Дженифър Браун
Списъкът на омразата (2)

2.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Кристи Брутър, шестнадесетгодишна.

Кристи Брутър, капитан на отбора по софтбол в гимназията, е била първата жертва и навярно набелязана мишена.

„Момичетата, които са били с Кристи, ни казаха, че той я потупал по рамото, споделя Ейми Брутър, майката на жертвата, и когато тя се обърнала, й казал: «Беше в списъка прекалено дълго». «Какъв списък?» — попитала тя, а той, без повече обяснения, стрелял в нея. Куршумът попаднал в стомаха и според лекарите тя е «истинска късметлийка и ще живее».“

Следователите потвърдиха, че името й е на първо място в печално известния „Списък на омразата“ — червена тетрадка със спирала, конфискувана от дома на Ник Ливъл един час след трагедията.

* * *

— Нервна ли си?

Дръпнах отлепилото се от подметката ми парче гума и свих рамене. В мен се бореха толкова много и различни емоции, че можех да закрещя тук, на улицата. Но вместо това само свих рамене. Сега, като се замисля, реакцията беше добра. Тази сутрин мама не сваляше поглед от мен. Едно погрешно движение и щеше да изтича при доктор Хелър, да го обяви за „извън нормалното“ и отново да седнем на разговор.

С доктор Хелър провеждахме такива разговори от миналия май поне веднъж в седмицата. Сеансът ни протичаше горе-долу така:

— Как се чувстваш?

— Няма да се самоубия, ако питаш за това — отвръщах аз.

— Точно това питам.

— Е, нямам такова намерение. Тя преувеличава — отвръщах аз.

— Тя просто се тревожи за теб — казваше той и най-после сменяхме темата.

Но после си отивах вкъщи, сядах на леглото и се замислях за това. За самоубийството. Наистина ли бях добре? Може би в живота ми наистина е имало период, когато съм искала да отнема живота си, но не съм го разбрала? Прекарвах часове наред в припадащия мрак на стаята, оплетена във въпроси. Защо, да му се не види, бях толкова неуверена в себе си, защо не знаех коя съм и каква съм. Отговорът на въпроса „кой си“ трябваше да е най-лесният на света, нали? Но за мен дълго време беше най-трудният. И може би винаги е бил.

Понякога има ужасни моменти, когато майка ти и баща ти се мразят и даскалото е бойно поле. Това беше моят свят — пълна гадост. Ник беше моето спасение. Единственият, който ме разбираше. Чувствах се върховно да бъда част от „нас“ — двама души с еднакво мислене, еднакви чувства, еднакви трагедии. Но сега другата част от „нас“ я нямаше и легнала в населената със сенки стая след сеанса при доктор Хелър, аз осъзнах, че не знам как да бъда отново себе си.

Обърнах се настрани, вгледах се в тъмнеещите коне на тапета и се помолих да ме вземат със себе си и да ме отведат някъде далеч, както си представях, че ще направят, когато бях малка, за да не се налага да мисля повече за това. Защото да не знаеш коя си, боли. Адски боли. Но едно нещо знаех със сигурност. Бях толкова уморена от болката и страданието, че не можех да поема нито грам повече.

Мама протегна ръка и ме потупа по коляното.

— Ако по някое време решиш, че имаш нужда от мен, веднага ми се обади. Нали?

Не отвърнах. Буцата в гърлото ми беше прекалено голяма. Изглеждаше ми нереално, че ще мина по същите коридори, които вече не бяха същите, и ще видя децата, които познавах толкова добре, но сега ми се струваха непознати. Като Алън Муун, когото видях да гледа директно в камерата и да казва: „Надявам се да затворят Валъри до живот за онова, което направи“, и Кармен Чиаро, цитирана в едно списание: „Нямам представа защо името ми е в списъка. Дори не познавах Валъри и Ник, преди това да се случи“.

Може би наистина не познаваше Ник. През първата година в гимназията той беше едно тихо кльощаво момче със смотани дрехи и мръсна коса. Но с мен беше съученичка в началното училище. Пред камерите тя излъга най-безсрамно, заявявайки, че не ме познава. И като се има предвид, че беше приятелка на Крис Съмърс, господин Куотърбек, и като се има предвид, че Крис Съмърс мразеше Ник и използваше всяка възможност да го унижи, и като се има предвид, че всички приятели на Крис намираха за много забавно той да тормози ежедневно Ник, изобщо не ми се вярваше, че не го познава. Щяха ли Алън и Кармен да са на училище днес? Щяха ли да ме чакат? И да се молят да не се появя?

— Знаеш и номера на доктор Хелър — каза мама и отново ме потупа по коляното.

