Анна Тод
След (21)

Глава двадесет

Една пресечка по-надолу улиците са тъмни и тихи. Останалите къщи, в които живеят студенти, не са толкова големи. След около час и половина ходене пеша успявам да стигна до общежитията. Напълно трезвена. Мисля да не лягам изобщо и да седна да уча, веднага щом се прибера, затова спирам в 7-Eleven и си взимам кафе.

Кофеинът съвсем ме разбужда. Мисля за Хардин. Толкова много неща не разбирам. Примерно, ако е пънкар, защо живее с тези богати сноби. И защо в един миг е студен като лед, а после е горещ като огън? Не че наистина се опитвам да разбера, просто ми е любопитно от… научна гледна точка, защото след тази вечер нямам никакво намерение да се занимавам повече с него. Не мога да повярвам, че го целунах! Това беше най-голямата грешка в живота ми. И в мига, в който си позволих тази слабост, той веднага атакува. И то как атакува! Не съм толкова глупава да му повярвам, че няма да каже на никого, но все пак се надявам, че ще е под достойнството му да признае, че е целунал „девственото момиче“. Ако някой ме попита, ще отричам до гроб.

Ще ми трябва доста солидно обяснение за пред майка ми и Ноа относно поведението ми тази вечер… не за целувката — така или иначе никога няма да разберат… а за това, че съм отишла на парти. Отново. Също така трябва да си поговоря с Ноа. Не може да казва всичко на майка ми. Аз съм голямо момиче, не е нужно да знае какво правя всяка секунда в денонощието.

Пред входа на общежитието краката ми започват да треперят от изтощение. С облекчение завъртам топката на вратата.

Но веднага след това едва не получавам сърдечен удар. Хардин седи на леглото ми.

— Ти… шегуваш ли се, или… Какво правиш тук? — почти изпищявам, и то след като успявам да преодолея шока си.

— Къде беше? — пита спокойно. — Два часа обикалях с колата да те търся.

Моля?

— Моля? Какво? Защо?

Искам да го попитам, ако това е истина, защо не ми предложи да ме откара. И по-важното е защо аз не го помолих, след като ми каза, че не пие?

— Просто считам, че е крайно неразумно да ходиш сама по нощите.

И тъй като не мога да разчета изражението му и понеже Стеф е кой знае къде, а аз съм сама с човек, който е крайно опасен за мен… единственото, което ми остава да направя, е да се смея. И това не е обикновен, весел смях, а смях на луд човек. Това не е моят смях. И определено не се смея, защото има нещо смешно в цялата ситуация, а защото съм прекалено изтощена, изцедена във всяко едно отношение, за да предприема каквото и да било.

Хардин ме гледа сърдито, което ме кара да се смея още по-силно.

— Махай се, Хардин. Просто си иди.

Той ме поглежда и прокарва пръсти през косата си. За краткото време на познанството ни вече знам, че го прави или когато е ядосан, или когато е объркан. В момента е… надявам се, и двете.

— Тереза… аз… — започва, но в този миг някой блъска по вратата. С юмруци. И пищи:

— Тереза! Тереза Янг! Отвори тази врата! Веднага!

Майка ми.

Майка ми! В шест сутринта. И в стаята ми има момче.

Действам незабавно. Така правя винаги когато знам, че трябва да се изправя пред гневната си майка.

— Господи! Хардин, влизай в гардероба — прошепвам или съскам, а може би и двете. Грабвам ръката му, вдигам го от леглото и успявам да изумя и двама ни с неподозирано силни мускули.

Той ме гледа развеселено.

— Няма да се крия в никакъв гардероб. Ти си на осемнадесет!

И е прав. За жалост, не познава майка ми, която подновява блъскането по вратата. Хардин е скръстил ръце на гърдите си и решителността в очите му ми подсказва, че нямам шанс да го отместя.

Поглеждам се в огледалото, опитвам се да залича торбичките от недоспиване под очите си, грабвам пастата за зъби и намазвам езика си, за да премахна ужасния дъх на алкохол, който усещам дори и след кафето. Надявам се комбинацията от мента, водка и кафе да вкарат носа й в някаква заблуда… или нещо такова.

Готова съм да отворя вратата с мило и радостно лице, подходящите думи са на устата ми, но когато отварям, забелязвам, че майка ми не е дошла сама. Ноа е до нея. Разбира се! Как не се сетих! И изглежда притеснен? Наранен?

— Хей, какво правите тук? — чуруликам весело, но майка ми ме бута и тръгва директно напред към Хардин. Ноа влиза тихо в стаята и й позволява да води шоуто.

— Ето защо не вдигаш телефона си! Защото това… този… този… татуиран хулиган е в стаята ти? В шест сутринта — маха ръце към Хардин.

Кръвта ми кипва. Обикновено съм доста смирена и малко ме е страх от нея. Не ме е удряла, но никак не си поплюва, когато иска да изтъкне грешките ми:

Нали сериозно не мислиш да излезеш облечена така, Теса?

Трябваше да си срешеш косата още веднъж, Теса.

Можеше да се справиш и по-добре на теста, Теса.

