Анна Тод
След (14)

Глава тринадесет

Неделята минава бързо. Успявам да избегна Хардин. Излизам рано на пазар, преди да се е върнал, и се прибирам, след като очевидно вече си е тръгнал.

Новите ми дрехи запълват свободната част от дрешника, но докато ги подреждам, гласът на Хардин не спира да ме тормози: Знаеш, че отиваш на парти, а не на църква, нали?

Предполагам, че ще каже същото за новите ми дрехи, но вече съм решила да не ходя със Стеф на никакви партита, а най-вече на такива, на които ще присъства и той. Не е добра компания и е толкова изтощително да се говори с него.

Най-сетне идва понеделник сутрин. Първият ми ден в колежа. И аз съм готова, желязна, непоклатима.

Събуждам се много по-рано, за да успея да си взема душ на спокойствие и без да се притеснявам от присъствието на момчета пред завесата на кабинката. Бялата ми блузка с копчета до врата и плисираната ми бежова пола са перфектно изгладени и чакат да бъдат облечени.

Обличам се, намествам отново фибите в косата си и мятам чанта през рамо. Точно се каня да тръгвам (петнадесет минути по-рано, за да съм сигурна, че ще стигна навреме), когато алармата на Стеф звъни. Тя я изключва и се питам дали да я събудя. Може би лекциите й започват по-късно или пък мисли да не ходи? Не мога изобщо да си представя да не се явя на лекции, и то първия ден, но тя е втора година, така че вероятно държи нещата под контрол.

Поглеждам се отново в огледалото и тръгвам на първата си лекция.

Оказва се, че никак не съм сбъркала, като съм си купила карта на колежа, защото намирам катедрата за по-малко от двадесет минути. Когато влизам за първата си лекция по история, залата е празна. Има едно-единствено момче.

Сядам до него, защото ми се струва отговорен човек, който си е направил труда да дойде навреме. Може да се сприятеля с него. Моят пръв приятел в колежа? Може би.

— Къде са останалите? — питам, а той се усмихва.

— Предполагам, че бягат като луди от притеснение да не закъснеят за лекция — шегува се той.

Точно това си мислех и аз.

— Аз съм Теса Янг — усмихвам му се приятелски.

— Ландън Гибсън — казва и отново ми се усмихва с тази прелестна усмивка. През останалото време, преди да започне лекцията, си говорим за дребни неща. Разбрах, че и той като мен специализира английска литература. Приятелката му се казва Дакота. Ландън не ми се подиграва и не пропусна нищо от разговора ни. Разказвам му за Ноа и че е година по-малък от мен. Сега вече съм сигурна, че това е човек, с когото бих се срещнала отново, и то с най-голямо удоволствие.

Залата започва да се пълни и решаваме да се представим на професора.

С напредването на деня започвам да съжалявам, че записах по пет, а не по четири лекции на ден. Бягам за лекцията по английска литература и благодаря на господ, че е последната за деня. Едва успявам да вляза навреме. Виждам Ландън и с облекчение сядам на празното място до него.

— Здравей отново — казва той и ми се усмихва.

Професорът започва лекцията и раздава най-важните инструкции за семестъра. След това се представя с няколко думи и разказва какво го е накарало да стане преподавател и колко се вълнува да ни види.

Едно от нещата, които ми харесват тук, е, че професорите не ни карат да ставаме, когато искаме да питаме нещо или когато се представяме; не ни карат да правим разни други неловки и смущаващи неща пред целия клас, които като цяло са напълно безполезни и безсмислени.

Някъде към средата на поясненията на професора относно задължителната за четене литература вратата се отваря и неволно изсумтявам (което е крайно изненадващо за самата мен), защото това е Хардин. Идва на лекция по литература?

— Страхотно! — измърморвам саркастично.

— Познаваш ли Хардин? — пита Ландън. Този ужасен човек вероятно има кошмарна репутация в колежа, след като дори това сладко момче Ландън е чувало за него!

— Би могло да се каже. Съквартирантката ми движи в една група с него. Не е сред любимците ми — прошепвам.

И веднага след това зелените очи на Хардин се впиват в мен, сякаш ме е чул. И какво, ако ме е чул? Какво ще направи? Не ми пука. Не е като да не знае, че не се понасяме.

Обаче ми става любопитно какво Ландън знае за него и не мога да не попитам:

— Познаваш ли го?

— Да… той е… — И тук спира да говори, озърта се, а когато аз вдигам поглед, забелязвам, че Хардин се е мушнал на празния стол до мен. Ландън не казва нищо до края на лекцията. Погледът му е фокусиран право напред върху професора.

— Това е всичко за днес. Ще се видим в сряда — казва професор Хилс и ни освобождава.

— Мисля, че това ще е любимият ми час — казвам и Ландън се съгласява, но лицето му веднага помръква, когато вижда, че Хардин върви до нас.

— Какво искаш, Хардин? — питам. С демонстрацията си на неуважение се опитвам да му покажа как той се държи с другите хора, но явно тонът ми не е подходящ за целта, защото цялата ситуация очевидно го забавлява.

— Нищо. Нищо. Просто не мога да превъзмогна щастието си, че имаме общ предмет — казва подигравателно и прокарва ръка през косата си, разрошва я и я избутва назад от челото си. Едва сега забелязвам друга татуировка на китката му, много тъмна и дълбока — символът за безкрайност. Опитвам се да различа какво има около него.

— Ще се видим по-късно, Тереза — казва Ландън, извинява се и тръгва.

— Само ти можеш да изнамериш най-задръстеното момче в колежа и да се сприятелиш с него — казва Хардин и го проследява с поглед.

— Не говори така. Той е мило момче. За разлика от теб.

Грубите ми думи шокират само мен. Това момче наистина ме превръща в звяр. Хардин се обръща към мен:

— С всеки наш разговор ставаш все по-смела, Тереза.

— Ако ме наречеш Тереза още веднъж… предупреждавам те… — Той се смее, а аз се опитвам да си представя как ли би изглеждал без татуировките и пиърсинга. Но дори и с тях е много привлекателен. Само че киселият му нрав разваля всичко. Тръгваме заедно към общежитието ми, минаваме около двайсет метра и изведнъж той спира и крещи:

— Престани да ме гледаш така!

Завива и изчезва зад ъгъла, преди дори да измисля какво да отговоря.