— Знам го — кимнах кротко.

Завихме по Оук Стрийт. Можех да извървя този път със затворени очи. От нас право на Оук Стрийт. После наляво по Фаундлинг Авеню. И наляво по „Старлинг“. И директно на паркинга. Гимназията беше зад него. Нямаше начин да я пропусна.

Но тази сутрин сградата ми изглеждаше някак различна. Никога повече нямаше да ме изплаши и в същото време да ме развълнува, както през първата година тук. Никога повече нямаше да я свържа в ума си с любов, възторг, веселие — всичко, с което хората обикновено свързваха времето, прекарано в гимназията. Това беше другото нещо, което Ник открадна от мен, от всички нас, през онзи ден. Той не просто ни отне невинността и чувството за сигурност, той успя някак си да открадне и хубавите ни спомени.

— Всичко ще бъде наред — каза мама. — Имаш само осемдесет и три дни.

Обърнах глава и се загледах през прозореца. Видях Дилейни Питърс да върви през футболното игрище, хванала за ръка Сам Хол. Нямах представа, че са заедно. Изведнъж ми се стори, че съм пропуснала не едно лято, а цял един живот. При нормални обстоятелства щях да прекарам ваканцията на езерото, на игрището за боулинг, на бензиностанцията и в „Макдоналдс“, да знам всички клюки и да съм в час с новите двойки и раздели. Но вместо това, цяло лято не мръднах от леглото, изплашена до смърт. Стомахът ми се надигаше към гърлото всеки път, когато мама ми предложеше да отида с нея до магазина.

— Доктор Хелър е убеден, че ще се справиш без проблеми.

— Знам — отвърнах и наведох глава. Усетих как коремът ми се свива.

Както винаги, Стейси и Дюк седяха на пейките под таблото на игрището заедно с Мейсън, Дейвид, Лиз и Ребека. При нормални обстоятелства щях да седна до тях с Ник. Да сравнявам програми, да питам кой е дежурен днес, да уговарям някакво бясно парти за вечерта. Ръцете ми започнаха да се потят. Стейси се смееше на нещо, казано от Дюк, и аз се почувствах чужденка повече от всякога.

Завихме по алеята и първото нещо, което видях, бяха двамата полицаи на мотори до входа на училището. Сигурно съм издала някакъв звук или съм направила физиономия, защото мама каза:

— Това е рутинна проверка. За ваша безопасност е. Защото… знаеш. Не искат подражатели. Така ще си по-спокойна, Вал.

Мама стигна до входа и спря. Ръцете й се отделиха от волана като пречупени. Хвърли ми бърз поглед, после наведе глава и започна да чопли разсеяно лака от палеца на лявата си ръка. Опитах се да не обръщам внимание на това и се насилих да изфабрикувам една колеблива усмивка заради нея.

— Ще те чакам тук точно в три без десет — каза тя.

— Всичко ще бъде наред — казах с изтънял гласец и хванах дръжката на вратата. Не мислех, че имам достатъчно сили да я отворя, но все пак го направих, което ме разочарова, защото това означаваше, че трябваше да сляза.

— Може утре да сложиш малко червило — каза мама, докато излизах навън.

„Как се сети за това?“ — изумих се аз, но вместо да попитам на глас, свих сърдито устни, просто по навик. Затворих вратата и й махнах набързо. Тя ми отвърна и ме проследи с поглед. Запали двигателя чак когато колата зад нея натисна клаксона.

За миг останах на тротоара, не бях сигурна ще мога ли да вляза в сградата. Ръцете ме засърбяха, ушите ми забучаха. Но децата наоколо изглеждаха съвсем нормални. Две първокурснички минаха покрай мен, увлечени в разговор за новите си съученици. Мина друга двойка и момичето се засмя, когато приятелят й я сръчка нежно с пръст в ребрата. Учителите бяха на тротоара и посрещаха децата. Всичко беше така, както го помнех от последния път. Странно.

Тръгнах към входа, но един глас зад мен ме накара да се закова на място.

— Не може да бъде!

Сякаш с думите някой натисна копчето за звука и светът около мен оживя. Обърнах се и се огледах. Бяха Стейси и Дюк, хванати за ръце. Стейси ме гледаше с отворена уста, Дюк, обратно, стиснал здраво устни.

— Вал? — извика Стейси. Сякаш не беше изненадана, че ме вижда, а че се срещаме точно тук.

— Здрасти — отвърнах на въпроса й.

Дейвид изникна зад гърба на Стейси, приближи се и ме прегърна. Прегръдката му беше вдървена и той побърза да ме пусне и да отстъпи назад, нареди се до останалите и сведе поглед.

