Анна Тод
След (26)

Глава двадесет и пет

Спускаме се по път без асфалт. Има насипан чакъл. Хардин спира музиката и единственият звук вече е от камъчетата, които почукват под гумите на колата. Изведнъж осъзнавам, че сме по средата на нищото, и ставам леко нервна. Сами сме, наистина сами. Няма коли, няма сгради, няма… нищо.

— Не се тревожи, не те доведох тук, за да те убия — шегува се той, а аз едва преглъщам. Чудя се дали осъзнава, че се страхувам не от това дали ме е довел тук, за да ме убие, а от това, което мога да направя, когато съм насаме с него.

След около миля той спира колата. Поглеждам през прозореца и виждам само трева и дървета. Навсякъде има диви жълти цветя и бризът е приятно топъл. Да, тук наистина е хубаво и спокойно. Но защо ме е довел точно тук?

— Какво ще правим на това място? — питам и излизам от колата.

— Първо ще повървим.

Въздъхвам. Значи ме е довел на спортен полуден? Разбира се, той забелязва изражението ми и веднага добавя:

— Няма да ходим дълго. — И тръгва през тревата по една отъпкана пътека.

През цялото време, докато вървим, никой от двама ни не казва нищо. Е, като изключим няколкото остри забележки, че съм прекалено бавна. Не му обръщам внимание и се оглеждам. Започвам да разбирам защо това място му харесва. Изглежда съвсем обикновено, нищо специално, но е тихо и спокойно. Ако си бях взела книга, бих останала тук завинаги.

После Хардин прави завой и излизаме от пътечката. Тръгваме през гората. Вродената ми подозрителност моментално е задействана, но вървя след него. След няколко минути излизаме от гората и виждам… поток. Или по-скоро река. Нямам никаква представа къде сме, но изглежда доста дълбока.

Без да каже и дума, той съблича тениската си. Очите ми моментално оглеждат татуираното му тяло. Под яркото слънце клоните на мъртвото дърво върху кожата му изглеждат почти красиви. После се навежда да развърже мръсните си черни ботуши, поглежда ме и ме хваща как оглеждам полуголото му тяло.

— Чакай, защо се събличаш? — питам и поглеждам към потока. О, не! — Ще плуваш ли? В това? — соча водата.

— Да, ти също. Плувам тук почти всеки ден — казва и разкопчава джинсите си. Трябва да положа огромни усилия, за да не гледам как мускулите на гърба му се свиват и огъват, когато се навежда да събуе джинсите си.

— Няма да плувам в това. — Нямам нищо против плуването, но не и в река насред нищото.

— И защо? Водата е чиста, можеш да видиш дъното.

— Защото… сигурно има риба и бог знае още какво.

Разбирам, че звуча ужасно тъпо, но не ми пука.

— Освен това ти не ми каза, че ще ходим да плуваме, така че нямам с какво да плувам. — Поне тук не може да ме обори.

— Значи ми казваш, че си от онези момичета, които не носят бельо? — смее се той. — Влизай по сутиен и бикини.

Гледам трапчинките и голямата му усмивка и си мисля, че ме е накарал да дойда дотук, да се съблека и да плувам гола с него!? Вътрешностите ми се обръщат във всички посоки и ми става топло само при мисълта за такава перспектива. Никога преди не са ми минавали подобни мисли. Какво прави този човек с мен?

— Няма да плувам по бельо — казвам и сядам на меката трева. — Ще гледам.

Той смръщва чело. Сега е само по боксерки. Черни и стегнати по тялото му. За втори път го виждам така, а сега, под топлите слънчеви лъчи, изглежда още по-хубав.

— Никак не е весело с теб. И най-важното е, че изпускаш страхотно забавление — казва и скача в реката.

Свеждам поглед към тревата, откъсвам няколко стръка и започвам да ги навивам около пръстите си.

— Водата е топла, Тес — провиква се Хардин от средата на реката. Виждам как капките се стичат от мократа му коса. Усмихва се и с една ръка прибира назад натежалите от водата кичури, а с другата бърше лицето си.

Иска ми се да съм някоя друга, да съм някоя по-смела. Като Стеф. Тя би свалила дрехите си и би скочила в реката веднага след него. Бих го пръскала с вода, бих се качила на брега и бих скочила отново, за да го изпръскам. И нямаше да съм скучна. И нямаше да имам нито една грижа на света.

