Анна Тод
След (3)

Глава две

Иска ми се да кажа, че познатите гледки и природата в Централен Вашингтон ме успокояват; или че започвам да възприемам всичко това като едно голямо приключение; че се вълнувам приятно и гледам с ентусиазъм знаците, които ни показват, че приближаваме колежа. Но истината е, че през цялото време мисля и трескаво планирам. Не знам дори за какво говори Ноа, но усещам, че иска да ми вдъхне кураж, да ми покаже, че се вълнува за мен.

— Пристигнахме! — почти изпищява майка ми.

Минаваме през голямата каменна врата на колежа. Изглежда толкова внушителна, както и на брошурите. Огромната каменна сграда силно ме впечатлява. Стотици родители прегръщат и целуват децата си. Хиляди първокурсници, облечени в униформата на колежа, се размотават из двора. Някои изглеждат объркани или са като изгубени.

Да, огромните мащаби на сградата ме смущават, но се надявам до няколко седмици да свикна и да се почувствам като у дома си.

Майка настоява с Ноа да дойдат и да изслушат указанията за първокурсниците. Не спира да се усмихва през целите три часа, докато обясняват кое, кога и как, а Ноа слуша с голям интерес. Както и аз.

— Преди да тръгнем, искам да видя стаята ти, за да съм сигурна, че всичко е наред и че няма да има проблеми — казва майка ми след ориентировъчната лекция.

Очите й с недоволство оглеждат старата сграда. Като рентген е — не пропуска нищо. Има навика винаги да намира и изтъква всички недостатъци. Ноа се усмихва и се опитва да повиши общото настроение. И като че успява… поне с майка ми.

— Просто все още не мога да повярвам, че си в колеж! Единствената ми дъщеря е студентка. Ще живее сама. Наистина не мога да повярвам — почти се просълзява тя и много внимателно попива една сълза, за да не си размаже грима. Ноа ни следва по коридорите и носи багажа ми.

— Стаята е B22, а ние сме в крило C — казвам, но, за щастие, виждам една голяма табела с буквата B. Показвам им табелата и майка ми тръгва с нас.

Благодарна съм, че не награбих много дрехи. Взех само една завивка и някои от любимите си книги. Ако бях взела всичко, от което имам нужда, Ноа нямаше да може да пренесе багажа сам, а и разопаковането после щеше да отнеме ужасно много време.

— B22 — недоволства и пъшка майка ми.

Токовете на обувките й са безобразно високи. Как издържа на тях, не знам. Особено като се има предвид какво ходене му дръпнахме. Стаята е в дъното на дългия коридор. Спирам и пъхам ключа в бравата на олющената дървена врата, а когато я отварям и надникваме, майка ми извиква ужасена.

Стаята е миниатюрна. Две малки легла и две бюра. След секунда очите ми обхождат вътрешността и тогава разбирам защо майка реагира така: едната стена на стаята е облепена с плакати на групи, за които никога не съм чувала. По лицата им има пиърсинг, телата им са покрити с татуировки.

На леглото се е разположило момиче с яркочервена коса. Очите й са очертани с инчове черна линия, по ръцете си има десетки татуировки.

— Здрасти — казва тя и се усмихва. За моя голяма изненада, намирам усмивката й за доста интригуваща. — Аз съм Стеф. — Обляга се на лакти и блузата й с дантела около деколтето очертава гърдите й. Сритвам Ноа, който е зяпнал и гледа като изтърван.

— Ззз… здрасти. Аз съм Теса — давя се безпомощно. Заучените ми маниери излитат през прозореца.

— Здравей, Теса. Радвам се да се запознаем. И добре дошла в колежа, в който стаите са тесни, а партита — шумни — казва с още по-широка усмивка червенокосото момиче. После отпуска глава назад и се смее с пълно гърло. Предполагам, че трите ужасени лица, които я гледат като ударени от гръм, й се струват безкрайно смешни.

Майка ми гледа с широко отворена уста, ченето й буквално достига килима. Ноа пристъпя неловко от крак на крак.

