Не го мислиш наистина — казвам и се сещам как преди седмица се смееше от сърце, как ме хвърляше във водата. Не мога да реша дали е голям лъжец, или е велик актьор.

— Грешиш. Върви си у дома — грабва бутилката да отпие. Пресягам се през масата, издърпвам я от ръцете му и я мятам в градината. — Какво, по дяволите? — крещи той, но не му обръщам внимание и тръгвам към задната врата. Усещам как се изправя, после чувам стъпките му зад гърба си и изведнъж вече е пред мен. Лицето му е на сантиметри от моето. — Къде отиваш?

— Отивам да помогна на Ландън да почисти хаоса, който си сътворил, и после се прибирам — гласът ми звучи много спокойно, предвид реалното ми вътрешно състояние.

— Защо да му помагаш? — отвращението в гласа му кънти в ушите ми.

— Защото той, за разлика от теб, заслужава да му се помогне — изричам и лицето ми помръква. Трябваше да му кажа и други неща, трябваше да викам, да крещя, да му припомня всички обиди, които ми наговори и от които така боли, но знам, че той точно това очаква. Ето, това прави той: наранява всички наоколо и после е щастлив от хаоса, който оставя след себе си.

Хардин прави крачка встрани и освобождава пътя ми.

Когато влизам, Ландън е превит напред и се опитва да вдигне шкафа.

— Къде е метлата? — питам, когато най-сетне успява да го изправи. Ландън ме поглежда с благодарност и ми се усмихва.

— Ето там. Благодаря ти за всичко.

Кимам и започвам да мета изпочупените чинии и чаши. Господи, унищожил е всичко. Жал ми е за майката на Ландън. Когато се върне, ще намери всичките си съдове на парчета. Надявам се да нямат някаква сантиментална стойност за нея.

Неволно извиквам, когато парче стъкло се забива в пръста ми. Едри капки кръв падат по дървения под. Бягам към мивката.

— Добре ли си? — пита Ландън разтревожено.

— Да, парчето е наистина малко, но не знам защо има толкова много кръв.

Не боли кой знае колко. Затварям очи и пускам студената вода да тече върху раната. След минутка задната врата се отваря. Обръщам се и виждам Хардин, застанал в рамката на вратата.

— Теса, може ли да поговорим? — пита.

Знам, че трябва да откажа, но нещо зад кървавочервения цвят на очите му ме кара да кимна с глава. Погледът му пада надолу към ръката ми, после към кръвта по пода. Тръгва с бързи крачки към мен.

— Добре ли си? Какво се случи?

— Нищо не е, само малко парче стъкло — казвам.

Той издърпва ръката ми изпод студената вода и само от едно докосване познатото електричество плъзва навсякъде около мен. Оглежда пръста ми, намръщва се, пуска ръката ми и тръгва към Ландън.

Преди минута ме нарече жалка, сега е загрижен за здравето ми? Този човек ще ме побърка, ще ме вкарат в лудница в усмирителна риза.

— Къде е лейкопластът? — пита почти заканително, а Ландън му отвръща, че е в спалнята.

Няма и минута, Хардин се връща, хваща ръката ми, слага антисептичен гел и после много внимателно увива лейкопласта. Мълча. Напълно съм объркана от действията му. Забелязвам, че Ландън също го гледа с огромно изумление.

— Мога ли да говоря с теб, моля те — пита пак и макар да знам, че правилният отговор е „Не!“, кимам с глава, защото… когато става дума за Хардин… кога изобщо съм постъпвала разумно?

Той увива длан около китката ми и ме води навън.