— Не знаех, че се връщаш — каза Стейси. Стрелна с очи Дюк и незабавно започна да се трансформира в негово копие. Усмивката й се изкриви толкова силно, че се изплаших за нея.

Свих рамене. Стейси беше моя приятелка от цяла вечност. С нея носехме еднакъв размер дрехи, харесвахме едни и същи филми, обличахме се по един и същ начин, лъжехме по един и същ начин. През лятото бяхме почти неразделни.

Но имаше една огромна разлика. Стейси нямаше врагове, може би защото през цялото време се мъчеше да угоди на всички. Беше като пластилин: само й кажи каква искаш да бъде и тя веднага ще се превърне в желаната личност. Не беше от популярните, но със сигурност не беше и от загубеняците като мен. Имаше способността да преминава границата незабелязано, нея радарите не я ловяха.

След „инцидента“, както го наричаше баща ми, Стейси ме посети два пъти. Веднъж в болницата, когато не говорех с никого, и веднъж вкъщи. Втория път помолих Франки да й каже, че спя. Тя не направи друг опит да се свърже с мен, аз също. Мисля, че тогава една част от мен вярваше, че вече не заслужавам да имам приятели. Че на Стейси й трябва по-добра приятелка.

Сега, докато я гледах да се превръща в Дюк, ми стана жал за нея. Видях в очите й желанието да продължим оттам, където бяхме стигнали преди стрелбата, видях колко й е кофти, че се е отдръпнала от мен, но видях и друго — тя се притесняваше за голямата черна точка, която би й донесло приятелството й с мен. Ако аз бях виновна, защото обичах Ник, нямаше ли и тя да излезе виновна, защото ме обичаше? Да остане моя приятелка, означаваше да поеме огромен риск — на практика беше истинско социално самоубийство за всеки от гимназия „Гарвин“. Стейси не беше достатъчно смела, за да го поеме.

— Кракът боли ли те? — попита тя.

— Понякога — казах и погледнах към бедрото си. — Хубавото е, че ще ме освободят от физическо. Но е кофти, защото не знам дали ще мога да стигам навреме до кабинетите с това нещо.

— Ходи ли на гроба на Ник? — попита ме Дюк. Вгледах се в него. Той ме наблюдаваше с дълбоко презрение. — Изобщо ходи ли на някой от гробовете?

Стейси го сръга с лакът.

— Остави я на мира. Това е първият й ден — каза тя, но в гласа й нямаше нужната твърдост.

— Добре, мамо — измърмори Дейвид. — Радвам се, че вече си добре, Вал. Математика ли имаш?

— Какво, тя може да ходи — прекъсна го Дюк. — Защо да не отиде на гробището? Ако аз бях написал онези имена в списъка, най-малкото щях да посетя гробовете им.

— Не съм искала никой да умира — казах, но думите ми излязоха като шепот.

Дюк вдигна вежди към мен.

— Той ти беше гадже и най-добър приятел.

Настъпи мълчание. Забелязах, че около нас се бе струпала любопитна тълпа зяпачи. Но те не се интересуваха от конфронтацията. Гледаха мен, сякаш чак сега осъзнаха коя съм. Минаваха бавно покрай мен, обикаляха ме от всички страни, шушукаха си и ме оглеждаха от глава до пети.

Стейси също ги забеляза. Размърда се и зарея поглед някъде зад мен.

— Трябва да влизам — каза бързо и тръгна към входа. — Радвам се, че се върна.

Дейвид и Мейсън я последваха. Дюк тръгна последен, мина покрай мен, мърморейки:

— Да, голяма радост.

Стоях на площадката като изгубена сред странния поток от деца около мен, които ме блъскаха, но погледите им не ми позволяваха да потъна в морето от глави и тела. Запитах се дали да не изчакам тук до три без десет, когато мама щеше да ме вземе.

Една ръка ме потупа по рамото.

— Защо не дойдеш с мен? — каза някой в ухото ми.

Обърнах се и се оказах лице в лице с госпожа Тейт, педагогическия съветник. Тя ме прегърна през раменете и ме поведе напред. Двете се гмурнахме смело сред вълните от деца, предизвиквайки шепот и възклицания.

— Радвам се да те видя сред нас — каза тя. — Сигурно си малко притеснена?

— Малко — отвърнах, но не продължих, защото тя ме водеше толкова бързо, че нямах време за нищо, освен да се съсредоточа в крачките си. С темпото, с което вървяхме, се оказахме във фоайето, преди паниката да разбърка вътрешностите ми, и аз се почувствах измамена. Имах право поне да се паникьосам, влизайки отново в училище, ако исках, нали?