Но не съм Стеф. Аз съм Теса.

— На този етап това приятелство се оказва много скучно — казва Хардин, плувайки към брега. Въртя очи, а той се смее. — Поне си събуй обувките и си потопи краката. Водата е топла, но след малко ще стане прекалено студена за плуване.

Е, мога да си топна краката, предполагам. Свалям обувките и навивам джинсите си. Съвсем малко, разбира се, колкото да си потопя пръстите. Хардин е прав, водата е наистина топла и чиста. Мърдам пръсти и не мога да спра усмивката си.

— Хубаво е, нали?

Кимам.

— Влизай тогава.

Клатя глава, а той ме пръска с вода. Свивам се назад и го гледам сърдито.

— Ако влезеш във водата, ще отговоря на един от многото ти въпроси. Питай каквото искаш, но отговарям само на един!

Любопитството ми надделява. Мисля. Толкова много неща искам да знам, толкова много мистерии има покрай него. Може би това е шансът ми да разбуля поне една от тях.

— Предложението ми е валидно до една минута, която започва… Сега! — казва и изчезва под водата. Виждам дългото му тяло под повърхността. Изглежда толкова забавно! А и сделката, която предлага, си заслужава да се обмисли, но… Просто знае как да използва любопитството ми като оръжие срещу самата мен. Главата му се подава на повърхността:

— Теса, спри да го мислиш толкова много, просто скачай.

— Нямам какво да облека. Ако скоча с дрехите, после ще съм подгизнала и ще намокря колата — мрънкам. Почти ми се иска да вляза. Добре де, иска ми се.

— Сложи моята тениска. — Това вече наистина ме изненадва. Чакам го няколко секунди да ми каже, че се шегува. — Хайде, облечи моята тениска. Ще ти е достатъчно дълга да те покрие и няма нужда да си сваляш бельото, ако толкова много настояваш да се къпеш облечена — казва с усмивка.

Спирам да мисля и приемам съвета му.

— Добре, но се обърни, докато се преобличам. Говоря сериозно! — полагам големи усилия да го сплаша, но той само се смее. Обръща се и чака.

С мълниеносна скорост събличам своята тениска и обличам неговата. Оказва се прав. Наистина стига до средата на бедрата ми. Не мога да не спра за миг, за да се полюбувам на аромата на тениската му. Ухае на него.

— По дяволите, побързай или ще се обърна! — вика, а аз започвам да се оглеждам за пръчка, с която да го замеря по главата.

Разкопчавам джинсите си, събувам ги, сгъвам ги прилежно и ги подреждам до обувките си. Хардин се обръща. Придърпвам тениската надолу. Очите му се разширяват и забелязвам как обхождат тялото ми милиметър по милиметър. Захапва долната си устна и вкарва металното кръгче между зъбите си. Бузите му леко почервеняват. Вероятно му е топло или… не знам, но едва ли аз мога да предизвикам такава реакция.

— Идваш, нали? — пита. Гласът му е дрезгав. Кимам и бавно тръгвам към водата. — Скачай!

— Добре, добре! — казвам нервно, а той се смее.

— Засили се малко и скачай.

— Добре — правя няколко крачки назад и бягам напред към водата. Чувствам се ужасно глупаво, но няма да позволя на склонността си да премислям нещата да провали и това. Но когато стигам до водата, спирам.

— О, хайде стига! Точно успя да се засилиш — казва и избухва в смях с изметната назад глава. Изглежда божествен.

„Хардин“ и „божествен“ в едно изречение!

— Не мога.

Не знам какво ме спира. Водата е достатъчно дълбока, но не прекалено дълбока. Едва стига до средата на гърдите му, значи е някъде до брадичката ми.

— Страхуваш ли се? — гласът му е спокоен, но сериозен.

— Не… не знам. Малко — признавам и той тръгва през водата към мен.

— Седни на ръба. Ще ти помогна.

Сядам и прибирам краката си един до друг, за да не види бельото ми. Той веднага забелязва и се усмихва. Доближава се, слага ръце на бедрата ми и аз пак пламвам. Защо тялото ми реагира така? Нали исках да сме приятели? Не трябва да обръщам внимание на огъня по кожата си. Той слага ръце на кръста ми и пита:

— Готова ли си?