Стеф става, тръгва към нас и ме прегръща. В първия момент стоя като вдървена, защото съм изненадана от милата проява на сърдечност, но после я прегръщам на свой ред. Точно когато Ноа оставя чантите ми на пода, на вратата се почуква. Започвам да си мисля, че това е някаква шега.

— Влизай — вика съквартирантката ми. И преди да успее да ме пусне, в стаята влизат две момчета.

Момчета в стая на момичета? От първия ден? Може би този колеж не беше най-добрият избор за мен. Или пък, ако бях намерила начин да разбера с кого ще живея? По изкривеното изражение на лицето на майка разбирам, че и тя си мисли същото. Всеки миг горката жена ще припадне.

— Здрасти. Ти ли си съквартирантката на Стеф? — пита едното момче. Косата му е изправена нагоре. Руса и с кафяви кичури. По ръцете има татуировки. Обеците му са с размер на голяма метална монета.

— Аа… да… казвам се Теса — успявам да отговоря.

— Аз съм Нейт. Не се притеснявай чак толкова — казва с усмивка и слага ръка на рамото ми. — Ще ти хареса тук, ще видиш! — Въпреки грубия му външен вид изражението му е меко, топло и приятелско.

— Готова съм, момчета — казва Стеф и взима голямата си, тежка чанта от леглото. Очите ми бавно се преместват към високото, тъмнокосо момче, което се е облегнало на стената. Косата му представлява гъсто, къдраво, несресано… кече. На веждата и устната му има метал. Погледът ми се мести ту към черната му тениска, ту към ръцете, също покрити с татуировки. Не се вижда и сантиметър ненарисувана кожа. За разлика от татуировките на Стеф и Нейт неговите са в черно-бяло и сиво. Висок, добре сложен. Знам, че го оглеждам крайно неприлично, но не мога да извърна очи встрани.

Очаквам да се представи, както направи приятелят му, но той не казва й дума. Върти раздразнено очи и вади мобилен телефон от джоба на тесните си черни джинси. Не, определено не е така дружелюбно настроен като Стеф и Нейт, но е по-привлекателен. Има нещо в него, което ме привлича като магнит, и не мога да откъсна очи.

Подозирам, че Ноа ме гледа, и веднага се преструвам, че не откъсвам очи от момчето само защото съм шокирана. И това си е истината, само съм шокирана, нали?

— Ще се видим пак, Теса — казва Нейт и тримата излизат от стаята. Въздъхвам облекчено.

„Неловко“ е твърде слабо определение за това, което се случи през последните няколко минути.

— Веднага си намираш друго общежитие! — изръмжава майка ми в секундата, в която вратата се затваря след тях.

— Не, не мога — въздъхвам. — Няма проблем, майко — казвам и стоически се опитвам да прикрия безпокойството си. Нямам идея как ще проработи това съжителство, но последното нещо, което искам, е властната ми майка да прави луди сцени още от първия ми ден в колежа. — Убедена съм, че това момиче няма да се задържа много в стаята си — опитвам се да я убедя.

— Категорично не, още сега отиваме и сменяме стаята ти. — Чистият й, спретнат и гримиран вид е в пълен контраст с гневното й лице. Дългата й руса коса е преметната през едното рамо. Всяка къдрица си е на мястото, непоклатима, перфектна. — Няма да живееш в една стая с момиче, което пуска момчета тук. Някакви пънкари!

Поглеждам в сивите й очи, после обръщам поглед към Ноа.

— Майко, моля те, нека видим как ще тръгне. Моля те!

Не искам дори да си представям каква каша, какви скандали и разправии ще има, ако тръгнем да търсим стая в последния момент. Да не говорим колко ще бъде унизително.

Майка ми оглежда стаята, отделя особено внимание на мрачния декор над леглото на Стеф и пъшка драматично.

— Добре — казва през зъби. Изненадана съм, че се съгласи. — Но преди да тръгна, ще си поговорим малко за тази ситуация.