Анна Тод
След (18)

Глава седемнадесет

Хардин ме гледа гневно, агресивно, но усещам и някаква несигурност.

— Защо ме питаш такива неща?

— Не знам… защото не съм ти направила нищо лошо, винаги съм се държала мило, а ти винаги ми отвръщаш с грубост. А като се замисля, че по едно време се надявах, че можем да бъдем приятели! — Това звучи толкова глупаво сега, че от смущение започвам да пощипвам върха на носа си, но все още чакам да ми отговори.

— Ние? Приятели? — смее се и вдига ръце във въздуха. — Не ти ли е ясно, че това не може да се случи? Просто е очевидно.

— Не и за мен.

— Е, като за начало си прекалено задръстена. Вероятно си израснала в някой малък образцов дом, който изглежда като всяка друга къща в квартала ви. Родителите ти са ти купували всичко, което си желаела. Или просто не се е налагало да искаш, защото си имала всичко. И с тези глупави плисирани поли… За бога, кой ходи облечен с такова нещо на осемнадесет години?

Не мога да повярвам на ушите си.

— Нищо не знаеш за мен, ти, самовлюбен задник! Животът ми изобщо не е такъв! Баща ми беше алкохолик, напусна ни, когато бях на десет. Майка ми си скъса задника от бачкане, за да мога да уча в колеж! Започнах да работя, когато бях на шестнадесет, за да й помагам със сметките. И по една случайност, аз наистина харесвам дрехите си. Извинявам се, че не се обличам като курва, също като момичетата около теб. За човек, който толкова се старае да бъде различен, как можеш да критикуваш някой, който е различен от теб!

Почти пищя в истерия и усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Обръщам се, защото не искам да види, не искам да ме запомни такава. И тогава забелязвам, че е свил ръце в юмруци. Сякаш това, което му казвам, го ядосва още повече.

— И знаеш ли, не искам да бъдем приятели, вече не, Хардин — казвам и посягам към дръжката на вратата. Водката със сигурност ме прави смела, но изпитвам и тъга. Ситуацията е тъжна. Цялото това викане и обидите нагарчат. Точно това е жалкото.

— Къде отиваш? — пита най-неочаквано. И звучи… тъжен.

— Тръгвам към спирката. Искам да се прибера в стаята си и никога, никога повече да не се върна в тази къща. Приключвам с всички опити да стопля отношенията ни.

— Късно е да се прибираш сама с автобуса.

Обръщам се и го поглеждам в очите.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че наистина ти пука да не би да ми се случи нещо лошо? — смея се аз. Не мога да следя промените в настроението му. Всичко става прекалено бързо.

— Просто те предупреждавам. Идеята не е добра.

— Хардин, сигурно се досещаш, че нямам много голям избор. Всички са пияни. Включително и аз.

И тогава сълзите потичат. Изпитвам такова унижение. Да плача пред Хардин! Пред всекиго другиго… да, бих го понесла някак, но не и пред него. И то за втори път.

— Винаги ли плачеш на партита? — пита и леко свежда глава, дори се опитва да се усмихне.

— Очевидно само когато ти си на въпросните партита. И понеже това са единствените две, на които съм била… — посягам към дръжката и този път отварям вратата.

— Тереза — казва толкова меко, толкова тихо. Едва чувам гласа му. Не мога да разчета изражението на лицето му. Стаята започва пак да се върти и аз се хващам за тоалетката до вратата. — Добре ли си?

Кимам, но ми се гади.

— Седни за няколко минути. И после, ако настояваш, тръгвай за спирката.

— Нали тук е забранено за външни лица? — питам и сядам на пода.

Започвам да хълцам и той веднага предупреждава:

— Ако повърнеш в стаята ми…

— Мисля, че не. Просто искам да пийна малко вода.

— Ето — слага ръка на рамото ми, за да не ставам, и ми подава червената си чашка.

Поглеждам го с досада и въртя очи.

— Казах вода, не бира — тросвам се.

— Вода е. Не пия.

От гърлото ми се изтръгва нещо средно между възклицание и смях. Как така не пие? Не може да не пие! Няма начин!

— Много смешно. Нали няма да седиш тук и да се правиш на бавачка? — Истината е, че състоянието ми е толкова окаяно, изглеждам толкова жалка, че ми се иска да съм сама. Освен това влиянието на алкохола започва да отслабва и изпитвам чувство на вина… задето му крещях. — Просто ме превръщаш в звяр, предизвикваш най-лошото в мен — казвам тихо, сякаш на себе си.

— Това беше твърде грубо — говори с много сериозен тон. — И да, ще седна и ще се правя на бавачка. Пияна си. За първи път в живота си се напиваш. Освен това имаш навика да пипаш нещата ми, когато не съм тук.

После става, сяда на леглото си и вдига крака на рамката. Отпивам от чашата. Усещам лек дъх на мента по ръба и за миг се питам какъв ли вкус има устата му. Но после водата загасява пожара в стомаха ми. И може би не само там.

Никога повече, боже! Никога повече няма да пия!, казвам си го няколко пъти наум и пак сядам на пода.

Мълчим. След няколко минути Хардин казва:

— Мога ли да те попитам нещо?

Изражението на лицето му ми подсказва, че трябва да отвърна отрицателно, но стаята все още се люлее и си мисля, че ако успея да се фокусирам върху въпроса, може би ще се почувствам по-добре.