Не успявам дори да кимна. Хардин вече ме вдига и ме издърпва в реката. Усещането от съприкосновението на хладната вода с пламналата ми кожа е удивително! После ме пуска прекалено бързо, твърде рано и аз оставам сама. Съвсем близо сме до брега, така че водата е едва до средата на гърдите ми.

— Не стой там като препарирана — казва с насмешка, на която не обръщам внимание. Правя няколко крачки напред. Водата издува тениската и я тласка нагоре, но аз я притискам към тялото си с надеждата да не мърда повече.

— Можеш да я свалиш — казва Хардин и аз го пръскам с вода. — Халюцинирам ли, или току-що ме изпръска?

Той се смее, а аз го пръскам пак. Тръска мократа си глава, гмурка се под водата и плува право към краката ми. Дългите му ръце се заключват около кръста ми и ме издърпват надолу. Веднага запушвам с пръсти носа си, защото не мога да плувам под вода, без да държа носа си.

Когато изплуваме на повърхността, Хардин се смее като луд, а на мен не ми остава друго, освен да се смея с него. Всъщност, наистина ми харесва. Забавлявам се. Истински. Не е като онази хайде-да-гледаме-някой-филм забава.

— Не мога да реша кое е по-интересно — това, че наистина се забавляваш, или че трябваше да си запушиш носа под водата — казва, без да спира да се смее.

Събирам смелост и се приближавам към него, без да обръщам внимание на тениската, която вече се е качила на гърба ми, и се опитвам да го бутна под водата. Разбира се, той е прекалено силен за мен и не се огъва. Напротив, остава си непоклатим и се смее още по-силно. Виждам всичките му перфектни, бели зъби. Защо не може да е винаги такъв?

— Мисля, че ми дължиш отговор на един въпрос — подсещам го.

Той поглежда към брега:

— Разбира се, но напомням — само един.

Имам толкова много въпроси към него. Не знам кой да задам. Преди съзнанието ми да реши, вече чувам гласа си:

— Кого обичаш най-много на този свят?

Защо питам такива неща? Искам примерно да знам защо е такъв задник. И защо живее в Америка.

Той ме поглежда с подозрение и като че е озадачен от въпроса ми.

— Себе си — казва и пак се гмурка под водата.

После изскача на повърхността и клати глава.

— Това не може да е вярно — казвам с предизвикателство в гласа. Знам, че е арогантен, но трябва да има поне един човек на света, когото да обича истински. — Ами родителите ти? — И веднага съжалявам за прибързаността си.

Очите му на секундата изгубват мекотата, която така ми харесва и към която истински започвам да се привързвам. Смехът изчезва от погледа му.

— Никога не говори за родителите ми, ясно ли ти е? — казва рязко, а аз искам да си забия един шамар, задето развалих всичко.

— Съжалявам. Просто бях любопитна. И ти каза, че ще ми отговориш на един въпрос — напомням му много тихо. Чертите му омекват и прави крачка към мен. Водата се удря в телата ни и ни подминава на къдрави вълнички. — Много съжалявам, Хардин. Никога повече няма да отворя дума за тях.

Обещавам му, защото наистина не искам никога повече да се карам с него. А и ако го ядосам още повече, може да ме остави сама тук. И тогава той съвсем ме изненадва. Хваща ме за кръста и ме вдига във въздуха. Махам с крака, развявам ръце и пищя да ме пусне, но той само се смее и после ме мята във водата. Пльосвам се на няколко метра от него и когато изплувам, в очите му грее веселие.

— Ще си платиш за това — крещя. Той се прави, че се прозява. Плувам обратно към него, Хардин ме хваща за кръста, но този път увивам крака около него. Странно защо, но съзнанието ми сякаш изобщо не участва и едва сега регистрира действията ми. От устните му се изтръгва вик на изненада и шок.

— Извинявай — казвам много тихо и пускам краката си на дъното, но той ги хваща грубо и ги увива пак около кръста си. И онова електричество между нас се връща по-силно и болезнено отпреди.

Защо винаги се случва? Защо само с него?

Затварям устата на съзнанието си и слагам ръце около врата му, за да не загубя равновесие.

