Дженифър Браун
Списъкът на омразата (29)

29.

Както винаги, реших, че най-безопасно ще бъде да прескоча вечерята и да намеря нещо за хапване, след като другите си легнат. Изчаках ивицата между вратата и пода да угасне, което означаваше, че осветлението е изключено, и слязох долу.

Докуцуках до кухнята, направих си сандвич с фъстъчено масло и седнах на масата. Реших да ям, без да паля лампата. Така се чувствах по-добре. Като човек, който си има малка тайна. Като човек, който може да се дистанцира от всички глупости около себе си. Защото какво беше това, ако не пълна глупост? След като съучениците са изместили всичко друго от живота ти — независимо че баща ти изоставя семейството, — всичко друго ти изглежда глупава подробност.

Изядох сандвича и вече мислех да се скрия отново в стаята, когато дочух шум от хола. Някой подсмърчаше и задавен от лигите си, кашляше тихичко. Замръзнах на място.

Чух отново онзи звук, този път последван от вадене на кърпичка от пакет. Промъкнах се до вратата и надникнах вътре.

— Здравей — казах тихо.

— Лягай си, Валъри. Тук съм — чух гласа на мама от тъмната крепост на дивана. Беше глух и тъжен. Звучеше носово, явно носът й беше запушен.

Останах на място. Тя изхълца отново. И отново чух да вади кърпичка. Вместо да се кача на втория етаж, направих две крачки навътре, застанах зад въртящия се стол и опрях ръка на облегалката.

— Добре ли си? — попитах несигурно.

Тя не отговори. Минах пред стола и понечих да седна, но размислих, направих още няколко крачки и коленичих на пода пред дивана.

— Добре ли си? — повторих въпроса си.

Настъпи дълга пауза. Започнах да си мисля, че наистина е по-добре да си легна, както искаше мама. Но преди да се задействам, тя заговори:

— Трябва да хапнеш нещо. Казах на доктор Хелър, че не съм те виждала да се храниш от седмици.

— Слизам всяка вечер и ям. Ако си мислиш, че съм анорексичка, не е така.

— Точно това си мислех — каза тя и аз чух нова вълна от сълзи да я задавя.

Тя подсмръкна тихо и изхлипа. После въздъхна дълбоко.

— Ти отслабна много, не те виждам да ядеш. Какво трябва да си помисля, според теб? Доктор Хелър предположи, че правиш така — ядеш, когато аз не съм в кухнята.

Още една точка за отбора на доктор Хелър. Понякога забравях колко много прави за мен, дори и да не ми го показва. Сигурно е успокоявал мама за какви ли не безсмислици поне стотина пъти.

— Татко отиде ли си? — попитах след малко.

Предположих, че кимна, защото сянката й се размърда.

— Ще живее с нея. Мисля, че така е най-добре.

— Ще ти липсва ли?

Тя пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Вече ми липсва. Но не човекът, с когото живях през последните няколко години. Не. Мъчно ми е за човека, на когото някога казах „да“. Не мисля, че ще ме разбереш.

Захапах устната си в опит да реша дали да се разсърдя, че ме отблъсква така. И да помисля дали искам да споря с нея.

— Мисля, че те разбирам — казах. — Ник също ми липсва понякога. Липсва ми времето, когато бяхме като ръка и ръкавица и бяхме толкова щастливи. Знам, че според теб той беше много лош, но не беше така. Ник беше мил и доста интелигентен. Това ми липсва.

Тя издуха носа си.

— Предполагам, че е нормално — каза тя и аз така се зарадвах на думите й, че не намерих какво да отвърна. — Помниш ли… — започна тя и замлъкна. Чух я да вади нова кърпичка и да издухва носа си. — Помниш ли онова лято, когато отидохме в Южна Дакота? Взехме старото комби на дядо ти, напълнихме огромната хладилна чанта със сандвичи и безалкохолни и потеглихме. Баща ти искаше ти и Франки да видите планината Ръшмор.

— Да — отвърнах. — Помня, че ти взе и гърне с нас, ако се наложи да пишкаме по пътя. Франки преяде с раци някъде по пътя, мисля, че беше в Небраска, и повърна на масата.

Мама се засмя.

— Баща ти не миряса, докато не ни заведе до онзи ужасен Корн Палас.

— И в музея на камъните. Аз си мислех, че ще бъде музей на рок музиката, но като влязохме, се оказа, че има само камъни.

— А баба ти, лека й пръст, не спря да пуши през целия път.

