Анна Тод
След (28)

Глава двадесет и седем

Сълзите ми изсъхват, изкъпвам се и докато Стеф се върне от кино, успявам да стабилизирам психическото си състояние.

— Е, как мина с Хардин? — пита и вади пижамата си.

— Хубаво. Беше си обикновеният, нормален, крайно очарователен… себе си — отвръщам и дори успявам да се засмея. Искам да й кажа какво направи, но ме е срам. Знам, че не би ме обвинила, но колкото и да ми се ще да кажа на някого, в същото време не искам никой да знае.

Стеф ме поглежда и виждам тревогата в очите й. Налага се да отместя поглед от нея.

— Само внимавай, моля те. Прекалено си мила и добра, за да бъдеш с момче като Хардин.

Искам да я прегърна и да плача на рамото й, но не го правя. Питам дали филмът е бил хубав, за да сменя темата на разговора. Тя ми разказва как Тристан не спрял да я храни с пуканки през цялото време и че наистина започвала да го харесва. Иска ми се да повърна, но веднага осъзнавам, че това е само ревност, защото Тристан я харесва така, както Хардин никога няма да хареса мен. И после си напомням, че имам човек, който ме обича, и че трябва да започна да се държа добре с него, както той заслужава. И че трябва да стоя настрана от Хардин. Този път завинаги, наистина.

 

 

На следващата сутрин съм като изцедена. Нямам сила, не ми е останала никаква енергия и знам, че всеки миг мога да избухна в сълзи. Очите ми са червени и подпухнали, защото плаках цялата нощ. Решавам да сложа малко грим. Слагам очна линия под окото и върху клепача. Така изглежда доста по-добре. После малко пудра под очите, за да придам някакъв цвят на бузите си. Малко спирала за мигли и съм като нов човек. Харесва ми как изглеждам с малко повече грим. Обличам тесните си джинси и блуза с голи рамене, която се връзва на врата. Струва ми се, че съм прекалено разголена, затова грабвам и бялата жилетка. От деня, в който ни правиха снимки през последната година в гимназията, никога не бях полагала толкова много усилия за външния си вид, отивайки просто на училище.

Ландън ми пуска съобщение, че ще се видим направо в залата, затова взимам едно кафе и за него. Прекалено рано е за лекция и вървя бавно.

— Здравей. Теса, нали така? — чувам глас зад гърба си. Обръщам се.

— Да. Логан, нали така? — питам и той кима.

— Ще дойдеш ли тази седмица? — Очевидно живее в същата къща. Разбира се!

Логан е толкова сладък, всъщност… е разкошен и е толкова хубаво облечен.

— О, не, не и тази седмица — смея се и той се засмива с мен.

— Кофти. Беше супер забавно с теб. Е, ако промениш решението си, знаеш къде сме. Трябва да бягам за час, но ще се видим.

Ландън вече е седнал. Няколко пъти ми благодари за кафето. Когато сядам, отбелязва:

— Днес изглеждаш различна.

— Сложила съм си грим — казвам и той се усмихва. Не пита нищо за следобеда с Хардин, за което съм му повече от благодарна. Не знам и какво бих му казала.

И точно когато денят става приятен и все по-малко мисля за Хардин, идва време за лекцията по литература. Хардин седи на обичайното си място. Днес е облякъл бяла тениска. Толкова е тънка, че татуировките му прозират. Не мога да разбера защо толкова ми харесват татуировките и пиърсингът му, при положение че преди да го срещна, мразех татуирани хора, а и разбирам ужасно малко от тези неща. Отвръщам поглед, сядам на мястото си до него и изваждам записките си. Няма да се откажа от хубавото си място само заради едно грубо момче. Надявам се Ландън да дойде по-скоро, за да не се налага да седя сама с Хардин.

— Тес? — прошепва Хардин, докато залата вече се пълни с народ.

Не, не му отговаряй, не му обръщай внимание, не спирам да си повтарям.

— Тес? — казва пак, но вече по-високо.

— Не ми говори, Хардин — съскам през зъби. Не го поглеждам. Няма да падна в капана му този път.

— О, моля те, стига — казва и по гласа му мога да се досетя, че за него това е ужасно смешно. Тонът ми е груб, но не ми пука:

— Остави ме на мира, Хардин. Сериозно!

