Анна Тод
След (24)

Глава двадесет и три

На следващия ден с Ландън се виждаме пред кафенето и сравняваме записките си по социология. Отне ми час да ги подредя, след като Хардин разпиля всичко. Искам да кажа на Ландън, но после решавам, че може да си помисли нещо лошо за мен. Особено сега когато знам, че баща му живее с майката на Хардин. Вероятно Ландън знае много неща за живота на Хардин, но през цялото време трябва да си повтарям, че не бива да питам.

Освен това изобщо не ме интересува какво прави Хардин и какъв е бил животът му.

Времето лети. Почти неусетно сме вече в залата по литература. Както винаги, Хардин седи до мен, но днес дори не ме поглежда.

— Днес ще е последната ни дискусия върху романа „Гордост и предразсъдъци“ — информира ни професорът. — Надявам се книгата да ви е харесала и сега, след като знаете какво се случва в края, мисля, че можем спокойно да разговаряме за литературните подходи на Остин. Нека ви попитам така: като читатели очаквахте ли, че двамата ще станат двойка?

Няколко души започват да прелистват книгата, сякаш отговорът е написан някъде след края. Само аз и Ландън вдигаме ръце. Както винаги.

— Госпожице Янг?

— Когато четох книгата за първи път, нямах търпение да узная дали ще се съберат. Дори сега, след като съм я чела над десет пъти, винаги изпитвам същото напрежение и очакване да разбера края. Господин Дарси е толкова жесток, така изпълнен с омраза, казва такива лоши неща за нея и за семейството й, че още от началото на връзката им винаги се питам дали ще намери сили да му прости за всичко. Изобщо да не говорим дали ще намери сили да го обикне — казвам и Ландън кима одобрително на отговора ми.

— Глупости! — гласът реже тишината в залата.

— Господин Скот, желаете ли да добавите нещо? — пита професорът, очевидно крайно изненадан от участието на Хардин.

— Разбира се. Както вече казах, това са глупости. Жените искат това, което не могат да имат. Именно грубото отношение на Дарси привлича Елизабет към него още от самото начало. Така че беше напълно ясно, че ще се съберат в края на книгата — казва Хардин и започва да чопли ноктите си, сякаш няма намерение да продължава с дискусията.

— Не е вярно, че жените искат това, което нямат. А господин Дарси е груб с нея само защото е прекалено горд да й признае, че я обича. В мига, в който престава да се държи презрително с нея, тя разбира, че той я обича — изтъквам доста по-разпалено, отколкото възнамерявах. Оглеждам се и забелязвам, че всички ни гледат. Хардин въздъхва:

— Не знам по какви мъже си падаш, но мисля, че ако я обичаше, нямаше да се държи лошо с нея. Единствената причина да й предложи брак е, че тя просто не спира да му се навира в ръцете през цялото време — заключава той и натъртва на последното. Сърцето ми спира. Е, сега поне знам какво наистина мисли за мен.

— Не му се е навирала в ръцете! Той я кара да си мисли, че е мил и любезен, и се възползва от нейната слабост! — изпищявам и тогава вече в залата настава гробна тишина. Лицето на Хардин е пламнало от ярост. Знам, че и моето не изглежда по-различно.

— Той ли я кара? Я пак! Тя е… искам да кажа… тя е била отегчена до смърт от скучния си живот, търсела е някакво вълнение, някакво раздвижване и ето защо започва да му се навира в ръцете — крещи той и стиска ръба на катедрата с две ръце.

— Може би, ако той не е такава мъжка курва, би могъл да я спре още първия път, а не да се появи в стаята й неканен. — И чак след като изричам тези думи, осъзнавам, че всички в залата са наясно за какво говорим. Чуват се възклицания, хората започват да си приказват оживено. Някои се смеят.

— Доста разпалена дискусия се получи. Мисля да прекратим по тази тема за днес — казва професорът, но аз грабвам чантата си и бягам навън.

Някъде зад гърба си чувам ядосания глас на Хардин.

— Изобщо не ми бягай днес, Тереза!

Излизам навън, прекосявам зелената морава и точно стигам до ъгъла, когато успява да ме хване за ръката.