И двете се засмяхме, после отново потънахме в мълчание. Пътуването беше ужасно. Едно прекрасно ужасно пътуване.

— Никога не съм искала да сте деца на разведени родители — каза ненадейно тя.

Замислих се над думите й. След малко свих рамене, макар да знаех, че не ме вижда.

— За мен е окей. Татко не обичаше да си стои вкъщи. Може да не е най-добрият баща на света, но не мисля, че заслужава да живее толкова тъжно.

— Ти си знаела — каза мама.

— Да. Видях Брайли, когато отидох в кантората му да го помоля да ме откара до дома. И се досетих.

— Брайли — произнесе бавно тя, сякаш опитваше името й на вкус.

Може би си мислеше, че „Брайли“ звучи по-секси от „Джени“. По-примамващо.

— Каза ли на Франки? — попитах я аз.

— Баща ти му каза. Веднага след като говори с теб. Заявих му, че няма аз да съм тази, която разбива сърцата на децата ни. Стори ми се, че е по-честно сам да ти каже, че се чука с двайсетгодишно момиче. Не искам повече да му върша мръсната работа. Уморих се да съм лошата.

— Франки добре ли е? — попитах аз.

— Не. Той също престана да излиза от стаята си. Страх ме е, че и другото ми дете ще се вкара в неприятности, и не знам… дали ще мога да се справя… сама.

Сълзите удавиха думите й, гласът й издаваше такава безпомощност, такова отчаяние, че и моите очи се напълниха със сълзи. Ако някой минеше край нас и чуеше такъв плач, веднага би помислил, че тази жена е изгубила всичко в живота си. Дали се чувстваше така, както изглеждаше?

— Франки е добро момче, мамо — казах аз. — Излиза със свестни деца. Не е… — „като мен“ дойде ми на езика, но срамът ме възпря и вместо това казах: — Няма да се забърка в неприятности.

— Моля се да е така — отвърна тя. — През повечето време едва успявам да контролирам теб. Аз съм една. Не мога да карам всеки от вас до училище.

— Няма нужда да ме караш повече — казах аз. — Аз съм добре, наистина. Последния път доктор Хелър отбеляза, че имам значителен напредък. И тези уроци при Беа много ми помагат. Работя и по проекта на Ученическия съвет.

Внезапно ме обхвана силен порив да поправя нещо вътре в нея. Толкова ми беше жал! Можех да се закълна, че никога преди това не съм изпитвала подобно нещо към нея. Исках да й върна надеждата, да й върна Южна Дакота.

— Виж, исках да те попитам пускаш ли ме да спя у Джесика Кембъл следващия уикенд — казах, борейки се със спазмите в гърлото си.

— Имаш предвид онова русо момиче, което все идва у нас?

— Да. Тя е в Ученическия съвет и във волейболния отбор. Свестен човек е, гарантирам ти. Всеки ден обядваме заедно. Приятелки сме.

— Ох, Вал! — въздъхна тежко тя. — Сигурна ли си, че искаш да отидеш? Мислех, че мразиш момичета като нея.

Гласът ми се качи с една октава.

— Не е точно така, мамо. През онзи ден… застанах пред нея. Спасих й живота и сега сме приятелки.

Отново настъпи дълга тишина. Мама подсмръкна няколко пъти и звукът беше толкова мъчителен, че изведнъж ми стана трудно да дишам.

— Понякога забравям, че през онзи ден ти беше не само жертва, но и истински герой — долетя гласът й от тъмното. — Виждам само момичето, което написа списък с имена на хората, които искаше да види мъртви.

Удържах на порива да я поправя. Да извикам: „Не съм искала да умрат. И ти никога нямаше да разбереш за този списък, ако Ник не бе загубил тетрадката. Но той я загуби. Ник, не аз.“

— Толкова се увличам, виждайки те като враг, съсипал семейството ми, че забравям момичето, което сложи край на стрелбата. И спаси живота на друго момиче. Никога не съм ти благодарила за това. Нали не съм?

Поклатих глава. Бях наясно, че не може да ме види в тъмното, но се надявах, че ще улови движението на въздуха.

— Тя май наистина ти е приятелка, нали?

— Да. И аз много я харесвам.

Казвайки го, осъзнах, че наистина го мисля, и останах като гръмната.

— Тогава ще отидеш. Трябва да бъдеш с приятелите си. Трябва да започнеш да се забавляваш.

Стомахът ми се сви. Не бях сигурна, че знам как да се забавлявам с тези хора. Тяхната представа за забавление беше съвсем различна от моята.