Анна Тод
След (15)

Глава четиринадесет

След няколко изтощителни, но вълнуващи дни отново е петък и първата ми седмица в колежа е към края си.

Като цяло съм доволна от развоя на събитията. Планирам да гледам филми и да си почивам, тъй като Стеф най-вероятно ще е на парти и ще бъде тихо. Наистина се радвам, че ни раздадоха основните насоки по всеки предмет, защото това много ми помага да свърша доста от работата си предварително.

Грабвам чантата си и тръгвам рано, като спирам само да си взема допълнително кафе, за да се заредя с енергия за уикенда.

— Теса, нали? — чувам женски глас зад гърба си на опашката. Обръщам се и виждам момичето с розовата коса, онова от партито. Стеф май рече, че се казва Моли.

— Да, аз съм Теса — отговарям и се обръщам с лице към щанда. Опитвам се да предотвратя всякакъв разговор.

— Идваш ли на партито тази вечер? — пита тя.

Това момиче очевидно ми се подиграва.

Въздъхвам, обръщам се отново и точно се каня да й кажа, че нямам намерение да ходя, когато тя продължава:

— Трябва да дойдеш, ще е страхотно. — Прокарва дребните си пръсти по голямата татуировка на фея под рамото си и ме гледа. Замислям се, но в крайна сметка отговарям категорично:

— Съжалявам, имам други планове.

— Лошо. Знам, че Зед искаше да те види.

Тук вече не мога да не се смея с глас, но тя се усмихва.

— Какво? Защо се смееш. Вчера говореше за теб.

— Силно се съмнявам, но дори и да е така, имам приятел — казвам, а тя се усмихва още по-широко.

— И това е лошо. Можехме да излизаме заедно на срещи — заявява многозначително и когато извикват номера ми, съм истински благодарна. Толкова бързам да се махна, че разливам част от кафето и изгарям пръстите си. Надявам се уикендът ми да не започва по този ужасен начин. Моли ми маха за довиждане, аз се усмихвам вежливо, но думите й кънтят в съзнанието ми.

Да излизаме заедно на срещи? Ако предлага аз да излизам със Зед, с кого ще идва тя? С Хардин? Наистина ли излизат?

Зед е мило и много симпатично момче, но Ноа ми е приятел и никога не бих го наранила. Изключено. Знам, че тази седмица не сме говорили много, но това е само защото и двамата сме заети. Казвам си, че трябва да му се обадя тази вечер да си побъбрим, да разбера как я кара без мен.

След изгарянето с кафе и странния ми разговор с госпожица Розова Коса денят ми става малко по-ведър. С Ландън се разбрахме да се виждаме в кафенето всеки ден преди часовете в дните, когато имаме лекции заедно. Виждам го, че се е облегнал на тухлената стена, и тръгвам към него. Забелязва ме и ми се усмихва сърдечно.

— Днес си тръгвам тридесет минути преди края на лекцията. Забравих да ти кажа, че се прибирам за уикенда у дома — казва. Радвам се за него и съм щастлива, че ще се види с Дакота, но никак не ми се иска да седя на лекцията по английска литература без него, само в компанията на Хардин. Ако изобщо се появи. Нямаше го в сряда. Не че водя статистика или нещо такова.

— Толкова скоро след началото на семестъра? — питам.

— Дакота има рожден ден и отдавна й обещах, че ще съм там.

 

 

Хардин сяда на мястото си до мен, но не обелва и дума. Не казва нищо и когато Ландън си тръгва, както вече знаех половин час по-рано. А сега когато го няма, още по-осезателно усещам присъствието на Хардин.

— В понеделник започваме едноседмична дискусия по Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин — съобщава професор Хилс в края на лекцията. Не мога да сдържа вълнението си. Мисля… всъщност съм сигурна, че почти изпищявам от радост. Тихичко, разбира се. Чела съм романа поне десет пъти — един от любимите ми е.

Макар че не казва нищо в час, на излизане Хардин върви плътно до мен. С този безизразен поглед почти мога да се досетя какво има да ми казва. Кълна се, надушвам го.

— Сигурен съм, че си влюбена в господин Дарси.

— Всяка жена, която е чела романа, е влюбена в него — отвръщам, без да го поглеждам.