— Добре, както кажеш — отвръща рязко и аз въздъхвам.

Ландън влиза. Толкова съм му благодарна! Очевидно е забелязал напрежението между нас, защото загрижено пита:

— Добре ли си?

— Да, добре съм — лъжа и часът започва.

 

 

С Хардин продължаваме да се отбягваме цяла седмица. И с всеки изминал ден ми става по-лесно, дори ми се струва, че мисля за него все по-малко. Стеф и Тристан са заедно цялата седмица, затова почти винаги съм сама в стаята, което е от една страна хубаво, но от друга е ужасно. Хубаво е, защото имам да уча и свършвам доста работа, а е лошо, защото съм сама с мислите си за Хардин.

През цялата седмица слагам грим, всеки ден малко повече, но се придържам към широките си консервативни дрехи.

До петък сутринта си мисля, че съм преодоляла цялата тая драма с Хардин. Обаче всички говорят за партито в къщата и всички се вълнуват. В крайна сметка, там има парти всеки петък и събота. Защо трябва да се вълнуват толкова много? Наистина не проумявам! Поне десет души ме питаха дали ще ходя.

Решавам да направя единственото нещо, което може да ме спре. Обаждам се на Ноа.

— Здрасти, Теса! — вдига ведро Ноа. Всъщност не сме се чували от няколко дни и гласът му наистина ми липсваше.

— Здрасти. Искаш ли да дойдеш да ме видиш? — питам.

— Разбира се, може би следващия уикенд?

— Не, не, искам да кажа днес! Можеш ли да тръгнеш сега?

Знам, че обича да планира всичко, също като мен, но искам, имам нужда от него точно сега.

— Теса, имам практика след часовете. И все още съм в училище, обядвам.

— Моля те, Ноа, наистина ми липсваш! Не може ли просто да тръгнеш сега? И да останеш с мен през уикенда? Моля те!

Знам, че звуча като просяк, но не ми пука.

— Ами… добре, Теса. Ще дойда сега. Наред ли е всичко?

Кръвта във вените ми пее от щастие и съм наистина изненадана, че скърцащият от чистота и толкова подреден Ноа се съгласи да дойде. Щастлива съм, че ще бъде тук.

— Да. Просто ми липсваш. Не съм те виждала от две седмици — напомням му.

Той се смее:

— И ти ми липсваш. Ще тръгна след малко. Ще се видим след около три часа, Теса. Обичам те.

— И аз те обичам — казвам и затварям. Е, нещата се наредиха идеално. Няма никакъв шанс да се появя на онова парти.

С това сензационно чувство на облекчение тръгвам за лекцията по литература. Но настроението ми се изпарява, когато виждам как Хардин се е надвесил над Ландън и крещи.

Какво, по дяволите?

Хуквам към тях точно когато Хардин удря по масата с юмрук и ръмжи:

— Никога повече не говори така! Ясно ли ти е, лайно смотано!

Ландън се опитва да стане, но ако си мисли, че може да се бие с Хардин, трябва да е напълно откачил. Ландън е мускулест, но е толкова възпитан и любезен, че просто не мога да си го представя да удари някого.

Хващам ръката на Хардин и го дърпам назад. Другата му ръка се свива в юмрук, вдига се високо във въздуха, но когато разбира, че съм аз, я отпуска надолу и псува тихо.

— Остави го на мира, Хардин — крещя и се обръщам към Ландън, който изглежда вбесен почти толкова, колкото е и Хардин, но в крайна сметка сяда на мястото си.

— Тереза, трябва да се научиш да не се месиш в чуждите работи — казва грубо Хардин и също сяда. Това момче наистина трябва да си намери друго място.

Сядам между тях и прошепвам на Ландън:

— Добре ли си? За какво става дума?

Ландън поглежда към Хардин, въздъхва и казва:

— Той е просто един задник. Това обобщава цялата ситуация — изрича високо и се усмихва весело и победоносно. Аз се смея тихичко и се облягам назад. Чувам накъсаното дишане на Хардин и изведнъж ми хрумва страхотна идея. Малко детинска, но за момента ми допада.

