Дженифър Браун
Списъкът на омразата (32)

32.

Татко дойде по пижама, напрегнат и със стиснати зъби, ръцете му държаха здраво волана. Не ме погледна, докато сядах на седалката до него, продължи да се взира пред себе си със здраво сключени челюсти.

— Пила ли си? — попита ме, докато завиваше от паркинга на бензиностанцията към магистралата.

Кимнах.

— По дяволите, Валъри! — извика той. — Затова ли ме извика? Защото си пияна?

— Не — въздъхнах аз и подпрях глава на облегалката. — Не съм пияна.

— Подушвам алкохола.

— Изпих две бири. Моля те, не казвай на мама. Моля те! Това ще я убие.

Той ме погледна и аз прочетох в очите му: „А мен?“, но изведнъж се разколеба. Може би осъзна, че не само аз убивам мама. Той също носеше вина за смъртта на мечтите й.

— Не мога да повярвам, че те е пуснала на купон — измърмори под носа си.

— Може би се опитва да ми гласува доверие.

— А не бива — стрелна ме с поглед той и натисна газта.

Продължихме в мълчание. Ръцете му потръпваха от погнуса на всеки няколко секунди. Загледах се в него, смаяна от видяното. Как стигнахме до тук? Как така този човек, който носеше невръстната си дъщеря на ръце и целуваше бузите на мъничкото й лице, сега бе твърдо решен да я изхвърли от живота и сърцето си? Как така дори когато тя потърси помощ от него — „Моля те, татко, ела да ме вземеш! Ела да ме спасиш!“ — единственото, което излезе от устата му, бяха обвинения? Как същата тази дъщеря можеше да погледне към него и да не усети нищо друго, освен презрение, омраза и желание да го обвини, защото той излъчваше тези чувства толкова дълго време, че зарази и нея?

Дали от алкохола, или от стреса от заплахите на Трой, а може би и от двете, но по някаква причина не успях да потисна гнева си. Усещах как вилнееше в мен и разбъркваше вътрешностите ми. Той беше мой баща. Трябваше да ме защитава, най-малкото да се разтревожи, когато дъщеря му се обажда посред нощ от някаква си бензиностанция и го моли да й помогне.

— Защо? — извиках, преди да мога да се спра.

Той отново ме погледна.

— Какво защо?

— Защо мама не бива да ми вярва? Защо толкова ожесточено убеждаваш себе си и света, че съм лоша? — Взрях се в профила му, внушавайки му да се обърне към мен. Но той не се обърна. — Напоследък се справям доста добре, но теб не те е грижа.

— Но ето че отново се забърка в неприятности.

— Не знаеш какво се случи тази вечер — извиках пискливо. — Просто си сигурен, че щом става дума за мен, аз съм виновна за нещо. Можеше поне да се престориш, че си разтревожен. Или да се опиташ да разбереш какво е станало.

Той се изсмя саркастично.

— Да ти кажа ли какво разбирам? — попита той. В гласа му се прокрадна нотка на адвокатска хапливост. — Разбирам, че щом те оставят сама на себе си, ти веднага си навличаш неприятности, ето какво разбирам. Разбирам, че докато се опитвам да прекарам една спокойна и приятна вечер с Брайли, ти нахлуваш в нея и разваляш всичко.

Отметнах глава и изсумтях насмешливо.

— Извинявай, че ти наруших идеалната вечер с идеалната малка Брайли — казах заядливо. — Извинявай, че те притеснявам с проблемите на истинското ти семейство. Но ако…

Гласът му гръмна в колата и прекъсна думите ми.

— Разбирам, че майка ти те оставя да си правиш каквото поискаш. Ако аз бях вкъщи, щеше да отидеш на парти на куково лято.

Очите ми се разшириха.

— Но ти не беше вкъщи, татко. Там е работата. Никога не си бил. Дори и когато беше вкъщи, мислено пак не си бил там. Брайли не е твоето семейство. Аз съм твоето семейство, аз! Брайли е просто… глупава забежка.

Татко удари волана и лексусът зави рязко към края на пътя. Гумите на автомобила зад нас изскърцаха, докато спираше, и шофьорът наду клаксона. После ни заобиколи бавно, гледайки кръвнишки към татко. Но той изобщо не забеляза. Спря на отбивката и излезе. Направи няколко големи крачки, дойде от моята страна и отвори вратата, хвана ме за рамото и ме дръпна с невероятна сила към себе си. Изписках и едва не паднах, докато стъпвах на земята.

— Слушай, млада госпожице — каза през зъби той. — Време е да проумееш. Твоят живот беше доста добър, но ти го прецака. На мен ми писна… — Докато казваше „на мен ми писна“, се затресе целият, между стиснатите му зъби излезе слюнка и се залепи за брадичката ми, — … писна ми да съсипваш живота на всички останали. Или ще се стегнеш и ще започнеш да се държиш прилично, или ще те зарежа на улицата, чуваш ли ме?

