Анна Тод
След (2)

Глава едно

Алармата трябва да звънне всеки миг. Не спах добре. Будувах почти цялата нощ, броейки линиите между плочките на тавана, докато се опитвах да запаметя учебната си програма.

Нормалните хора броят овце, аз правя планове. Мозъкът ми не може да си позволи почивка — аз винаги планирам. И днес, най-важният ден в целия ми живот, не е изключение от правилото.

— Теса! — чувам гласа на майка от долния етаж. Негодувам и с мъка се измъквам от малкото, но толкова удобно легло. Не бързам. Старателно опъвам долния чаршаф, после завивките, защото правя това за последен път у дома. След днешния ден всичко ще е различно и този дом вече няма да бъде мой.

— Теса! — вика пак.

— Станах — крещя, за да ме чуе.

Отваря и затваря шкафовете толкова шумно! Знам, че е много притеснена, може би толкова, колкото съм и аз. Паниката тресе и двете ни. Стомахът ми се е свил на възел. Влизам под душа и се моля тревогата да се стопи с напредването на деня. Целият ми досегашен живот представлява низ от планирани стъпки, обмислени крачки, които трябваше да ме доведат — и наистина ме доведоха — до този ден. До първия ден в колежа.

От няколко години чакам, трескаво се подготвям, страхувам се и се притеснявам за този ден. Докато съучениците ми излизаха по купони и на срещи, аз седях вкъщи и учех. Подготвях се. Те пиеха, забавляваха се и правеха всичко, което правят децата на тези години. Но не, това не беше за мен, не бях такова момиче. Аз бях момичето, което прекарваше нощите си, учейки на пода в хола, докато майка ми седеше до мен и клюкарстваше или гледаше телешопинг, търсейки начини да подобри външния си вид.

Денят, в който пристигна писмото, с което ме информираха, че съм приета в Централен колеж „Вашингтон“, бях толкова щастлива, а майка ми плака с часове. Не мога да отрека, че целият този труд си струваше, че безсънието и учението ми бяха възнаградени. Влязох в единствения колеж, в който кандидатствах. Имах студентски заем и малка стипендия. Поради ниския ни доход можех да си позволя да живея на минимума.

Веднъж споменах пред майка за варианта да напусна „Вашингтон“, но когато видях как кръвта се източва от лицето й и как не спря да крачи из хола почти час, накрая се принудих да й кажа, че е било само шега и че не съм го мислила сериозно.

Стъпвам под душа и топлата вода сякаш измива част от натрупалото се в раменете ми напрежение. Опитвам да се успокоя, но на практика се получава точно обратното. Не усещам как времето лети. Толкова съм се отплеснала, че когато започвам да изплаквам косата и тялото си, водата е станала почти студена и едва ми стига да обръсна краката си от коляното надолу.

Увивам мокрото си тяло с кърпа. Майка ми пак ме вика. Знам, че единственото, което изпитва, е тревога; разбирам, че е нервна. Бързам и все пак успявам да изсуша косата си със сешоар. Знам, че се притеснява дали ще пристигнем навреме, но имах на разположение години, за да планирам този ден до последната минута. Само едната от нас може да си позволи да изпада в нервни кризи днес и не искам това да съм аз. Затова решавам да следвам предначертания план.

Ръцете ми треперят, докато закопчавам ципа на роклята си. Тоалетът ми за днес не беше сред приоритетите ми, но майка ми настоя да сложа рокля.

Най-сетне печеля битката с ципа и вадя от гардероба любимия си пуловер. Обличам го и като че вече не съм толкова притеснена. Но тогава забелязвам, че на ръкава на пуловера има малка, едва забележима бримка. Събличам го и го мятам на леглото. Пъхам крака в обувките и си представям как с всяка изминала секунда майка ми става все по-нетърпелива.

Приятелят ми Ноа ще дойде всеки миг да ни закара. Той е една година по-малък от мен, но скоро става на осемнайсет. Много е умен и има само отлични оценки, също като мен. И планира догодина да се запише в моя колеж. Толкова съм развълнувана от перспективата!

Щеше ми се да постъпим заедно, защото сега няма да познавам никого там, но Ноа ми обеща, че ще идва да ме вижда колкото е възможно по-често. Така ми се иска да имам някое свястно момиче за съквартирантка. Само за това се моля, защото е единственото нещо, което не мога да планирам и което е извън контрола ми.

— Тереееезаа!

— Слизам майко, не крещи! Моля те! — викам на свой ред и се спускам по стълбите.

Ноа седи на масата срещу майка ми и си гледа часовника. Синята му риза е същият цвят като очите му. Русата му коса е сресана прилежно и за случая дори е сложил малко гел.

— Хей, колежанката. — Усмивката му е съвършена. Става и ме прегръща. Налага се да затворя уста, когато ароматът на одеколона му ме атакува. Да, понякога слага повече от необходимото.

— Здрасти — усмихвам му се и аз, опитвайки се да прикрия притеснението и нервността си.

Прибирам тъмнорусата си коса на опашка.

— Слънце, можем да изчакаме няколко минути, докато си оправиш косата — казва тихо майка ми.

Тръгвам към огледалото. Да, косата ми трябва да изглежда добре днес. И, разбира се, тя не пропусна да ми напомни. Трябваше да я накъдря с машата, както тя я харесва, да й направя нещо като подарък за довиждане.

— Ще пренеса багажа ти в колата — казва Ноа, взима ключовете от колата, целува ме бързо по бузата и излиза от стаята, понесъл няколко чанти. Майка ми тръгва след него.

Вторият опит да направя нещо с косата си е по-успешен от първия. Обирам космите от сивата си рокля с четка за статично електричество. За кой ли път.

Когато излизам и виждам натъпканата с багаж кола, стомахът ми се свива, но после се хващам за мисълта, че ни чакат два часа път и че дотогава може и да се успокоя.

Нямам никаква представа как ще бъде в колежа и единственият въпрос, който изведнъж ме връхлита, е ще успея ли да се сприятеля с някого?