Анна Тод
След (27)

Глава двадесет и шест

Ръката на Хардин е на бедрото ми и се надявам да си остане там завинаги. Така имам възможност да разгледам някои от татуировките му. Отново се взирам в знака за безкрайност точно над китката му и не мога да не се запитам символ на какво е за него. Изглежда като нещо много лично.

Разгледах дали и на другата му китка има татуировка, която да пасва на този знак, но не намерих. Знакът за безкрайност е доста широко разпространен, но знам, че си го татуират предимно жени. Неговият обаче е различен. Двата обръча на знака са оформени като сърца, а това допълнително разпалва любопитството ми.

— Каква храна предпочиташ? — пита.

Господи, какъв ободряващо нормален и съвсем човешки въпрос! Прибирам несресаната си мокра коса на кокче и се замислям.

— Всъщност, ям всичко, стига да е без кетчуп.

Той се смее.

— Вие, американците, не сте ли закърмени с това нещо? — шегува се.

— Нямам представа, но е отвратително, наистина.

И двамата се смеем и когато го поглеждам, той казва:

— Да хапнем нещо обикновено тогава?

Кимам, той се пресяга да увеличи музиката, но се спира и пак слага ръката си върху моята.

— Какво мислиш да правиш след колежа? — Да, вече ме пита веднъж, когато бяхме в стаята му.

— Ще замина за Сиатъл и се надявам да си намеря работа в някоя издателска къща. Или може би ще стана писател? Знам, че е глупаво — казвам и ми става някак неудобно от големите ми амбиции. — Но ти вече ме пита това, не помниш ли?

— Не, не е глупаво. Имам познат във „Ванс Пъблишинг“. Не е много близо, трябва ти кола, но може да опиташ да кандидатстваш там за стаж. Мога да говоря за теб.

— Наистина ли ще направиш такова нещо за мен? — звуча доста изненадана и гласът ми е малко по-висок от обикновено, защото наистина не съм очаквала такъв жест, въпреки че… през последния час действително се държа мило с мен.

— Да, не е кой знае какво — отвръща, но изглежда леко смутен. Убедена съм, че се дължи на факта, че не е свикнал да прави мили жестове за хората.

— О, благодаря, наистина! Трябва да си намеря работа или да започна стаж, и то съвсем скоро, а това ще е като… изпълнена мечта — възкликвам и пляскам с ръце.

Той се смее и клати глава:

— Няма защо. Пак заповядай.

Спираме на малък паркинг пред стара тухлена сграда.

— Храната тук е страхотна! — казва и излиза от колата. Минава отзад, отваря капака и вади друга тениска, чиста. Обикновена, черна, като всички останали. Предполагам, че има стотици. Толкова ми харесваше да седи до мен гол до кръста, че в един миг забравих, че все някога ще се наложи да облече нещо.

Влизаме и сядаме на една доста изолирана маса. Възрастна жена се приближава и ни подава менютата, но той не ги иска. Направо поръчва хамбургер с картофки и с жест ми казва, че трябва да направя същото. Имам му доверие и си поръчвам. Без кетчуп, разбира се. Докато чакаме, разказвам на Хардин как съм израснала в Ричланд, за който той изобщо не е чувал, понеже е от Англия. Добавям, че това е малко градче, където хората правят едно и също по цял ден и никой никога не напуска града. Никой освен мен. Никога няма да се върна там. Изглежда много заинтригуван, когато му разказвам за баща си и за пиянството му. Знам, че му споменах преди, когато се карахме, но този път споделям с малко повече подробности. По някое време сервитьорката се появява с храната ни. Изглежда страхотно.

— Вкусно е, нали? — пита, когато отхапвам първата си хапка. Кимам и избърсвам устата си.

Наистина е много вкусно и двамата изяждаме всичко в чиниите си. Оказа се, че съм била зверски гладна.

Караме обратно към общежитията. И двамата сме спокойни и ни е приятно. Дългите му пръсти правят малки кръгчета по бедрото ми и съм истински разочарована, когато виждам табелата за общежитията. Стигаме до паркинга.

— Добре ли прекара? — питам го. Сега го чувствам определено по-близък отколкото преди няколко часа. Може да бъде наистина много добър човек. Когато поиска, разбира се.

— Да, всъщност, да — отвръща някак изненадано, сякаш едва сега го осъзнава. — Виж, бих те изпратил догоре, но не ми се играе на „Въпроси и отговори“ със Стеф.

После се усмихва и с цялото си тяло се обръща към мен.

— Няма проблем. Ще се видим утре — отговарям.