— Какво правиш с мен, Тереза? — казва меко и прокарва палец по долната ми устна.

— Аз… аз… не знам, наистина — казвам съвсем откровено. Палецът му не спира да гали устната ми.

— Тези устни… нещата, които можеш да правиш с тях… — изрича бавно и с такава съблазън в гласа. Усещам парене в слабините, болка, превръщам се в глина в ръцете му. — Искаш ли да спра? — поглежда в очите ми. Зениците му са толкова разширени, че сега се вижда само едно съвсем тъничко зелено кръгче около черното на окото му.

Мозъкът ми е изостанал напълно със събитията. Главата ми сама се поклаща, тялото ми се притиска към неговото под водата.

— Не можем да бъдем само приятели, знаеш това, нали? — казва и устните му докосват брадичката ми. Тялото ми потръпва. После целува лицето ми по дължината на челюстта, а аз бавно кимам, защото е прав.

Нямам идея какво е това, какви сме ние, но знам, че никога повече няма да мога да бъда само негова приятелка. Когато устните му докосват кожата под ухото ми, не мога да спра стона си, искам да го направи пак и той наистина го прави, но този път засмуква кожата ми.

— О, Хардин! — скимтя и го притискам с краката си. Слагам ръце на гърба му и леко впивам нокти. Мога да гръмна само от тази целувка по шията.

— Искам да те накарам да стенеш, Теса, пак и пак. Моля те, позволи ми! — гласът му е отчаян и дълбоко в себе си знам, че няма никакъв начин да откажа.

— Кажи го, Теса — поема мекото на ухото ми между зъбите си. И пак кимам. Този път много по-убедително. — Трябва да го кажеш, бейби, на глас, високо, за да съм сигурен, че наистина ме искаш. — Ръката му се плъзва надолу по тениската.

— Искам… — казвам много бързо, а той се усмихва в шията ми и устните му продължават нежната си атака. Не казва нищо, хваща здраво бедрата ми и ме понася към брега, с облегната на гърдите му глава.

Стигаме до брега, той ме пуска и се изкачва след мен. Мисля, че не спирам да скимтя, и със сигурност подклаждам и без друго огромното му его, но в момента изобщо не ме е грижа. Знам само, че го желая, че имам нужда от него. Той протяга ръце напред и ме издърпва на брега.

Не знам какво да правя, не знам какво се прави… и стоя в тревата с подгизналата тениска на Хардин. Водата се стича по мен и единственото, което си мисля, е, че Хардин е прекалено далеч.

Той свежда глава, за да ме погледне в очите.

— Тук ли искаш? Или да отидем в моята стая?

Не искам да ходим в неговата стая, защото е прекалено далеч и по пътя ще имам време да премисля, а може да променя решението си.

— Тук — казвам и се оглеждам. Не се виждат хора и се надявам никой да не се появи.

— Нямаш търпение? — усмихва се той и аз се опитвам да завъртя очи, но вероятно изглеждам, сякаш пърхам с мигли. Пламъкът в тялото ми започва леко да гасне.

— Ела тук — казва и пламъкът се разпалва наново.

Краката ми тихо шляпат по тревата. Заставам на сантиметри от него. Ръцете му веднага се стрелват към ръба на тениската ми и за секунда я изхлузва нагоре от тялото ми. Начинът, по който ме гледа, е в състояние да ме подлуди. Хормоните ми са извън всякакъв контрол. Пулсът ми се ускорява още повече, когато очите му се плъзват по тялото ми. Опъва тениската си на земята като одеяло и ме хваща за ръката.

— Легни — казва и леко ме тегли към земята, ляга с мен. Полага тялото ми върху мократа тениска и се опъва до мен, облегнат на лакът. Никой, абсолютно никой не ме е виждал така… оголена. А Хардин е виждал толкова много момичета и всяко едно е изглеждало по-добре от мен. Ръцете ми инстинктивно се опитват да прикрият тялото ми, но той хваща китките ми и слага ръцете ми отстрани.

— Никога не се покривай пред мен — казва и поглежда в очите ми.

— Просто… — започвам да обяснявам, но той ме прекъсва.

— Не, не искам да се криеш. Няма от какво да се срамуваш, Тес. — Дали наистина го мисли? — Погледни се само… — продължава, сякаш е прочел мислите ми.