Винаги ме е притискала толкова силно, толкова ме е натискала да бъда перфектна. Във всичко. През цялото време. А това е ужасно уморително.

Ноа само стои и гледа Хардин. А аз искам да започна да пищя, да крещя на майка и на Ноа. И на Хардин! На майка ми, че се държи с мен като с дете. На Ноа, задето й е казал. И на Хардин… защото е Хардин.

— Затова ли си дошла в колеж, млада госпожице? Да не си лягаш по цели нощи и да водиш момчета в стаята си? Горкият Ноа се притесни толкова много и трябваше да изминем целия този път, за да те намерим с някакво момче, с някакви непознати хора? — казва тя и двамата с Ноа я гледаме с изненада.

— Всъщност, аз току-що влизам. И не е направила нищо лошо — обажда се Хардин.

Шокирана съм. И ме е страх, защото Хардин няма никаква представа срещу какво се изправя. Но той е като тежък, непоклатим… предмет и ми минава през ума, че няма сила, която да го спре. Очертава се грандиозен скандал и интересна битка. Направо се изкушавам да взема пакет пуканки и да седна да гледам. На първия ред.

Лицето на майка ми е изкривено от… злоба.

— Моля? Не говоря на теб. И не разбирам как човек като теб може да се върти около дъщеря ми.

Хардин я слуша, мълчи, преглъща думите й с безразличие и просто я гледа.

— Майко — казвам през стиснати зъби.

Не знам защо го защитавам, наистина не знам. Може би защото звучи точно като мен, когато го видях за първи път. Ноа гледа ту мен, ту Хардин. Дали се досеща, че сме се целували? Споменът е толкова пресен, че кожата ми леко настръхва, когато се сетя за онзи миг.

— Теса, положението е извън контрол. Мога да надуша алкохола в дъха ти и предполагам, че това се дължи на влиянието на съквартирантката ти и на този тук — казва майка ми и сочи с пръст към Хардин.

— Майко, на осемнадесет съм. Никога не бях вкусвала алкохол, не съм направила нищо лошо, правя това, което всеки нормален студент прави! Съжалявам, че батерията ми падна и че е трябвало да блъскате толкова път, но съм добре — казвам и изведнъж изтощението от последните няколко часа ме събаря. Сядам на стола зад бюрото си и въздъхвам.

Майка ми надушва, че започвам да се огъвам, което някак я успокоява. В крайна сметка, тя не е чудовище. Обръща се към Хардин:

— Млади човече, бихте ли ни оставили насаме за минутка?

Хардин ме поглежда и сякаш ме пита дали искам да излезе, дали ще съм добре насаме с нея. Кимам, той също кима, че е разбрал жеста ми, и излиза. С изненадваща пъргавина Ноа затваря вратата след Хардин, но не откъсва очи от него през цялото време, докато върви към вратата.

Аз и Хардин срещу майка ми и приятеля ми? Усещането е, меко казано, странно. И някак знам, сигурна съм, че той ще чака да си тръгнат. Може би пред вратата.

През следващите петнадесет минути майка ми седи на леглото ми и ми обяснява как се тревожи да не проваля образованието си. Напомня ми удивителните шансове, които то ми дава, и как не иска да пия никога повече. Също ми казва, че не иска да бъда приятелка със Стеф и Хардин, нито с някой от групата им. Кара ме да обещая. И аз обещавам. След тази нощ не искам да имам нищо общо с него и не планирам да ходя на партита със Стеф, така че майка ми няма начин да разбере дали се държа приятелски с нея, или не.

Най-сетне свършва, става, пляска с ръце и казва:

— Така и така сме тук, можем да закусим някъде и да понапазаруваме.

Кимам. Ноа се усмихва за първи път. През цялото време беше облегнат на вратата. Идеята за закуска наистина ми харесва, защото умирам от глад. Мозъкът ми е все още позамъглен от алкохола и умората, но среднощната разходка, кафето и лекцията на майка ми подействаха отрезвително. Тръгвам към вратата, но майка ми се покашля леко.

— Разбира се, преди това трябва да се измиеш и да се преоблечеш.

Усмихва ми се с онази усмивка, която е едновременно благосклонна и задължаваща. Измивам се, преобличам се, махам грима от предната вечер и съм готова. Ноа ни отваря вратата и тримата виждаме Хардин да седи на пода, облегнат на вратата на стаята срещу нашата. Когато вдига поглед към нас, Ноа грабва ръката ми, сякаш ще ме брани от някакъв звяр.

Но аз? Аз едва откъсвам поглед от него. Какво ми става?

— Отиваме в града — казвам.

Хардин само кима няколко пъти с глава, сякаш си отговаря на някакъв негов си въпрос, по който е мислил досега. За първи път изглежда уязвим. Може би… наранен? Той те унижи!, напомням си, но не мога да се отърва от чувството на вина, когато Ноа ме дръпва далеч от него, а майка ми го изглежда високомерно, с победоносна усмивка, с което го принуждава да извърне поглед от нея.

— Това момче никак не ми харесва — казва Ноа.

— И на мен — прошепвам.

Но знам, че това е голяма лъжа.