— Защо винаги ме докосваш така? Само още веднъж да ме стиснеш така за ръката, ще те ударя! — крещя като луда. Грубостта на собствените ми думи ме изумява, но вече ми писна от толкова глупости, макар че не мога да си представя как и с какво възнамерявам да го ударя. — Какво искаш от мен, Хардин? Искаш да ми кажеш колко съм отчаяна? Да ми се смееш, че ти позволих да ми влезеш пак под кожата и да ме взривиш? Толкова ми писна от тази игра! Не искам да участвам повече! Имам приятел, който ме обича, а ти си един ужасен човек! Мисля, че наистина трябва да отидеш на лекар и да се консултираш за тази промяна в настроенията. Просто не мога да ти насмогна. В един миг си мил, а след секунда си изпълнен с омраза. Не искам да имам нищо общо с теб, така че не си губи времето, намери си друго момиче да си играете на тази игра. Защото аз бях дотук.

— Наистина предизвиквам най-лошото в теб, нали? — пита.

Обръщам глава и се опитвам да се фокусирам върху оживения поток от хора край нас. Любопитните им очи оглеждат Хардин и после мен, но като че се задържат повече върху мен. Обръщам се към него и забелязвам, че прокарва пръст по малка дупка на износената си черна тениска. Очаквах да се усмихне или да се изсмее, но ако не го познавах така добре… бих казала, че е наранен? Но понеже много добре знам за какво става дума, съм убедена, че казаното от мен изобщо не го интересува.

— Не се опитвам да играя никакви игри с теб — казва и прокарва ръка през косата си.

— А какво правиш? Защото ми се завива свят от честата промяна на настроенията ти — излайвам аз. Край нас се събират хора. Искам да се свия на топка и да изчезна. Но трябва да знам какво ще ми каже. Чакам да чуя отговора му.

Защо не мога да стоя настрани от него? Знам колко е опасен и пак не мога!

Никога не съм била толкова зла с никого в живота си, никога не съм говорила така на никого. Заслужава го, знам, но не искам да бъда такава. С никого.

Хардин ме хваща за ръката и ме издърпва в една тиха уличка, далеч от тълпата.

— Тес… аз не знам… не знам какво правя. Ти ме целуна първа, помниш, нали?

— Да, бях пияна, помниш, нали? А вчера ти ме целуна пръв.

— Да. Ти не ме спря. — Колебае се малко и добавя: — Вероятно е много изтощително.

— Кое? Кое е изтощително?

— Да се преструваш, че не ме искаш, когато и двамата знаем, че ме искаш — казва и прави крачка към мен.

— Моля? Не те искам. Имам си приятел — думите ми излизат прекалено бързо и сега вече чувам абсурда в тях, а това само го кара да се усмихне.

— Приятел, с когото скучаеш. Признай си, Тес. Не пред мен, а пред себе си. Скучно ти е с него! — гласът му е тих и изведнъж прозвучава съблазнително. — Някога успявал ли е да те накара да изпиташ това, което чувстваш с мен?

— Кк… какво? Разбира се! — лъжа.

— Не… не е. Сигурен съм, че никога не си… докосвана… истински докосвана.

При тези думи познатата вече топлина се разлива в тялото ми.

— Това не ти влиза в работата — отстъпвам назад, но той прави три крачки към мен.

— Нямаш представа колко добре мога да те накарам да се чувстваш — казва, а аз не проумявам как от крещящ за секунди се превърна в… това, което виждам пред себе си. И защо ми харесва толкова много? Не знам какво да кажа. Думи ли ми липсват, или какво? Гласът му ме кара да се чувствам слаба, податлива, объркана. Като заек в лисичи капан.

— Наистина, не държа да го признаваш на глас. Мога да го видя и без да казваш каквото и да е — сега вече гласът му е арогантен, но не мога да направя нищо. Само клатя глава. После се усмихва широко и аз започвам да отстъпвам назад към стената. Той прави крачка към мен, а аз си поемам дълбоко дъх, изпълнен с надежда. Не, не пак!

— Пулсът ти е учестен, нали? Устните ти са сухи. Мислиш за мен и изпитваш онова чувство… там, долу. Нали, Тереза?

