Анна Тод
След (25)

Глава двадесет и четири

Опитвам се да уча, но не мога да се фокусирам. Гледам записките си няколко часа, но не успявам да прочета и дума. Решавам, че един освежаващ душ може да свърши работа.

Общите бани са истински кошмар, особено когато са претъпкани, но никой никога не ме е закачал и вече започвам да свиквам.

Топлата вода отпуска нервите и напрежението изтича от мускулите ми. Трябва да съм щастлива, че с Хардин стигнахме до някакво споразумение, но сега на мястото на гнева има някакво нервно напрежение и объркване. Съгласих се да прекараме заедно следобеда утре, да правим нещо „забавно“, а сега вече се страхувам. Толкова се надявам да мине добре. Разбира се, не очаквам да станем най-добри приятели, но дано поне стигнем до някакво прилично ниво на общуване и да не си крещим всеки път, когато подемем разговор.

Душът ми действа добре. Оставам в банята доста дълго. Когато се връщам в стаята, Стеф вече се е прибирала и е успяла да излезе. Оставила ми е бележка, че Тристан ще я води на вечеря. Харесвам Тристан въпреки огромното количество очна линия, което ползва. Ако Стеф и Тристан се задържат заедно по-дълго, може би, когато Ноа дойде да ме види, четиримата ще излезем на вечеря. И кого заблуждавам? Ноа никога няма да се съгласи да излезе с такива хора. Знам, защото допреди три седмици и аз не бих го направила.

Преди да си легна, се обаждам на Ноа. Не сме се чували цял ден. Толкова е вежлив! Още с вдигането на слушалката пита как е минал денят ми. Казвам, че всичко е наред. Може би е редно да му съобщя, че утре ще излизам с Хардин — само като приятели, — но не го правя. Той ми разказва как отборът по футбол е победил и че е бил труден мач. Щастлива съм за него. Защото и той е щастлив. Защото е играл добре.

Следващият ден минава толкова бързо! С Ландън влизаме на лекцията по литература, а Хардин вече е на мястото си. До мен.

— Готова ли си за срещата ни тази вечер? — пита и ченето ми пада. Ландън го гледа по-изненадано и от мен. Не знам за кое по-напред да се притеснявам — от думата среща или от това как ще го приеме Ландън и дали ще промени мнението си за мен.

Ден първи от опита ни да бъдем приятели не върви на добре.

— Не е среща — казвам му и после се обръщам към Ландън. — Ще излизаме като приятели — допълвам с безразличие и без да ме вижда Хардин, въртя очи.

— Все тая — казва Хардин.

Не му обръщам внимание до края на лекцията, което се оказва лесно, защото той също не ми говори. Не казва нищо дори и след това.

Когато лекцията свършва, Ландън прибира нещата си в раницата, поглежда към него и тихо ми казва:

— Внимавай тази вечер.

— О, ние просто ще се опитаме да се спогаждаме по-добре, защото съквартирантката ми му е приятелка. — Господи, надявам се Хардин да не чуе това.

— Знам, че си страхотен човек. Просто не съм сигурен, че Хардин заслужава милото ти отношение — изрича той прекалено високо. Поглеждам към Хардин.

— Нямаш ли друга работа, освен да злословиш зад гърба ми? Разкарай се — чувам резкия глас на Хардин зад нас.

Ландън не му отвръща, поглежда ме и казва:

— Просто помни какво ти казах — и тръгва, а аз се притеснявам, че може би съм го разочаровала.

— Хей, не е нужно да се държиш така грубо с него. Та вие на практика сте братя — казвам.

Лудост изпълва и разширява очите на Хардин.

— Какво каза? — изръмжава.

— Ами… за майка ти и баща му.

Да не би Ландън да ме е излъгал? Или не трябваше да споменавам нищо за това? Ландън предупреди да не казвам нищо за отношенията на Хардин с баща му, но дали не е имал предвид цялата ситуация?