— Разбира се.

— Какво искаш да правиш след колежа?

Поглеждам го… със съвсем различни очи. Това абсолютно е последното нещо, което съм мислила, че ще ме попита. Смятах, че ще е нещо от рода на това защо съм все още девствена или защо не пия.

— Искам да пиша или да работя в издателство, зависи как се развият нещата. — Вероятно не бива да съм откровена с него, защото със сигурност ще ми се подиграва. Но той не казва нищо и се чувствам малко по-смела. Задавам му същия въпрос, но той не ми отговаря. Само върти очи. Най-накрая събирам смелост и го питам:

— Тези книги твои ли са? — знам, че няма да ми отговори.

— Мои са — казва тихо и ме изненадва.

— Коя ти е любимата?

— Нямам любими неща.

Въздъхвам и скубя малко конче от джинсите си.

— Господин Роджърс знае ли, че си на парти? Пак?

— Господин Роджърс? — обръщам се да го погледна, защото наистина не разбирам.

— Приятелят ти. Той е най-големият пън, който съм виждал.

— Не говори така за него… той е… той е… мил… — заеквам. Хардин започва да се смее и аз веднага скачам. Как може да говори така за него! Та той дори не го познава! — Можеш само да си мечтаеш да бъдеш така мил и внимателен като него — казвам рязко.

— Мил? Това ли е първата дума, за която се сещаш, когато говориш за приятеля си? Мил е просто по-мил начин да кажеш, че е скучен.

— Не го познаваш.

— Е, знам, че е скучен. Личи по жилетката и по мокасините му — започва да се смее пак, отмята глава назад и не мога да не обърна специално внимание на трапчинките му.

— Не носи мокасини — казвам, но се налага да покрия устата си, за да не започна да се смея с него. Да се смея на Ноа! Отпивам още една глътка вода.

— И ти е гадже от две години и не те е чукал. Ето защо бих казал, че е пън.

Изплювам водата в чашата, за да не се задавя.

— Какво каза? — И то точно когато си мислех, че с него може да се води някакъв нормален и дори приятен разговор, без да се караме!

— Чу ме, Тереза — усмивката му е жестока.

— Хардин, ти си идиот! — крещя и го замервам с чашата, която е наполовина пълна.

Той е, меко казано, шокиран. Ето точно тази реакция исках да постигна. Пълен шок. Докато бърше водата от лицето си, аз ставам, олюлявам се на крака и се хващам за библиотеката му. Няколко книги падат на пода, но не ми пука. Изхвърчам от стаята.

Препъвам се по стълбите и слизам на долния етаж. Пробивам си път към кухнята. Гневът ми е изместил напълно чувството за гадене и единственото, което искам, е да изтрия тази нагла усмивка от лицето му. И от главата си.

Някъде сред тълпата забелязвам черната коса на Зед и отивам при него. Седи с някакво сладко и спретнато, но доста скъпо облечено момче.

— Теса, това е приятелят ми Логан — казва Зед. Логан ми се усмихва и ми подава бутилката, от която пие.

— Искаш ли? — Поемам бутилката. Познатото вече парене в гърлото и стомаха ми действа добре и моментално забравям за Хардин.

— Виждал ли си Стеф? — питам Зед.

— Мисля, че си тръгна с Тристан — клати глава той.

Тръгнала си е? Какво, за бога! При други обстоятелства щях доста да се притесня, но водката започва да си казва думата и вместо да се възмущавам, си мисля, че Стеф и Тристан биха били сладка двойка. След още няколко питиета се чувствам удивително!

Може би това е причината хората да пият от сутринта. Вяло си спомням, че се заклех да не пия никога повече. И това беше само преди няколко часа, но се чувствам толкова по-добре.

След петнадесет минути Зед и Логан ме карат да се превивам от смях, чак стомахът ме заболява. И са толкова по-приятна компания от Хардин!

— Хардин е пълен задник — казвам, а те почти припадат от смях.

— Да, понякога е такъв — казва Зед и ръката му плъзва като змия около тялото ми. Искам да я махна или да се отдръпна, но не ми се ще да правя от мухата слон, защото знам, че този жест не означава нищо за него. Нито за мен.

След време тълпата оредява, усещам как умората започва да ме събаря и пак се сещам, че нямам транспорт до общежитието.

— Автобусът върви ли през нощта? — фъфля. Зед свива рамене и точно тогава черната рошава коса на Хардин се появява пред мен.

— Значи със Зед, а? — гласът му е натежал от емоция, която не мога да разбера. Ставам и минавам покрай него, дори го бутам, но той хваща ръката ми.

— Пусни ме, Хардин! — казвам и се оглеждам за някоя пълна чаша, за да му я плисна в лицето. — Просто питам за автобуса.

— Спокойно… три през нощта е, няма автобуси. С това новооткрито хоби да се алкохолизираш не ти остава много голям избор, освен да останеш тук. Отново. — Очите му греят подигравателно. Иде ми да го ударя. — Освен ако не искаш да си тръгнеш със Зед…

После пуска ръката ми и аз се връщам на дивана при Зед и Логан, защото знам, че това ще го вбеси. Той кима няколко пъти с глава, обръща се и изчезва.

Сещам се за стаята, където спах миналата седмица, и моля Зед да ми помогне да я намерим.