Дженифър Браун
Списъкът на омразата (37)

37.

Когато се прибрах, пред нас имаше полицейска кола, автомобилът на татко беше паркиран зад нея, а малко по-назад се виждаше очукан червен джип. Изведнъж се изплаших. Затичах се към вратата и влязох.

— Ох, слава богу! — извика мама, спусна се от хола към входната врата и се хвърли на врата ми. — Благодаря ти, Господи!

— Мамо… какво?… — запелтечих аз.

Един униформен полицай изникна зад нея. Не изглеждаше много доволен, че е тук. След него се появи татко, който беше по-нещастен и от полицая. Надникнах в хола и видях доктор Хелър да седи на дивана. Сериозният му вид и изострените черти на лицето му придаваха вид на уморен и възрастен човек.

— Какво става? — отдръпнах се от мама. — Доктор Хелър, случило ли се е нещо?

— Вече бяхме готови да дадем името ти за издирване — каза татко с гневен глас. — Боже, какво още ще ни поднесеш?

— За издирване ли? Защо?

Тогава се намеси полицаят.

— Вероятно няма да ти е приятно да те обявим за беглец — каза той. — Но именно това щяхме да направим.

— Беглец ли? Не съм бягала. Мамо, не съм!

Полицаят тръгна към изхода и мама го последва, благодари му и се извини за безпокойството. Прикрепената към рамото му радиостанция пращеше и писукаше и аз пропуснах по-голямата част от разговора им.

Доктор Хелър стана, облече якето си и се приближи към мен. Изглеждаше едновременно объркан, тъжен, ядосан и облекчен. За пореден път се замислих за семейството му. От какъв домашен уют го бях лишила тази вечер? Може би жена му го чакаше вкъщи и тайно се надяваше да изчезна завинаги?

— На гроба ли беше? — попита ме много тихо той. Нито мама, нито татко чуха въпроса му.

Кимнах. Той ми кимна в отговор.

— Ще се видим в събота. Тогава ще говорим — каза, после отиде до вратата при мама и заговори тихо. Този път извиненията потекоха и от двете страни, после стисна ръката на татко и си тръгна. Полицаят се скри в автомобила си, а доктор Хелър скочи в джипа и се оттегли без фанфари.

— Трябва да се връщам — обърна се татко към мама. — Обади се, ако имаш нужда от нещо. И все още съм на същото мнение. Трябва й по-сериозна помощ, Джени. Трябва да спреш да й позволяваш да ни наранява всички.

Той ми хвърли студен поглед. Аз отместих очи.

— Чух те, Тед — отвърна мама с въздишка. — Чух те.

Той сложи ръка на рамото й, потупа я лекичко и изчезна през вратата.

С мама останахме в празния коридор, загледани една в друга.

— Поредното шоу — каза горчиво тя. — Дворът ни отново се напълни с репортери. Добре, че беше доктор Хелър да ги изгони. Гласувах ти доверие, Валъри, и виж какво стана. Може би баща ти ще излезе прав. Човек ти подава пръст, ти му отхапваш ръката.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Нямах представа. Нямах намерение да бягам, кълна ти се. Просто се разходих.

— Нямаше те часове наред, Валъри. Не си казала на никого къде отиваш. Помислих, че са те отвлекли. Или по-лошо. Реших, че онова момче, Трой, е изпълнило заплахата си.

— Съжалявам — измънках отново. — Изобщо не осъзнах…

— Глупости! — чу се глас от втория етаж.

И двете погледнахме нагоре. Франки надничаше през парапета. Беше по боксерки и тениска, косата му стърчеше на една страна.

— Франки — започна предупредително мама, но той я прекъсна.

— Татко е прав. Тя непрекъснато ни вкарва в неприятности.

— Казах, че съжалявам — повторих аз. Това беше единственото, което можех да направя. — Не исках да причинявам никакви неприятности. Отидох на гробището, срещнах Дюк и си поговорихме. Изгубих представа за времето. Трябваше да се обадя, извинявам се.

Мама ме погледна изплашено.

— Дюк Барнс ли?

Сведох поглед.

— Ох, Валъри! — простена тя. — Той е един от тях. От онези като Ник. Не си ли научи урока? Това ли можеш само? Да се мотаеш с момчета, които ще те забъркат в нови неприятности?

— Няма нищо такова — казах аз.

— Днес имах интервю за приемане в отбора по футбол — извика Франки отгоре. — Но не можах да отида, защото мама и татко бяха полудели. Защото беше изчезнала. Да му се не види, сестра ми, опитвам се да съм на твоя страна, но ти мислиш само за себе си. Мислиш си, че само ти и Ник сте жертви. Ник вече го няма, но ти продължаваш да нараняваш хората. Не се търпи вече. Татко е прав. На мен също ми писна. Не може животът ми вечно да се върти около твоя.

Той се върна в стаята си и затръшна вратата.

— Чудесно — посочи мама към мястото, където до преди секунди стоеше Франки. — Наистина, защо не ни оставиш да преживеем поне един спокоен ден? Аз се опитвам да ти вярвам, а ти…

— Не съм направила нищо лошо — прекъснах я, готова да избухна. — Просто се разходих, това е. Не съм ви провалила деня. Ти провали моя с твоето недоверие.

Ченето на мама се отвори. Очите й се разшириха.

— Ще го проумеете ли най-после? Не съм застреляла никого. Не съм направила нищо. Престанете да се отнасяте с мен като с престъпница. Писна ми да ме обвинявате за всичко.

Чух вратата на Франки да се открехва, но не погледнах нагоре. Затворих бързо очи и поех дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. Не исках да го тревожа повече.

— Отидох до гробището да се сбогувам — казах с равен тон, отворих очи и погледнах в мамините. — Трябва да се радваш, не да се тревожиш. Ник излезе от живота ми завинаги. Официално. Може би най-после ще започнеш да ми вярваш.

Мама затвори уста и отпусна ръце.

— Е — каза след цяла вечност. — Да се благодарим, че си цяла и невредима.

Обърна се, тръгна нагоре по стълбата и ме остави в коридора. Вратата на Франки се затвори тихо. „Да — казах си тъжно, — цяла и невредима съм.“