— Това не ти влиза в работата — казва и гледа към вратата, където Ландън се слива с тълпата. — Дори не разбирам защо тоя задник ти е казал тези неща. Ще се наложи да му затворя устата.

— Остави го на мира, Хардин. Ти не ми каза, нали. Той трябваше да ми каже. Аз го изтръгнах от него.

Мисълта, че Хардин може да го нарани, ме задушава, повдига ми се. Трябва да сменя темата.

— Къде ще ходим днес? — питам, а той ме гледа все така гневно.

— Никъде няма да ходим. Не беше добра идея — казва рязко, обръща се и изчезва.

Изчаквам няколко минути с надеждата, че ще промени решението си и ще се върне.

Какво, за бога!

Този човек наистина е биполярен! Сега вече съм сигурна.

Връщам се в стаята си и намирам Зед, Тристан и Стеф да седят на нейното легло. Очите на Тристан блестят, гледа само нея. Зед си играе с капачето на някаква метална запалка. При нормални обстоятелства бих се подразнила от присъствието на неочаквани гости, но наистина харесвам и тримата и имам нужда от нещо, което да ме разсее от мисълта за случилото се преди малко.

— Здрасти, Теса. Как мина училището днес? — пита Стеф и ми се усмихва широко. Не мога да не забележа как лицето на Тристан грее всеки път, когато погледне към Стеф.

— Добре. Ти как си? — Слагам учебниците си на тоалетката и тя ми разказва как един от професорите й разлял горещо кафе върху костюма си и ги пуснал да си ходят по-рано.

— Изглеждаш много хубава днес, Теса — казва Зед.

Благодаря му и сядам на леглото при тях. Тясно е за четирима, но на кой му пука. Няколко минути говорим за най-шантавите професори и тогава вратата се отваря. Всички се обръщаме да видим кой е.

Хардин. Господи!

— За бога, човече, не се ли научи да чукаш на чуждите врати? — кара му се Стеф. — Можеше да съм гола — смее се, защото Стеф никога не може да се ядоса от това, че Хардин няма и елементарни маниери.

— Не че ще видя нещо, което не съм виждал вече — шегува се той и всички се смеят.

Всички, с изключение на Тристан, чието лице помръква. Аз също не мога да видя смешната страна. Мразя мисълта за Стеф и Хардин… заедно.

— О, я млъквай — казва тя и макар че все още се смее, хваща Тристан за ръката. Усмивката му отново цъфва и той се намества по-близо до нея.

— Какво ще правите? — пита Хардин и сяда срещу нас на леглото ми. Иска ми се да му кажа да стане от завивките ми, но не го правя. За секунда си помислих, че е дошъл да ми се извини, но сега разбирам, че просто е наминал, за да бъде с приятелите си. И аз не съм една от тях.

Зед се усмихва:

— Мислехме да ходим на кино. Теса, ела с нас.

Преди да отговоря, Хардин се намесва:

— Всъщност, с Теса имаме планове — гласът му звучи странно напрегнато.

Господи, настроенията му нямат край!

— Какво? — извикват в един глас Стеф и Зед.

— Да, дойдох да я взема — Хардин става и пъха ръце в джобовете си. — Готова ли си?

Съзнанието ми пищи „Не!“, но след секунда се усещам как кимам и ставам от леглото на Стеф.

— Ще се видим после — казва Хардин и буквално ме избутва през вратата.

Повежда ме към колата си и за моя огромна изненада ми отваря вратата. Стоя със скръстени пред гърдите ръце и го гледам.

— Ще запомня никога повече да не ти отварям врата…

— Какво беше това, по дяволите? Напълно ми е ясно, че не дойде да ме вземеш. Та нали преди час ми каза, че не искаш да излизаме! — крещя пак.

И естествено, връщаме се на варианта да си крещим. Тоя човек ме побърква, честно!

— Затова дойдох. Да те взема. Сега се качвай в колата.

— Не! Ако не си признаеш, че не дойде за мен, ще се кача горе и ще отида на кино със Зед.

