Анна Тод
След (13)

Глава дванадесет

Още с отварянето на очите започвам да си припомням събитията от предната нощ. Как така се оказах в тази непозната къща? В това чуждо легло?

Стеф все още спи и хърка доста грозно. Устата й е широко отворена. Решавам да не я будя и да изчакам да се разберем как ще се приберем до общежитието.

Обувам се, вземам чантата си и излизам от стаята. Дали да почукам на вратата на Хардин, или да се опитам да намеря Нейт? А дали Нейт изобщо живее тук? За нищо на света не бих предположила, че Хардин живее в тази къща, с толкова много други момчета, така че нищо чудно и Нейт да е тук.

Крача между налягали навсякъде из коридора хора и тръгвам към долния етаж.

— Нейт? — извиквам името му няколко пъти и се надявам да чуя отговор. В хола са налягали поне двадесет и пет души. Подът е заринат с чаши и бутилки, трудно е да се върви през толкова много боклук. Но едва сега осъзнавам колко чиста беше стаята, в която Хардин ни сложи. Разбира се, като не броим телата из коридора.

Стигам до кухнята. Наистина трябва да впрегна цялата си воля, за да не започна да я почиствам. Тази къща не може да се изчисти за един ден. Много ми се иска да видя Хардин да чисти и да събира целия този боклук. Представям си го и се подхилквам.

— Какво му е смешното?

Обръщам се и виждам Хардин. Влиза в кухнята с голяма торба за боклук. Прокарва ръка по плота и събаря всички чаши директно в торбата.

— Нищо — лъжа. — Нейт тук ли живее?

Той не ми обръща никакво внимание и продължава да чисти.

— Тук ли живее? — питам пак с малко по-нетърпелив тон. — Колкото по-бързо ми кажеш, толкова по-скоро ще си тръгна.

— Сега вече те слушам с огромно внимание. Не, не живее тук. Прилича ли ти на момче, което би живяло в такава къща? — смее се саркастично той.

— И ти не приличаш на такъв — казвам рязко и усещам как мускулите на челюстта му започват да играят. После минава покрай мен, отваря шкафа до бедрото ми и изважда руло домакинска хартия.

— Има ли автобус наблизо? — питам, но не очаквам отговор.

— Да, на една пресечка оттук.

— Би ли ми казал къде е? — Не спирам да вървя подире му.

— Разбира се. Само на една пресечка. — Устните му се извиват, сякаш се кани да се усмихне, но това не се случва.

Въртя очи и излизам от кухнята. Моментната му проява на галантност очевидно е нещо, което се случва веднъж на високосна година. И днес ще ми го изкара през носа. По най-жестокия начин. След нощта, която прекарах, не мога да понасям присъствието му.

Качвам се да събудя Стеф. Оказва се много лесно. Тя отваря очи и ми се усмихва. Радвам се, че е повече от готова да се махне от това ужасно място.

— Хардин каза, че имало автобусна спирка една пресечка надолу — говоря, докато слизаме по стълбите.

— Няма да се качваме на проклетия автобус. Някой от тези задници ще ни закара. Просто се е шегувал — бъбри и слага ръка на рамото ми.

Влизаме в кухнята и го виждаме как вади празни бирени кутии от фурната!

— Хардин, ще ни закараш ли? Главата ми ще се пръсне — пита тя, но прозвучава като заповед.

— Разбира се. Само минутка, за да си взема ключовете — казва с готовност, сякаш цяла сутрин ни е чакал да се приготвим.

Пътуваме в колата и Стеф пее с пълно гърло някаква хевиметъл песен, а Хардин сваля прозорците, макар че специално и много вежливо го помолих да ги вдигне! През целия път не казва нищо, само разсеяно барабани с пръсти по волана. Не че му обръщам някакво внимание или пък ме интересува какво прави.

— Ще намина по-късно, Стеф — казва, когато стигаме и тя излиза от колата. Стеф му маха с ръка и затваря задната врата.

— Чао, Тереза! — изрича Хардин със саркастична усмивка. Поглеждам го с досада и тръгвам след Стеф към входа на общежитието.