Пред пропуска гъмжеше от деца. На вратата стояха полицаи и прокарваха някакви уреди по дрехите и чантите им. Госпожа Тейт махна на един от тях и той ни пропусна, без да ни провери. Фоайето ми се видя някак празно, сякаш много от нас липсваха. Но всичко друго си беше както преди. Децата разговаряха, крещяха, обувките им скърцаха по лъскавите плочки, стените ечаха от тряскането на вратичките на шкафчетата в страничните коридори.

Двете вървяхме бързо и целенасочено и скоро завихме към „Парламента“. Този път паниката се надигна толкова бързо, че стигна гърлото ми, преди госпожа Тейт да ме набута в голямата зала. Вероятно бе усетила страха ми, защото стисна здраво раменете ми и тръгна още по-бързо.

„Парламента“ — едно от местата, където висяхме сутрин, нагъчкани рамо до рамо — беше празен, масите и столовете очакваха посетителите си. В далечния край, където бе паднала Кристи Брутър, някой бе сложил табло. Най-отгоре с изрязани букви от цветна хартия бе изписано: НИЕ ПОМНИМ. Под надписа бяха забодени бележки, картички, панделки, снимки, цветя и знамена. Две момичета — от това разстояние не можах да ги позная — тъкмо окачваха с карфица една снимка, придружена с бележка. Снимката и бележката бяха далече от нас и нямаше как да ги видя.

— Мислехме да забраним влизането тук сутрин — каза госпожа Тейт, прочела сякаш мислите ми, — като предохранителна мярка. Но вече никой не иска да идва, така или иначе. Използваме помещението само през обедната почивка.

Тръгнахме през залата. Опитах се да игнорирам усещането, че краката ми джапат в локви кръв, и да се фокусирам в тракането на токовете на госпожа Тейт, припомняйки си всички хватки и трикове за дишането и фокусирането, на които ме бе учил доктор Хелър. Пробвах дълго и упорито, но в момента не можах да си спомня нищо.

Прекосихме залата и минахме от другата страна на „Парламента“, където бяха кабинетите на администрацията. Технически погледнато, това беше предната част на сградата. Тук също имаше полицаи и децата минаваха през още един пост.

— Всички тези мерки за сигурност объркват обичайния ред в училище — въздъхна госпожа Тейт. — Но така всички се чувстваме по-защитени.

Тя ме поведе бързо през полицаите и най-после влязохме в приемната. Секретарките вдигнаха погледи и се усмихнаха любезно, но не пророниха нито дума. Наведох ниско глава и последвах госпожа Тейт в кабинета й. Надявах се да ме задържи достатъчно дълго.

Кабинетът на госпожа Тейт беше пълна противоположност на кабинета на доктор Хелър. Този на доктор Хелър беше чист и подреден, по стените имаше редици от книги и учебници. В стаята на госпожа Тейт се набиваха в очи случайни комбинации от документи и учебни пособия, сякаш през половината време тук се помещаваше педагогическият съветник, а през другото време стаята се използваше за склад. По всяка хоризонтална повърхност имаше книги, учебници и снимки на децата и кучето на госпожата.

Учениците идваха тук най-често, за да се оплачат от някой учител или да погледнат в каталога за колежите. Ако госпожа Тейт си е мислела, че ще работи с горните класове и ще превъзпитава трудни тийнейджъри, сигурно бе останала разочарована. Ако липсата на трудни деца можеше да се нарече разочарование.

Тя ме покани с жест да седна срещу нея, на стол с разкъсана винилова дамаска. Промуши се между бюрото и един малък шкаф за документи и седна на мястото си. Наведе се напред и скръсти ръце върху една опаковка от сандвич.

— Чаках те тази сутрин и много се радвам, че се появи. Това показва смелост.

— Старая се — промърморих и потрих несъзнателно длани в бедрата си. — Но не мога да обещая, че ще остана.

Осемдесет и три дни, повторих си наум.

— Много ми се иска да останеш. Ти си добра ученичка. А! — извика тя и вдигна пръст. Обърна се странично, наведе се и отвори кантонерката до бюрото. Рамката на една черно-бяла снимка на мяучеща котка отгоре й падна от разместването и аз си представих как й се налага да я вдига по няколко пъти на ден. Тя измъкна оттам една кафява папка, сложи я пред себе си и остави чекмеджето отворено. — Това ми напомня за колежите. Да. Ти беше избрала… — тя запрелиства бързо страниците — Канзас сити, ако си спомням правилно.