Зъбите му са здраво стиснати. Знаех си! Нямам идея как достигнах до това заключение, но усетих, че не иска да ходя на кино със Зед, и съм сигурна, че това е единствената причина да ме изведе и да се опита да прекара следобеда с мен.

— Признай си, Хардин, или изчезвам.

— Добре, добре, признавам. Сега се качвай в проклетата кола. Няма да те моля повече.

Против всякаква логика и разум се качвам в колата, а той сяда зад волана. На излизане от паркинга все още изглежда ядосан. Увеличава скърцащата музика прекалено високо. Пресягам се и изключвам радиото.

— Не пипай радиото ми — скарва ми се веднага.

— Ако ще се държиш така през цялото време, да не тръгваме изобщо — съвсем сериозна съм. Ако продължава така, независимо къде сме, си тръгвам на стоп.

— Няма. Просто не пипай радиото.

Сещам се как пръскаше записките ми из стаята и искам да изскубна радиото му и да го метна през прозореца.

— И какво като отида на кино със Зед? Какво ти пука? Нали сме със Стеф и Тристан.

— Просто не мисля, че Зед има добри намерения — казва тихо и вперва поглед в пътя напред. Сякаш очите му са залепени за предния прозорец на колата. Започвам да се смея, но той изглежда объркан.

— А ти имаш съвсем почтени намерения? Поне Зед е мил с мен. — Не мога да спра да се смея. Просто самата идея, че Хардин иска да се опита да ме предпази от някого, е толкова абсурдна! И Зед е приятел. Като Хардин.

Хардин върти очи, но не ми отговаря. Увеличава музиката.

Китарите и басите пробиват тъпанчетата ми.

— Моля те, намали го.

За моя огромна изненада, той изпълнява молбата ми.

— Тази музика е ужасна.

Той се усмихва и започва да барабани по волана.

— Не, не е. Макар че наистина ми се иска да разбера какво според теб е хубава музика.

Когато се усмихва така, изглежда толкова безгрижен. Със спуснатия прозорец и вятъра в лицето му… После прокарва пръсти през косата си. Харесва ми, когато е толкова… черна. Тръскам глава, сякаш да се отърся от мислите си.

— Харесвам Бон Айвър и „Фрей“ — казвам след време.

— Разбира се, че ги харесваш — смее се пак.

— Какво им има? — започвам да защитавам двете си любими групи. — Те са много талантливи и музиката им е божествена.

— Да… талантливи са. Талантът им е да приспиват хората.

Пресягам се и закачливо удрям рамото му с юмрук. Той се прави, че го е заболяло, и избухва в смях.

— Е, аз ги обичам — казвам с усмивка. Ако успеем да задържим безгрижното настроение, може би наистина тази разходка ще ми хареса. Поглеждам през прозореца за първи път, откакто се качихме в колата, но местността ми изглежда непозната.

— Къде отиваме?

— До едно от любимите ми места.

— Което е къде?

— Винаги трябва предварително да знаеш всичко, нали?

— Да, обичам да…

— Контролираш всичко?

Не отговарям. Знам, че е прав, но просто съм такава.

— Няма да ти кажа, докато не стигнем… което ще се случи след около пет минути.

Облягам се на кожената седалка и се обръщам да видя какво има отзад. Пръснати листа и учебници от едната страна и черна тениска с дълъг ръкав — от другата.

— Хареса ли си нещо? — пита, уловил погледа ми. Чувствам се неловко, като хваната на местопрестъплението. Иска ми се да не мисля за това, че ме хвана да си вра носа, където не ми е работа, и да не продължавам да се тревожа от факта, че не знам къде отиваме. Затова питам:

— Каква е тази кола?

— „Форд Капри“, класически модел — казва, очевидно горд от марката на колата си. И след това започва да ми обяснява някакви неща, от които не разбирам нищо, но ми харесва да гледам как устните му се движат бавно, как думите се изливат между тях още по-бавно. Той ме поглежда няколко пъти, докато обяснява подробности за колата си, и накрая казва остро: — Не обичам да ме гледат. — И веднага след това се усмихва.