— Но ти си бил с толкова много момичета — казвам, без да мисля, и той смръщва вежди.

— Не и с момиче като теб.

Знам, че този отговор може да се изтълкува по много и различни начини, но засега решавам да не мисля.

— Имаш ли презерватив? — питам, като отчаяно се мъча да си спомня малкото неща, които знам за секса.

— Презерватив? — смее се той. — Няма да правя секс с теб — казва и аз започвам да изпадам в паника.

Защо е било всичко това? За да ме унижи?

— О, разбирам — казвам тихо и се надигам да ставам, но той ме хваща за раменете и ме слага да легна. Сигурна съм, че цялото ми тяло е пламнало от срам, и не искам да ме гледа с тези саркастични очи.

— Къде отиваш? — пита и после изведнъж се сеща. — О… не, не, Тес, нямах това предвид. Исках да кажа, че понеже не си правила нищо… в смисъл, че наистина нищо… няма да правим секс. — Гледа ме няколко секунди и добавя: — Днес.

Част от напрежението ми спада.

— Преди това трябва да направиш толкова много неща.

После се покатерва върху мен, но ръцете му поемат цялата тежест на тялото му. Върху лицето ми се стичат капки от мократа му коса.

— Не мога да повярвам, че никой не те е чукал досега — ляга пак до мен. Слага ръката си под шията ми и бавно я плъзва надолу. Докосва ме само с връхчетата на пръстите си.

По гърдите, по стомаха и спира точно над бикините ми.

Наистина ще го направим? Хардин и аз? Ще боли ли?

Стотици въпроси се блъскат в главата ми, но в мига, в който ръката му се плъзва под бельото ми, мозъкът ми се изпразва от съдържание. Чувам го как рязко поема дъх през зъби и залепва устните си върху моите.

Пръстите му леко започват да се движат. Шокът ми не може да се опише с думи.

— Така хубаво ли е? — пита в устата ми.

Та той само трие пръст в мен и как е възможно това елементарно нещо да е толкова хубаво! Кимам и той малко намалява темпото.

— Както, когато си го правиш сама?

Какво?

— Така ли е? Когато се докосваш сама? — пита пак.

— Ка… какво? — успявам да попитам, макар че вече нямам никакъв контрол върху тялото и съзнанието си.

— Когато се докосваш? Така хубаво ли е?

Не знам какво да кажа и го гледам в очите, за да ми помогне с отговора. И точно тогава нещо дълбоко в погледа му се прекършва.

— Чакай… не си правила и това, нали? — гласът му е натежал от изненада и… нещо друго.

Желание? Страст? Той се навежда и продължава да ме целува, а пръстите му леко се движат нагоре-надолу.

— Тялото ти отговаря толкова добре. Толкова си мокра. За мен.

Не мога да спра стона си. Защо тези мръсни думи звучат толкова хубаво, когато излизат от неговата уста? И след това усещам леко парене, нещо като силно пощипване, цялото ми тяло се сковава от болката.

— Какво? Беше… това? — питам и стена. Той се смее и без да ми отговаря, прави го пак.

Тялото ми се извива нагоре като дъга над тревата. Устните му се плъзгат по шията. Езикът му се мушва под сутиена ми, ръката му бавно масажира гърдата ми. Усещам кошмарно напрежение дълбоко под стомаха си. И е божествено. Стискам очи и захапвам долната си устна. Гърбът ми се извива над тревата и краката ми започват да треперят.

— Точно така, Теса, направи го за мен, свърши заради мен — казва и имам чувството, че съм някъде по краищата на някаква спирала, която започва да се развива с бясна скорост. — Погледни ме, бейби — мърка в ухото ми като котка. Отварям очи и виждам как устните му смучат кожата на гърдите ми. И това е като катапулт. Излитам над ръба, зрението ми е замъглено, виждам само бяло.

— Хардин — простенвам и продължавам да повтарям името му. Бузите му са пламнали, знам, че му харесва.

После бавно изплъзва ръка от мен и я слага на корема ми. Опитвам се да си възвърна нормалното дишане. Тялото ми никога не е било така изпълнено с енергия, никога, абсолютно никога не е било така спокойно и отпуснато като сега.