Обърна още няколко страници, спря на една, прокара пръст по нея, закова го някъде на долните редове и каза тържествуващо:

— Да, точно така. Канзас сити и Северозападния колеж в Мисури. — Затвори папката и се усмихна. — Получих програмите им миналата седмица. Малко сме закъснели с процедурата, но мисля, че няма да е проблем. Има някои промени в досието ти, но всъщност… не ти е предявявано обвинение в… знаеш какво имам предвид.

Кимнах. Знаех какво има предвид. Не че имаше някакво значение дали ще го впишат в досието ми, защото надали имаше и един човек в страната, който да не бе чувал за мен. Знаех, че имам много приятели по света. И много врагове.

— Промених мнението си — казах на глас.

— А! Друго училище ли избра? Не би трябвало да е проблем. С твоя успех…

— Не, искам да кажа, че няма да ходя в колеж.

Госпожа Тейт се наведе напред и отново постави ръце върху опаковката.

— Няма да ходиш? — намръщи се тя.

— Да, вече не искам.

— Слушай, Валъри — заговори меко тя. — Знам, че се обвиняваш за станалото. Знам, че мислиш, че си като него. Но не е така.

Изпънах гръб и се опитах да се усмихна самоуверено. Не беше разговор, какъвто исках да проведа точно днес.

— Не е необходимо да го казвате, госпожо Тейт — казах и докоснах за успокоение задния джоб със снимката на двама ни с Ник на Синьото езеро. — Искам да кажа, че съм добре и всичко е наред.

Госпожа Тейт вдигна ръка и ме погледна право в очите.

— Имаше период, когато прекарвах повече време с Ник, отколкото със собствения си син — каза бавно тя. — Беше толкова обсебен! Толкова гневен. Той… е от децата, за които животът е бойно поле. Давеше се в омраза. Тя го ръководеше.

„Не — идеше ми да изкрещя, — не беше такъв! Ник беше добър. Аз знам!“

Изведнъж се пренесох в спомена за онази нощ, когато Ник се появи неочаквано вкъщи. Мама и татко набираха скорост за обичайния скандал след вечеря. Усетих, че бурята приближава, много преди да се развихри. Мама редеше чинии в съдомиялната и си мърмореше нещо под носа, татко измерваше с крачки разстоянието между хола и кухнята, хвърляше яростни погледи към нея и клатеше глава. Напрежението се покачваше ежеминутно и аз усетих как в мен се надига онова чувство, което по-късно щеше да ме измъчва толкова често, и единственото, което исках в онзи момент, беше да се кача в стаята си, да заспя и да се събудя в друга къща и в друг живот. Франки вече се бе покрил в своята бърлога и на мен ми мина през ума, че сигурно и той се чувства така.

Вече бях на последните стъпала, когато на вратата се позвъни. Надникнах през прозореца и го видях пред вратата, пристъпяше нервно от крак на крак.

— Аз ще отворя — извиках към мама и татко и се понесох надолу, но кавгата вече започваше и те не ме забелязаха.

— Здрасти — казах и излязох на верандата. — Какво има?

— Здрасти — отвърна той и протегна ръка към мен. В нея имаше диск. — Донесох ти това. Записах го днес следобед. Вътре са всички песни, които ми напомнят за теб.

— Много благодаря — казах и се зачетох в обложката. Беше описал всички записани песни и изпълнители. — Харесват ми.

Чухме гласа на татко да се приближава от другата страна на вратата.

— Знаеш ли, може би наистина не трябваше да се прибирам, Джени? Идеята ти е чудесна — изрева той и Ник погледна към вратата. Можех да се закълна, че виждам срам в очите му. И още нещо. Съжаление? Страх? Или същата умора, каквато изпитвах аз?

— Искаш ли да се разкараме от тук? — попита той и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — У вас обстановката май не е много здравословна. Може да се поразходим малко.

Кимнах, отворих леко вратата, колкото да метна диска на масата в коридора, и излязох отново. Ник ме хвана за ръката и ме поведе към поляната зад къщата. Намерихме удобно място, легнахме по гръб на тревата, загледахме се в звездите и заговорихме за… всичко.

— Знаеш ли защо ни е добре заедно, Вал? — попита ме след малко той. — Защото мислим по еднакъв начин. Като че използваме един мозък. Много е готино.

Обърнах се и преплетох крака в неговите.

— Абсолютно. Майната им на родителите с техните тъпи караници. Майната им на всички. На кого му пука за тях?

— Не и на мен — усмихна се той и се почеса по рамото. — Знаеш ли, от дълго време си мислех, че никой не ме разбира, но ето че се появи ти. Ти си нещо друго.

— Аз те разбирам. — Обърнах се и го целунах по рамото. — И знам, че ти също ме разбираш. Малко е зловещо, че си приличаме толкова.