Стигаме до кръстовището и се оглеждам в двете посоки, преди да пресека улицата.

— Разбира се — смее се той и върви зад мен по оживения тротоар.

— Убедена съм, че просто не можеш да проумееш къде е чарът на Дарси. — Сещам се за мащабната сбирка от книги. Не е възможно да са негови. Или?

— Един груб, непоносимо арогантен мъж се превръща в романтичен герой? Това е смешно. Ако Елизабет имаше малко акъл в главата, щеше да му каже да ходи да си го начука още в самото начало — заявява той категорично.

Подборът му на думи ме кара да се засмея, но веднага слагам ръка на устата си и се спирам. Всъщност този разговор ми харесва, дори не се дразня от присъствието му, но знам, че няма да е за дълго. Давам му три минути нормално поведение (ако имам късмет). След това със сигурност ще каже нещо обидно, нещо, с което да ме нарани. Вдигам поглед, виждам дълбоките му трапчинки и не мога да не се възхитя на красивото му лице. С пиърсинг или без.

— Значи ще се съгласиш с мен, че Елизабет е идиот? — пита и вдига вежди.

— Не, тя е един от най-силните и доста сложни характери в цялата литература за всички времена — казвам в нейна защита и за целта използвам думите от един от любимите ми филми.

Той пак се смее и този път се смея с него. Но след няколко секунди сякаш се усеща, че води наистина нормален разговор, дори се смее в мое присъствие, и спира. Смехът му сякаш увяхва. Нещо тъмно проблясва в очите му.

— Доскоро, Тереза — казва, обръща се и изчезва.

Какво му става?

Преди да се заема да анализирам поведението му, телефонът ми звъни. Виждам името на Ноа и изпитвам остра вина.

— Здрасти, Теса, мислех да ти пусна съобщение, но после реших направо да ти се обадя — гласът му е леко рязък, някак далечен.

— Какво правиш? Звучиш, сякаш си зает с нещо.

— Не, отивам да се видя с приятели.

— Добре, няма да те задържам. Толкова съм щастлива, че е петък. Готова съм за уикенда.

— Пак ли си на парти? Майка ти е толкова разочарована, все още не го е преодоляла.

Чакай… защо е казал на майка ми? Харесва ми, че са близки, но понякога звучи, сякаш ми е по-малък брат, който иска само да ме дразни и казва всичко на майка ми. Не ми се ще да правя такова сравнение, но това си е самата истина. Ала вместо да го попитам защо й е казал, решавам да отговоря на въпроса му:

— Не. Ще си бъда в общежитието. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, Теса. Толкова ми липсваш. Обади ми се по-късно.

Разменяме си по едно „обичам те“ и затварям.

Когато се прибирам в общежитието, Стеф се готви за поредното парти. Предполагам за същото, за което говореше Моли. Влизам в Netflix и разглеждам филмите.

— Наистина ми се иска да дойдеш. Кълна се, няма да оставаме да спим там. Ела поне за мъничко. Да гледаш филми сама, в тази малка стая, ще е ад — мрънка тя, а аз се смея. Не спира да ме убеждава, докато сменя тоалет след тоалет. Накрая решава да облече зелена рокля, която оставя много малко за въображението.

Свежият цвят на роклята наистина пасва на светлочервената й коса. Признавам. И й завиждам за самочувствието. Не мога да кажа, че съм неуверена или срамежлива, но знам, че ханшът и гърдите ми са по-големи, отколкото са при останалите момичета на моята възраст. Обикновено нося дрехи, които прикриват големия ми бюст, а тя се опитва да привлече вниманието на мъжете към своя.

— Знам… — казвам, но после мониторът ми потъмнява. Изключвам го, пак го включвам и чакам. Нищо… Екранът си остава черен.

— Ето, виждаш ли? Това е знак, че трябва да дойдеш. Моят лаптоп е в апартамента на Нейт, така че и него не можеш да ползваш — смее се и роши косата си.

Гледам я и изведнъж осъзнавам, че не искам да оставам сама тук, без филм, без никого.

— Добре — казвам и тя започва да подскача и да пляска с ръце. — Но ако ми обещаеш да си тръгнем преди полунощ.