Всичко, което казва, е истина. И с всяка негова дума истината става очевидна дори и за слепците. И толкова повече го искам. Странно е едновременно да желаеш и да мразиш един и същи човек. Привличането е чисто физическо, което наистина ме изненадва, като се има предвид колко е различен от Ноа. Не си спомням някога да съм била привлечена от друг мъж. Ноа е бил единственият.

Знам, че ако не кажа нещо, той ще спечели словесния двубой. Не искам да му давам това предимство. Не искам да печели!

— Грешиш — произнасям тихо. Устните му се извиват и усмивката му сякаш пуска ток по тялото ми.

— Никога не греша — казва. — Не и за такива неща.

Стъпвам встрани, но той успява да ме закове за стената.

— Защо казваш, че постоянно се хвърлям в ръцете ти, след като ти си този, който ме притиска в ъгъла? — гневът ми успява да си намери пролука и да се промуши през желанието, с което ме изпълва това подлудяващо ме татуирано тяло.

— Защото ти първа направи крачката към мен. Не ме разбирай грешно — бях изненадан точно колкото теб.

— Бях пияна, а и беше тежка нощ, както вече знаеш. Бях объркана, защото изведнъж се държеше мило с мен… е, твоята версия за „мило“ е малко по-различна от моята, но се държа съвсем човешки — казвам и се изплъзвам към тротоара. Трябва да се измъкна от орбитата му. Разговорите с него са толкова изтощителни.

— Не съм чак толкова зъл с теб? — думите му звучат повече като въпрос.

— О, да, зъл си. Просто би направил какво ли не, за да ми покажеш колко лош можеш да бъдеш и колко ме мразиш. Може би не мразиш само мен. Може би си такъв с всички. Но с мен полагаш допълнителни усилия.

Не мога да повярвам, че съм толкова откровена с него. Знам, че след минутка всичко ще се обърне и че пак ще е лош и подъл.

— Това не е вярно. Не полагам специални усилия. Не те мразя повече от всеки друг средностатистически човек.

Скачам. Знаех си, че не мога да проведа нормален разговор с него!

— Не знам защо продължавам да си губя времето с теб! — крещя пак. Тръгвам към главната улица.

— Хей, извинявай. Просто се върни.

Краката ми реагират по-бързо от съзнанието ми, което полага големи усилия да влезе в крачка със събитията. Вече съм на метър от него.

— Седни — казва и сяда на тротоара, а аз, разбира се, изпълнявам.

— Седнала си ужасно далеч от мен. Нямаш ли ми доверие?

— Не, разбира се. Имам ли основание да ти вярвам?

Лицето му леко помръква, знам, че думите ми го нараняват, но той се възстановява много бързо. И защо го е грижа дали му вярвам, или не?

— Можем ли просто да се споразумеем? Или да стоим настрани един от друг, или да сме приятели. Не ми е в природата да се карам с никого, не искам да се карам и с теб — въздъхвам. Той сяда по-близо. После поема дълбоко дъх и казва:

— Не искам да стоя настрани от теб.

Какво? Сърцето ми ще изскочи от гръдния кош.

— Искам да кажа… не можем да спазваме дистанция, при положение че имаме общи приятели… някои дори живеят в една стая с теб. Така че… може би да опитаме да сме приятели?

Разочароването се надига у мен като балончета на кипяща вода, но не мога да продължавам да целувам Хардин и да изневерявам на Ноа.

— Добре, приятели — казвам и потискам чувството на разочарование.

— Приятели — повтаря той и ми подава ръка да скрепим договорката.

— Не приятели с бонуси — напомням му и усещам как кръвта ми се качва в бузите.

Той се смее и започва да си играе с пиърсинга на веждата си.

— Защо ми казваш това?

— Сякаш не знаеш! Стеф ми каза.

— Какво? За мен и нея ли?

— За теб и нея, за теб и всяко друго момиче — опитвам се да импровизирам нещо като смях, но излиза като задавена кашлица, така че продължавам да кашлям, за да прикрия… кое?

Той повдига вежда и ме гледа с любопитство, но се опитвам да игнорирам погледа му.

— Е, със Стеф… се позабавлявахме малко — усмихва се, сякаш си спомня за нещо мило, а аз едва не повръщам в устата си. — И, да, имам момичета за секс. Но това защо те притеснява, приятелко?