Загледах го с широко отворени очи. Усещах, че дишах накъсано и плитко и не ми достига въздух. Рамото, което баща ми стискаше, ме болеше силно, кракът ми започна да трепери. Гневът ми се изпари. Бях прекалено изплашена, за да се ядосвам. Кимнах безмълвно.

Той се поуспокои, но не напълно. Продължи да говори рязко през стиснатите си зъби:

— Добре. Сега ще те заведа у дома, при Брайли, която, харесва ли ти, или не, също е мое семейство, и те съветвам да не се заяждаш с нея. Но ако смяташ, че не можеш да се държиш нормално дори и една нощ, ще те закарам право вкъщи. Но ще ти дам само пет минути да си събереш багажа и да идеш на майната си. Да оставиш на мира това семейство. Точка по въпроса. Не те съветвам да ме пробваш.

Една сребриста кола приближи и забави, човекът до шофьора нави стъклото и се показа. Беше жена, лицето й издаваше любопитство и тревога.

— Всичко наред ли е при вас? — извика тя.

Никой от нас не помръдна, двамата стояхме един срещу друг, кръстосали погледи, със скрити в сянката на автомобила тела.

Най-после татко пое дълбоко въздух през тръпнещите си ноздри, пусна рамото ми и вдигна поглед.

— Добре сме. Всичко е наред — извика към нея и мина пред колата.

— Госпожице — надигна се тя. — Добре ли сте? Искате ли да се обадим на някого?

Обърнах се бавно, сякаш бях под вода. Тя държеше мобилен телефон в ръката си и го размахваше, за да мога да го видя, после, без да изпуска татко от поглед, отвори вратата и излезе. Част от мен искаше да изтича към нея, да се шмугне на задната седалка и да я остави да ме отведе далеч оттук. Където и да е.

Но това, което направих, бе да поклатя глава.

— Добре съм, благодаря — казах, вдигнах ръка и оправих набрания ръкав на блузата си там, където татко бе забил пръсти в мен.

— Сигурна ли сте? — попита тя. Колата й тръгна бавно напред.

— Да — кимнах аз. — Добре съм.

— Окей — каза несигурно тя. — Приятна вечер.

Без да откъсва поглед от мен, вдигна стъклото и шофьорът подкара напред. Скоро колата изчезна в нощта.

Разтреперана, подпрях ръка на капака, за да се успокоя. Сърцето ми биеше като бясно в гърдите, зави ми се свят. Поех няколко дълбоки глътки въздух и се опитах да спра тремора, преди да седна обратно в колата и да затворя след себе си. Останалата част от пътя бе измината в пълно мълчание.

Когато стигнахме до новия дом на татко, Брайли, увита плътно в розов пеньоар, ни чакаше на вратата. Видя ме и бързо премести изплашените си очи върху татко.

— Какво става? — попита тя.

Той хвърли ключовете на масичката отстрани и продължи напред. Тръгнах след него, шарейки с изплашени очи из коридора. Къщата определено беше в стил „татко“, въпреки че не видях нито една от неговите вещи. Те бяха в моята къща. Но тези тук можеха със същия успех да минат за негови. В ъгъла на хола имаше телевизор с голям плосък екран, мебелите бяха кожени — черни, а зад тях видях два огромни библиотечни шкафа, пълни с книги. На масичката за кафе бяха сложени две чаши за вино и във всяка от тях имаше по малко червена течност. Представих си ги двамата по пижами да гледат шоуто на Летерман и хванати за ръце, да пийват по чашка преди лягане. Представих си как в същия момент телефонът звъни. Дали Брайли е извъртяла очи, когато той е излязъл за мен? Дали се е опитала да го разубеди?

Чух зад ъгъла врата на хладилник да се отваря и затваря, но останах неподвижна в средата на хола под внимателния поглед на Брайли.

— Ела — каза тя и ме докосна леко по рамото, но не с нежността, с която баща ми бе докоснал нейното в кантората си. Онова докосване ги издаде. — Ще ти намеря пижама.

Тръгнах след нея и двете влязохме в красиво подредена спалня. Тя ми даде знак да седна на леглото и зарови из шкафа за пижама.

— Ето — подаде ми една, изправи се, сложи ръце на кръста и ме изучи с поглед.

— Той е твой баща — каза тихо. — Има право да знае какво се е случило.

Примигнах и забодох поглед в скута си.

— Може би ще ти е по-лесно да споделиш с мен? — попита тя. Не го каза назидателно, нито се опита да бъде изкуствено мила и аз оцених това. Ако беше пристъпила да прибере косата зад ухото ми, да ме потупа по гърба или нещо подобно, щях да се затворя. Но тя просто седна до мен, сложи ръце на дюшека от двете си страни и каза:

— Разкажи ми и аз ще му предам. Така или иначе, той трябва да знае. Не можеш да останеш тук, ако не му кажеш. Аз самата ще извикам майка ти.