— Зловещо, но по-готин начин.

— Да, така е.

Той се обърна към мен, повдигна се на лакът.

— Супер е, че сме заедно — каза тихо. — Разбираш ли, дори и целият свят да те мрази, знаеш, че има на кого да се опреш. И ставаме двама срещу всички. Само аз и ти.

В онзи момент съзнанието ми беше дотолкова заето с караницата на мама и татко, че си помислих, че говори за тях. Той знаеше какво преживявам. Неговите проблеми не бяха по-малки от моите. Имаше трети баща, той се наричаше Чарлз, но Ник го наричаше „специалитета на деня“. Говореше за бързо сменящите се любовници на майка си, като че ли разказваше виц. Но не си давах сметка, че ни вижда двамата като отбор срещу всички останали.

— Да, само аз и ти — отвърнах тихо. — Аз и ти.

 

 

Загледах се в килима на госпожа Тейт. Отново ме обзе онова неприятно чувство, че всъщност изобщо не съм го познавала. И че всичките приказки за „две тела, една душа“ са били пълна безсмислица. Явно, когато ставаше дума за вникването в душата на човек, бях пълна двойкаджийка.

Усетих буцата в гърлото си. Колко жалко беше всичко! Отхвърлената от всички тъпачка плаче за своя любим, убиеца. Когато се видях в тази светлина, дори и самата аз се намразих. Преглътнах и принудих буцата да премине надолу.

Госпожа Тейт бе седнала отново на стола зад бюрото и продължаваше да говори.

— Ти имаш бъдеще, Валъри. Мислеше за колеж. Бореше се за добър успех. Ник никога не е имал такива намерения. Неговото бъдеще беше… това.

Сълзите напираха към очите ми. Преглъщах и преглъщах, но нищо не помагаше. Какво знаеше тя за бъдещето на Ник? Човек не може да предвиди бъдещето. Господи, ако можех да предвидя какво щеше да стане, щях да го спра. Щях да се намеся. Но аз не го направих. Не успях. А трябваше да се досетя. Ето какво ме убиваше. Трябваше да се досетя. И сега моето бъдеще не включваше колеж. Бъдещето ми щеше да бъде онова на Момичето, което мрази всички. Така ме нарекоха във вестниците — Момичето, което мрази всички.

Исках да разкажа всичко това на госпожа Тейт, но беше доста сложно и объркано и докато й обяснявах, кракът ми сто процента щеше да запулсира, а сърцето ми да се свие от болката. Станах и грабнах раницата. Изтрих бузите с опакото на дланите си и казах:

— По-добре да тръгвам. Не искам да закъснявам от първия ден. Ще помисля за това. За колежа. Но вече ви казах, че не обещавам нищо.

Госпожа Тейт въздъхна и стана. Затвори чекмеджето на шкафа, но не направи опит да излезе иззад бюрото.

— Валъри — започна, но размисли и се отказа. — Пожелавам ти приятен ден. Добре дошла в училище.

Тръгнах към вратата. Но преди да я отворя, се обърнах и попитах:

— Госпожо Тейт, промяната… голяма ли е? — попитах. — Имам предвид хората… те… различни ли са?

Не знаех на какъв отговор да се надявам. „Да, всички научихме урока си и сега сме едно голямо щастливо семейство, точно както ни описват по вестниците.“ Или: „Не, тук няма лоши деца, всичко е само в твоята глава, както го описват във вестниците. Ник беше побъркан, ти се подведе по него и така стана всичко. Нямаше причина да се гневиш. Всичко беше плод на въображението ти.“

Госпожа Тейт задъвка долната си устна, явно обмисляше отговора си.

— Хората са си хора — каза накрая, вдигайки ръце в жест на безнадеждност.

Това беше последният отговор, който исках да чуя.

 

 

2 май 2008

7:10 сутринта

„Внимавай да не те омагьоса, Кристи…“

През повечето дни ми се струваше връх на иронията, че мама вози Франки до училище, въпреки че той обичаше да пътува с автобуса, а аз пътувах с него, защото не понасях критиките и съветите на мама. Но имаше дни, когато бях готова да изтърпя всичко, защото автобусът беше пълна отврат.

Обикновено се добирах до една от седалките в средата и потъвах в нея, свита на кравай, забивах колене в облегалката пред мен, включвах MP3 плейъра и сложила слушалките в ушите си, изчезвах за света.