Той се държи толкова свободно и откровено, но аз… аз съм буквално шокирана. Не, не би следвало да ме притеснява да чуя от устата му, че спи с други момичета, но защо откровението му сериозно ме раздразва и никак не ми е приятно.

Хардин не е мой. Ноа е мой. Ноа е мой, напомням си.

— Не ме притеснява. Просто не искам да мислиш, че ще бъда една от тях.

— Ти… ревнуваш ли, Тереза? — казва шеговито и аз го ръгам в ребрата. Никога, за нищо на света не бих си признала.

— Не, не ставай смешен. Просто ми е жал за момичетата.

Той повдига вежда и я мърда закачливо.

— А не бива, Тереза. Повярвай ми, всяка една оцени подобаващо бонусите. Кълна се.

— Добре, добре, разбрах. Може ли да сменим темата? — предлагам и вдигам глава към небето. Искам да разкарам мисълта за Хардин и харема му от главата си. — Значи ще се опиташ да си по-мил с мен?

— Разбира се. И ти ще се опиташ да не се държиш като префърцунена кучка през цялото време?

Гледам към облаците и замечтано казвам:

— Не съм кучка, просто поведението ти е обидно.

Поглеждам го и започвам да се смея. За щастие, той решава да се присъедини. Преминаването от писъци и викове към смях е наистина приятно. Знам, че не сме разрешили основния проблем, че не съм се изправила пред себе си да анализирам ситуацията и да разбера дали имам чувства към него, но ако успея да го накарам да спре да ме целува, може би ще мога да се фокусирам върху Ноа и да прекратя това обикаляне в порочен кръг, преди да е станало по-лошо.

— Виж ни само. Двама весели приятели! — акцентът му е толкова сладък, когато не се държи грубо. По дяволите, дори тогава е сладък, но когато гласът му е нежен, с този акцент става мек като кадифе. Думите сякаш се търкулват през розовите му устни… Не, не трябва да мисля за устните му. Откъсвам очи от лицето му, ставам и изтупвам полата си.

— Тази пола е ужасна, Тес. Ако ще бъдем приятели, не може да я обличаш повече.

В първия момент изпитвам болка, наранена съм, но когато го поглеждам, той се усмихва. Очевидно така се шегува. Грубо. Но като цяло, предпочитам такива шеги пред чиста злост и неприязън.

Алармата на телефона ми звъни.

— Трябва да се прибирам да уча — казвам.

— Навила си алармата да учиш?

— Нагласявам си алармата за много неща. Просто така съм свикнала. — Надявам се да не започне пак по този въпрос.

— Добре, нагласи си алармата утре следобед да правим нещо забавно. Заедно.

Кой е този човек и къде е Хардин?

— Не мисля, че представата ми за забавление е сходна с твоята.

Дори не мога да предположа каква е идеята му за „нещо забавно“.

— Е, само ще принесем в жертва няколко котки, ще изгорим няколко сгради…

Не мога да сдържа смеха си, той също ми се усмихва.

— Сериозно ти казвам, имаш нужда от малко развлечения и сега, понеже вече сме приятели, можем да правим нещо забавно.

Трябва ми време да обмисля дали е разумно да оставам насаме с Хардин. Но преди да му отговоря, той казва:

— Добре, радвам се, че се съгласи. Ще се видим утре.

И тръгва.

Не казвам нищо, не възразявам. Просто сядам на тротоара. Главата ми се върти, като пияна съм след последните двадесет минути с Хардин. Първо ми предложи секс и ми каза колко ще е хубаво и как нямам представа какво изпускам, няколко минути след това се съгласи да бъде мил с мен, след това се смяхме заедно и се шегувахме и… беше хубаво.

Имам толкова въпроси, толкова неща не разбирам, но мисля, че можем да бъдем приятели, че можем да имаме такива отношения, каквито имам примерно със Стеф. Е, добре, не като със Стеф, но като с Нейт или с някой друг от компанията. От друга страна, така наистина е най-добре. Край на целувките, край на сексуалните му… нашествия. Само приятели.

Но докато се прибирам към стаята си и гледам всички тези хора, които си вървят спокойно и весело из улиците и нямат никаква представа кой е Хардин и какъв е животът му, нито пък подозират какво става в главата му, не мога да се отърва от чувството, че току-що съм паднала в поредния му капан.