Не съм сигурна дали да се наведа и да го целуна, затова съм истински облекчена, когато дългите му пръсти докосват лицето ми и прибират няколко кичура зад ухото ми. Облягам лице в дланта му, а той се навежда напред и целува устните ми. Започва като нежна целувка, но усещам как затопля цялото ми тяло. И имам нужда от още. Хардин грабва ръката ми и с жест ме подканя да се прехвърля върху него през лоста за скоростта. Изпълнявам много бързо и го обкрачвам. Гърбът ми е залепен за волана. Седалката се плъзва назад и сега имаме повече място. Повдигам тениската му и леко погалвам кожата на корема му. Горещ е. Мускулите му са твърди. Прокарвам пръсти по мастилото.

Езикът му масажира моя. Ръцете му ме притискат силно. Усещането е почти болезнено, но с радост бих изтърпяла всяка болка, за да бъда така близо до него. Плъзгам ръце по-нагоре под тениската му и той стене в устните ми. Харесва ми, че мога да изтръгна този звук от него, че му влияя по този начин, и съм готова да се изгубя отново в усещането за тази близост, когато… телефонът ми започва да звъни.

— Алармата ти ли е? — пита шеговито.

Усмихвам се и отварям уста да му отговоря с неговия тон, но на екрана виждам името на Ноа. Усмивката ми застива. Поглеждам Хардин и разбирам, че се е досетил. Изражението му коренно се променя и започвам да се тревожа, че го губя, че губя мига. Без да се колебая, игнорирам телефонното обаждане, изключвам телефона и го мятам на свободната седалка. Не искам да мисля за Ноа сега. Избутвам го в най-затънтения ъгъл на съзнанието си, заключвам го и изхвърлям ключа. Навеждам се да целуна Хардин, но той се отдръпва назад.

— Мисля, че е по-добре да си тръгвам — казва лаконично. Тонът му ме тревожи. Облягам се назад да го погледна. Сякаш ледена вода погасява пожара в кръвта ми. Изглежда толкова отдалечен, недостижим.

— Хардин, затворих му. Ще говоря с него за това. Не знам кога и как, но мога да обещая, че ще е скоро. Наистина.

Дълбоко някъде в подсъзнанието си знаех, че трябваше да скъсам с Ноа в мига, в който целунах Хардин. Не мога да продължавам да се виждам с него, след като вече съм го предала. Вината ми винаги ще виси над главите ни като черен облак, а нито аз, нито Ноа искаме това да се случи. Не мога да бъда с Ноа и по друга причина — заради това, което чувствам към Хардин. Обичам Ноа, но ако го обичах така, както заслужава да бъде обичан, никога нямаше да изпитвам към Хардин… това, което изпитвам. Не искам да наранявам Ноа, но вече няма връщане назад.

— Ще говориш с него за… какво? — пита рязко.

— За всичко това, за нас.

— За нас? Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще скъсаш с него… заради мен?

Вие ми се свят. Знам, че трябва да скоча от скута му, но съм като замръзнала.

— Не искаш ли да му казвам? — прошепвам.

— Не, защо да го правиш? Искам да кажа… да, ако искаш да скъсаш с него, това си е твоя работа, направи го, но не го разкарвай заради мен.

— Аз… просто… си помислих… — думите ми са като спънати.

— Мисля, че вече ти казах, Тереза, аз не искам връзка.

Чувствам се като сърна пред светлините на бясно приближаваща кола. Единствената сила, която ми помага да скоча и да се отлепя от него, е мисълта, че не искам да ме види да плача. Отново. Не, отказвам да плача пред него.

— Ти си отвратителен — казвам с горчивина и си вземам нещата от пода на колата. Той иска да каже нещо, но… не успява. — Стой далеч от мен, Хардин. От сега натам не ме доближавай. Казвам ти го съвсем сериозно!

Той затваря очи, но не искам повече да знам. Бягам към входа, успявам да сдържа сълзите си, докато вратата се затвори зад мен.

Толкова съм благодарна, че Стеф не си е в стаята! Затварям вратата и избухвам в сълзи. Как може да съм толкова глупава? Знаех какъв е. Знаех и пак се съгласих да остана насаме с него. Буквално се хванах с две ръце за възможността да бъда с него. И само защото днес беше толкова мил с мен, сърцето ми е разбрало, че… какво? Че ще иска да сме заедно? Смея се през сълзи. Смея се на глупостта и наивността си.

Наистина не мога и не бива да му се сърдя. Той ми каза, той ме предупреди. Но днес беше толкова хубаво! Той беше толкова мил и закачлив и аз наистина се обърках, че градим някаква връзка.

Но е било само игра, направил го е само за да се намърда в гащите ми. И аз му позволих.