Но след време Кристи Брутър започна всеки ден да ме докарва до истерия. Не че беше някаква новост, аз по принцип не можех да я понасям. И никога не съм могла. Кристи беше популярна, беше от онези момичета, с които всеки искаше да е приятел, защото се страхуваше от последствията, ако не й беше такъв. Тя беше едра и яка, шкембето й стърчеше войнствено напред, бедрата й бяха толкова здрави, че можеха да ти счупят черепа. Което беше странно, като се има предвид, че беше капитан на отбора по софтбол. Никога не можах да го разбера. Просто не можех да си представя Кристи Брутър да надбяга някого до първа база. Но предполагам, че го е правила някога, веднъж или два пъти, щом беше капитан. Или треньорът се страхуваше да я замени. Кой знае?

Познавах Кристи още от детската градина и никога, нито за миг, не съм си представяла, че мога да бъда близка с нея. Направо ми бодеше очите. Мама всяка седмица дърпаше госпожата настрани и я молеше да не слага Кристи и мен на една маса.

— Нали знаете, всеки си има симпатии и антипатии… — казваше тихо и се усмихваше извинително.

Кристи Брутър беше моята антипатия.

В началното училище тя ме кръсти Бъки Бийвър. В шести клас пусна слух, че нося прашки, което в прогимназията беше голям скандал. А в гимназията реши, че не харесва грима и дрехите ми, и ми лепна прякора Сестра Смърт. Всички го намериха за много смешен и го повтаряха като папагали.

Тя се качваше в автобуса две спирки след мен и в повечето дни това беше в моя полза, защото имах време да се направя на невидима, преди да се качи. Не че се страхувах, не, просто нямах нерви да се дърлим с нея.

Потънах в седалката, смъкнах се надолу така, че главата ми едва да се забелязва над облегалката, пъхнах слушалките в ушите си и надух музиката до дупка. Погледнах през прозореца и си помислих, че ще е супер, ако в момента държа ръката на Ник. Нямах търпение да стигна до училище и да го видя, да усетя канеления дъх на дъвката му, да склоня глава на рамото му по време на обяда, сигурна и в безопасност, забравила за останалия свят. За Кристи Брутър. За Джеръми. За мама, татко и техните „дискусии“, които винаги, винаги, винаги завършваха с писъци и викове, татко изчезваше някъде в нощта и стаята потъваше в тишина, на фона на която всички слушахме жалкото подсмърчане на мама от стаята й.

Автобусът спря веднъж, потегли и скоро спря отново на следващата спирка. Загледах се през прозореца в един териер, който душеше около торба с боклук пред къщата до спирката. Въртеше опашка, а главата му бе изцяло заровена в торбата. Зачудих се как успява да диша и какви ли примамливи неща е намерил там, щом трепереше толкова силно от възбуда.

Автобусът потегли отново и аз увеличих музиката, за да заглуша врявата от придошлите деца. Облегнах се на седалката и затворих очи.

Някой ме перна по рамото. Реших, че е от преминаващите назад деца, и не обърнах внимание. Но ударът се повтори, този път по-силен, в същия момент някой издърпа кабела на слушалката ми. Тя се залюля във въздуха и от нея се разнесе слабият звук на музиката.

— Какво става, мамка му? — извадих и слушалката от лявото си ухо и навих кабела около MP3 плейъра. Погледнах надясно и видях Кристи Брутър да ми се хили, седнала от другата страна на пътеката. — Разкарай се, Кристи!

Грозната й приятелка Хелън (кетчър на отбора по софтбол, също амазонски тип, с червена коса и по мъжки изсечено лице) се изкиска, но Кристи се правеше, че не е нейна работа, и ме гледаше с фалшива невинност.

— Нямам представа за какво говориш, Сестро Смърт. Да не би да халюцинираш. Може би не си видяла добре? Може би дяволът те е сръчкал?

Извъртях очи.

— Да, бе — измърморих, мушнах отново слушалките в ушите си, върнах се в позиция „геврек“ и затворих очи. Нямах намерение да й доставям удоволствие, като се ядосвам или викам.

Автобусът зави към гимназията и аз усетих ново сръчкване в рамото, но този път по-силно и слушалката изскочи от ухото ми като тапа, MP3 плейърът изхвърча от ръцете ми, плъзна се по пода и се скри под седалката пред мен. Вдигнах го. Зелената светлина отстрани изчезна и екранът потъмня. Изключих го и го включих отново, но без ефект. Не работеше.

— По дяволите! Какъв ти е проблемът? — повиших тон.

Хелън отново обърна мъжкото си лице към мен, заедно с още двама-трима тъпаци от тяхното обкръжение, а Кристи продължаваше да ме гледа като света вода ненапита.

Автобусът спря, вратите се отвориха и всички станахме. Това е някакъв ученически инстинкт, помислих си. Може да си по средата на пътя, но щом вратите на автобуса се отворят, ставаш. Беше една от константите в живота. Раждаш се, умираш, ставаш, когато вратите на автобуса се отворят.