— Имам добри новини — казвам на Ландън с възможно най-веселия глас, който мога да изфабрикувам.

— Наистина? Казвай!

— Ноа идва днес и ще остане тук целия уикенд! — заявявам с усмивка и даже пляскам с ръце.

Да, знам, че преигравам, но усещам как погледът на Хардин се заковава в мен, и разбирам, че ме е чул.

— Наистина ли? Това вече е страхотна новина! — казва откровено Ландън.

Часът започва и свършва без нито една дума от страна на Хардин. Така ще бъде и занапред. И аз нямам нищо против.

Пожелавам на Ландън приятен уикенд и се прибирам в стаята си. Оправям грима си и хапвам, преди Ноа да е дошъл. Кога се превърнах в момичето, което има нужда да си оправи грима, преди приятелят му да дойде? Засмивам се. Май от онзи ден на реката с Хардин. Точно този ден ме промени. Но начинът, по който ме нарани след това, ме промени още повече. Да, гримът е само лека промяна, почти незабележима, но знам, че има такава.

Храня се, оправям стаята, сгъвам дрехите на Стеф и ги прибирам. Дано няма нищо против посещението на приятеля ми. Най-накрая получавам съобщение от Ноа, че е тук. Скачам от леглото и бягам да го посрещна.

Ноа изглежда много добре. Морскосини панталони, кремава жилетка и бяла риза. Да, носи жилетки, но ми харесват. Усмивката му моментално сгрява сърцето ми. Той ме прегръща и ми казва колко се радва да ме види. Докато вървим към стаята ми, Ноа ме оглежда и пита:

— Грим ли е това?

— Да, малко. Просто е нещо като… нов експеримент — обяснявам.

— Изглеждаш добре — усмихва се той и ме целува по челото.

След малко вече разглеждаме комедиите в интернет и се опитваме да изберем филм. Стеф ми пуска съобщение, че е с Тристан и няма да се прибира тази вечер. Гася лампата, сядаме на леглото, Ноа ме прегръща през рамото, аз слагам глава на гърдите му и пускаме филма.

Това съм аз. Аз не съм някакво озверяло момиче, което скача из реките, навлякло черните тениски на някакви пънкари.

Не съм гледала филма, даже заглавието не ми е познато. Но пет минути след началото вратата се отваря. Решавам, че Стеф си е забравила нещо.

Но, разбира се, не е Стеф, а е Хардин.

Очите му се заковават в нас. Само лицата ни са осветени от екрана на монитора. Изчервявам се! Дошъл е да каже на Ноа, знам, сигурна съм! Паниката преобръща всичко в мен, отдръпвам се от Ноа и се надявам да си помисли, че съм подскочила само от изненада, а не от страх, че тайната ми ще бъде разкрита.

— Какво правиш тук? — питам злобно. — Не може да нахлуваш така тук!

Хардин се усмихва.

— Идвам при Стеф — казва и сяда. — Здрасти, Ноа. Радвам се да те видя отново — подсмихва се Хардин, а Ноа се размърдва сконфузено. Вероятно се чуди как така Хардин има ключ от стаята и защо изобщо не си прави труда да почука.

— Навън е с Тристан. Може би вече са във вашата къща — изричам бавно и мислено се моля да си иде. Ако каже на Ноа сега, нямам идея как ще се оправя с тая каша и как ще се възстановя след това.

— О, така ли? — прави се на изненадан, но знам, че е дошъл да ме тормози. Вероятно ще остане, докато сама си призная пред Ноа. — Вие няма ли да дойдете на партито?

— Не, няма. Опитваме се да гледаме филм — казвам, а Ноа хваща ръката ми. Дори в тъмното мога да видя как очите на Хардин са фокусирани върху стиснатите ни ръце.

— Много жалко. По-добре да си тръгвам… — става и прави крачка към вратата, а аз вече издишвам с облекчение. Но после Хардин се обръща рязко. — О, Ноа — започва, а сърцето ми буквално спира. — Хубава жилетка!

Издишвам с такова облекчение, сякаш не съм дишала от минути.

— Благодаря. От „Гап“ е — отвръща Ноа, който няма никаква представа, че Хардин му се подиграва.

— Да, виждам. Забавлявайте се! — казва Хардин и излиза от стаята.