Дженифър Браун
Списъкът на омразата (21)

21.

За обяд имахме станала на камък мексиканска пица, което пасваше идеално за понеделник, ако питате мен. Защото през повечето понеделници се чувствах като пица, станала на камък, прогонена от малкия пашкул щастие в стаята ми и попаднала в центъра на вниманието на гимназия „Гарвин“.

Като изключим съботната сутрин, за моя радост през уикенда не се случи нищо друго. По не знам каква причина мама и татко не си говореха, а Франки бе отишъл да спи в някаква църква с приятели. По принцип семейството ни не ходеше на църква, нещо, което медиите веднага щяха да отразят, ако знаеха, но в църквата на приятеля му явно имаше хубави момичета и Франки беше решен да прекара известно време с някоя от тях. Истината беше, че ако Франки имаше шанс да се добере до момиче, щеше да го направи, без да се замисли, независимо дали беше в църквата, или не, което за мен беше голям грях, но ако не друго, тази работа щеше поне да го откъсне от студената война у дома и нямаше да му се налага да гледа два дни намусените физиономии на мама и татко.

Аз лично успях да издържа само защото можех да се оттегля в стаята си. Не че родителите ми очакваха нещо друго от мен. Напоследък дори не ме питаха дали ще сляза за вечеря. Предполагам, че самите те вече също не вечеряха. Колкото до мен, слизах долу, когато предполагах, че другите са тръгнали по своите си работи, намирах нещо в хладилника и отново се скривах в стаята, като енот в боклукчийската си кофа.

Една вечер, беше събота, чух външната врата да се отваря и затваря, изпълзях от бърлогата си и слязох в кухнята, но открих татко на масата да бърка нещастно в купа със зърнена закуска.

— Ох — сепнах се аз. — Помислих, че сте излезли.

— Майка ти отиде на среща на някаква групова терапия — каза той, впил поглед в купата. — В тази проклета къща никога не можеш да намериш нещо за ядене. Освен ако не обичаш зърнена закуска.

Надникнах в хладилника. Беше прав. Имаше само кутия с мляко, кетчуп, малка купа с останал зелен боб и пет-шест яйца.

— Зърнената е добре — казах и взех поставената върху хладилника кутия.

— И е ужасно стара — каза той.

Вгледах се в него. Очите му бяха зачервени, беше небръснат. Ръцете му ми се видяха захабени и потрепваха леко. Осъзнах, че отдавна не съм се заглеждала в него, бях пропуснала да забележа колко се е променил. Изглеждаше изтощен. И стар.

— Зърнената е добре — повторих и взех една купа от шкафа.

Сипах малко от кутията и долях мляко. Татко ядеше мълчаливо. Докато излизах от стаята, го чух да казва:

— Всичко в тази къща е ужасно старо.

Заковах на място с единия крак на прага.

— Да не би с мама отново да сте започнали да се карате?

— Какъв би бил смисълът? — отвърна с въпрос той.

— Искаш ли… да поръчам пица или нещо друго? За вечеря?

— Какъв би бил смисълът? — повтори той.

Предположих, че е прав, затова се качих отново в стаята си, пуснах музиката и започнах да ям. Татко отново се оказа прав. Закуската беше стара.

 

 

Бях сложила вкаменената пица в подноса и се пресягах за кутия плодов сок, когато чух гласа на господин Ангерсън до себе си.

— Нали нямаш намерение да го ядеш в коридора? — попита той.

— Мисля, че имам точно такова намерение — отвърнах и продължих към гишето. — Коридорът ми харесва.

— Не очаквах да чуя това. Трябва ли да назнача учител за събота?

Обърнах се и го погледнах в очите, влагайки в този поглед цялата си решителност. Ангерсън никога нямаше да си направи труда да ме разбере.

— Предполагам, че да.

Стейси, която беше на опашката пред мен, взе таблата и тръгна към масата си, без да се обръща. С крайчеца на окото си я видях да казва нещо на Дюк, Мейсън и останалите. Всички се обърнаха към мен. Дюк се засмя.

— Няма да ти позволя да предизвикаш нова трагедия в това училище, момиче — ядоса се господин Ангерсън. Червенината се подаде изпод вратовръзката, плъзна по врата му към брадичката и продължи нагоре. „Толкова шум вдигна по онзи медал и благодарственото писмо, толкова приказки изприказва за героизъм и прошка! Всичко се оказа пълна глупост“ — помислих си.

— Училището има нова политика. Вече не е разрешено учениците да се изолират от съучениците си. Който се изолира редовно от ученическото тяло, ще бъде поставен под специално наблюдение. Не ми се ще да се стига дотам, но най-екстремните случаи ще бъдат предложени за изключване. Ясен ли съм?

Опашката се движеше напред, друга редица се точеше навън през вратата. Повечето поглеждаха любопитно към мен, подхилкваха се и си шушукаха с приятелите.

— Никога не съм предизвиквала нищо — отвърнах категорично. — Сега също не правя нищо лошо.

Той стисна устни и се взря в мен, червенината обля брадичката му и тръгна към бузите.

— Бих искал да преосмислиш поведението си. Като лична услуга към оцелелите в това училище.

Той остави думата „оцелелите“ да падне като бомба върху мен и това подейства. Разтърси ме. Стори ми се, че изрече думата много силно и всички в залата я чуха. После се обърна и се отдалечи. След малко и аз се обърнах към плодовия сок. Сложих с треперещи ръце една кутия в таблата, въпреки че изведнъж изгубих апетит.

Платих на касата и понесох таблата към централната част на „Парламента“. Всички се звереха в мен, като стадо зайци, хванати от светлините на фаровете на автомобил по средата на нощта. Но аз гледах напред, само напред, и продължих към коридора.

Чух Ангерсън да обяснява на група момчета в залата кое ястие върви с пържени картофи и кое не, после чух стъпките му да приближават след мен и се приготвих за нов разговор очи в очи.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита ме той, когато се смъкнах на пода, държейки внимателно таблата с храната.

Понечих да отговоря, но в същия момент някой изхвърча от „Парламента“, появи се в коридора и ме прекъсна. Джесика Кембъл изтича покрай Ангерсън с таблата в ръка и седна на пода до мен. Таблата й изтрака на линолеума, докато я оставяше до раницата си.

— Добър ден, господин Ангерсън — каза весело тя. — Извинявай, че закъснях, Валъри!

— Джесика? — шашна се той. — Какво правиш тук?

Тя разклати кутията с млякото си и я отвори.

— Обядвам с Валъри — отвърна спокойно. — Трябва да поговорим за един проект на Ученическия съвет. Реших, че мястото е удобно да обсъдим нещата, без да ни прекъсват. Вътре е ужасно шумно. Не мога да чуя дори собствените си мисли.

Господин Ангерсън имаше вид на човек, който иска да пробие дупка в нещо твърдо. Повъртя се известно време, после се направи, че е обезпокоен от нещо в „Парламента“, и забърза натам „да го пресече в зародиш“.

Джесика се изкиска тихо след него. Започнахме да се храним мълчаливо.

— Благодаря — казах с пълна уста. — Явно търси начин да ме изключи.

Джесика махна с ръка към мен.

— Ангерсън е истински задник — каза тя и се засмя, когато отворих тетрадката си и нарисувах гол задник със сако и вратовръзка.