И аз й разказах всичко. Тя не ме прекъсна, докато говорех, и не се опита да ме прегърне, когато свърших. Просто седеше, поглаждаше пеньоара си по коленете и слушаше. После каза:

— Банята е вляво. Може там да се преоблечеш.

И излезе.

В следващия момент, когато се осъзнах, се видях седнала с кръстосани крака на кожения диван да пия млякото, което тя стопли за мен, и да слушам разговора им в кухнята.

— Тя не бива да го оставя без последствия — шепнеше Брайли от там. — Знаеш го.

— Тя се страхува, не го ли разбираш? — чух гласа на татко. Той не си правеше труда да шепне. — Освен това, не мисля, че ще ме послуша, каквото и да й кажа тази вечер. Това трябва да ти е ясно.

Част от мен трябваше да се радва, че се карат. Че успях да забия клин между щастливите влюбени. И че въпреки заплахите му, аз бях тази, която щеше да се смее последна. Но не можех. Чувствах се вцепенена от умора. И глупава. Ужасно глупава.

— Достатъчно трудно й е в училище. Момчето не я е наранило. Вече не учи в това училище. Завършило е — каза татко.

— Не е там работата, Тед. Той я е изплашил. Изкарал й е ангелите. И има оръжие.

— Но не е било заредено. Дори не е сигурно, че е било истинско оръжие. Освен това… не е наша работа. Нека майка й да се оправя, ако Валъри изобщо реши да й каже. Джени я е пуснала да излезе; тя трябва да си понесе последствията.

— Тя има нужда от родител сега, Тед.

— Но ти не си й родител — извика баща ми.

Отворих уста от смайване. Сърцето ми се сви от жал за Брайли. Сигурно бе отреагирала, защото той изведнъж снижи глас, контролирайки гнева си.

— Съжалявам… Съжалявам. Знам, че искаш да бъдем като едно семейство, но мисля, че е прекалено рано. Ти не си неин родител още. Само аз.

— Тогава се дръж като такъв — дойде твърдият отговор, после се чуха стъпки, звук на чехли по паркета в коридора и накрая затваряне на врата.

Чух татко да въздиша в кухнята. После други стъпки, по-тежки. Татко дойде в хола.

— Сутринта ще те откарам вкъщи — каза сдържано той. — Онова момиче, у което е трябвало да прекараш нощта… Не мислиш ли, че ще се обади на майка ти, когато разбере, че те няма?

— Аз й звъннах и й казах, че не ми е добре, затова съм те накарала да дойдеш и да ме вземеш. Няма да ме търси.

Той кимна.

— Виж — въздъхна отново и потърка челото си. — Като адвокат ти казвам, че трябва да съобщиш в полицията за това момче. Че те е заплашило с пистолет, пък ще видим какво ще стане. Добре е да го имат като сигнал.

— Ще си помисля — отвърнах.

— Добре го обмисли — каза той и наведе замислено глава. След малко я вдигна и добави: — И… трябва да кажеш на майка си.

— Знам — отвърнах, но в себе си реших, че няма да й казвам нищо. Това парти беше нейната Южна Дакота. А и като се замислих, реших, че той може да е прав. Не бях някакъв специалист по оръжията, нали? Може и да беше играчка. Откъде да знам?

Той се обърна, готов да напусне стаята.

— По-добре си лягай — каза и посочи към възглавницата и одеялото на дивана до мен. — Утре ще станем рано и веднага ще те откарам вкъщи. Имам много работа.

Угаси централната лампа и холът потъна в мрак. Облегнах се назад, вдигнах глава и започнах да изучавам тавана, докато ме заболяха очите. Не смеех да ги затворя от страх да не се повторят образите от случилото се тази вечер. Умът ми и без това пазеше достатъчно страшни картини. Едно беше сигурно: беше ми дошло до гуша да се страхувам. Но от това място, който и път да изберях, щеше да е павиран с още и още страх.

И още нещо се изясни тази вечер. Баща ми никога нямаше да се върне. Нямаше смисъл да опитвам повече. Той вече бе взел решение за мен.

На сутринта ме натовари в лексуса и ме отведе у дома. Никой от нас не проговори, докато не спряхме до ръба на тротоара пред нас. Беше много рано, небето още сивееше и къщата изглеждаше заспала.

— Кажи на Франки, че ще ви взема в събота сутринта — каза той. — Ще отидем да хапнем някъде.

Кимнах.

— Ще му кажа, но аз ще си остана у дома.

Той обмисли чутото и потърси очите ми. Вгледа се в тях и кимна.

— Не съм изненадан.