— Ще ти дам минутка да слезеш на земята — засмива се и се отдалечава от мен.

Това не ми харесва. Искам да е близо до мен, но по някаква странна причина не мога да кажа и дума. Минутка след най-красивия миг в целия ми живот успявам да седна. Поглеждам го. Той вече е обул джинсите си и връзва ботушите си.

— Тръгваме ли? Вече? — питам смутено. Мислех, че ще иска аз да направя нещо… да го докосна. Макар и да не знам как става, може би щеше да ми обясни, да ми покаже.

— Да. Защо? Искаше да останем повече ли?

— Просто си помислих, че ти… би искал нещо от мен… — не знам как да го кажа. За щастие, той се сеща накъде бия.

— О, не. Няма нужда. Засега — усмихва ми се сдържано. Дали пак ще започне да се държи гадно? Не, надявам се, особено след това, което се случи. Та аз току-що споделих с него най-интимното си преживяване в живота! Няма да мога да го понеса, ако започне да се държи лошо с мен. Да, каза „засега“. А това дали означава, че ще има и после?

Започвам истински да съжалявам за всичко, което се случи. Обличам дрехите върху мокрия сутиен и бикините и се опитвам да не мисля за меката влага между краката си. Хардин вдига мократа си тениска и ми я подава. Не разбирам защо, но той бърза да обясни:

— Да се избършеш — очите му се заковават между краката ми.

О!

Този път не си прави труда да се обърне, докато разкопчавам джинсите си и прокарвам тениската по влагата между краката си. Забелязвам как, докато ме гледа, езикът му бавно навлажнява долната му устна. После пъха ръка в джоба, вади телефона си и палецът му се плъзга няколко пъти по екрана.

Приключвам с възложената ми задача и му връщам тениската. Обувам обувките си и усещам как енергията между нас се е променила, всичко се е завъртяло към обратния полюс и ни е отдалечило. Сега вече искам да съм възможно по-далеч от него.

Чакам да ми проговори, докато вървим към колата, но той не казва нищо. В съзнанието ми се разиграват най-кошмарните сценарии за това, което тепърва предстои.

Хардин отваря вратата на колата и аз кимам в знак на благодарност.

— Проблем ли има? — пита, докато караме по чакъла.

— Не знам. Ти ми кажи. Защо се държиш така странно? — питам, макар че се страхувам от отговора му, и не смея да го погледна в очите.

— Не аз, а ти.

— Не, ти не си ми казал и дума от… от… знаеш.

— Откакто ти подарих първия оргазъм?

Отварям уста от изненада. Бузите ми пламтят.

Защо сега се учудвам на мръсните му думи, а преди малко ми харесваха? Нали?

— Ами… да… Оттогава. Не си казал и дума. Просто се облече и тръгнахме! — В момента откровеността ми се струва най-добрата опция, затова продължавам: — Чувствам се като използвана.

— Моля? Не те използвам! Когато използваш някого, получаваш нещо в замяна, нали? — казва, без да се замисля, съвсем откровено. Усещам как сълзите започват да пълнят очите ми. Опитвам се да ги скрия, но една се изплъзва.

— Плачеш ли? Какво толкова казах? — слага ръка на бедрото ми. И за моя огромна изненада, ръката му ме успокоява. — О, не, не исках да кажа това, не го разбирай така, наистина. Съжалявам. Просто не съм свикнал… не знам и не съм се замислял какво следва, след като си бил с някого. Не съм попадал точно на такъв сценарий. Освен това нямаше да те закарам в стаята ти. Мислех да спрем да хапнем някъде. Сигурен съм, че си гладна — казва и леко стиска бедрото ми.

Усмихвам се, думите му са такова облекчение за мен.

Избърсвам сълзата, а с нея си отива и тревогата. Не знам какво има в него, какво ме прави толкова чувствителна! Всеки път! И по всички възможни начини. Мисълта, че може да ме е използвал, не трябваше да ме разстройва толкова много, наистина. Чувствата ми към него са толкова объркани. В един миг го мразя, а в следващия искам да го целувам. И той ме кара да изпитвам различни неща… неща, които си мислех, че не съм в състояние да изпитвам. Не само сексуално. Той ме кара да се смея и да плача, да пищя и да крещя, но най-важното е, че той ме кара да се чувствам жива.