Кристи и аз стояхме на сантиметри една от друга. Можех да подуша сиропа за палачинки по нея. Тя ме изгледа от глава до пети и каза с ехидна усмивка:

— Да не бързаш за погребение, а? Готова си да зарежеш Ник за хубав студен труп? Ох, чакай, може би Ник е трупът?

Продължих да я гледам в очите, отказвайки да сведа поглед. След толкова години не се уморяваше да повтаря едни и същи тъпи шегички. Още не можеше да ги израсне. Веднъж мама ми каза, че ако не обръщам внимание на Кристи, накрая ще й стане безинтересно и ще се откаже. Бях готова да последвам съвета й, но не и да й позволя да чупи нещата ми.

Минах покрай нея по пътеката, вдигнах MP3 плейъра и казах:

— Какъвто и да ти е проблемът, ще си платиш за това.

— Олеле! Треперя цялата — отвърна тя.

Някой отзад добави:

— Внимавай да не те омагьоса, Кристи — и всички се засмяха.

Продължих между седалките и слязох на тротоара, минах зад автобуса и се затичах към игрището, където Стейси, Дюк и Дейвид вече бяха насядали по седалките.

Отидох при тях, останала без дъх от яд и злоба.

— Здрасти — посрещна ме Стейси. — Какво става? Изглеждаш ядосана.

— Направо съм бясна — отвърнах. — Виж какво направи оная кучка, Кристи Брутър с MP3 плейъра ми.

— Уау! — грабна го от ръцете ми Дейвид. Натисна няколко бутона и няколко пъти се опита да го изключи и включи. — Трябва да го дадеш на поправка. Може да го оправят.

— Не искам да го оправят. Искам да я убия. Иде ми да й откъсна тъпата глава. Ще съжалява за това. Ще й го върна, каквото ще да става.

— Зарежи я — каза Стейси. — Нали я знаеш Кристи каква крава е! Всъщност, никой не я харесва.

Едно черно камаро сви с вой към паркинга и спря до футболното игрище. Познах колата на Джеръми и сърцето ми забърза. За миг забравих за плейъра.

Вратата до шофьора се отвори и Ник слезе. Беше с черно кожено яке, с което напоследък не се разделяше, ципът му бе вдигнат до брадичката заради студения вятър.

Скочих от седалката и размахах ръка към него.

— Ник — извиках силно.

Той ме забеляза, вдигна брадичка и тръгна към мен. Бавно, методично, без припрени движения. Заподскачах по седалките надолу и се затичах през игрището към него.

— Здрасти — извиках и увиснах на врата му.

В първия момент той се отдръпна леко, но после ме целуна, обърна ме и сложи ръка на рамото ми, както винаги. Беше толкова хубаво отново да усещам ръката му.

— Ей, загубеняци, как я карате?

Той използва свободната си ръка да стисне тази на Дюк, после сръга Дейвид в рамото.

— Къде се губиш бе, човек? — попита Дейвид.

Ник се изкиска и изведнъж се стъписах. Изглеждаше много странен. Бликащ от енергия, напрегнат дори.

— Имах си работа — отвърна кратко той. Очите му се стрелнаха към входа на училището. — Имах работа — повтори, но го каза толкова тихо, че сигурно само аз го чух. Но не мисля, че го казваше на някого от нас. Колкото и странно да беше, ми се стори, че говори на училището. На самата сграда и на онези вътре.

Господин Ангерсън изникна зад нас и чухме характерния директорския тон, онзи, който обичахме да имитираме по купони: „Не, гимназисти, бирата действа зле на мозъка ви. Трябва сутрин, преди да дойдете на училище, да хапнете нещо здравословно. И помнете, гимназисти, че тук казваме «не» на наркотиците“.

— Стига приказки за тази сутрин, гимназисти — каза той. Със Стейси се сбутахме и прихнахме в шепите си. — Време е за час.

Дюк козирува срещу Ангерсън и тръгна към клас. Стейси и Дейвид го последваха, като се подсмихваха. Аз също тръгнах, но бях спряна от ръката на Ник, която ме задържа на място. Вдигнах поглед към него. Той продължаваше да се взира в сградата, в ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка.

— По-добре да тръгваме, преди Ангерсън да се развилнее — дръпнах го за ръката аз. — Знаеш ли, мислех си да зарежем обяда в стола и да отскочим до Каси.

Той не отговори. Продължи да се взира в училището.

— Ник? Да тръгваме, а? — повторих, но отново не получих отговор. Накрая го побутнах с хълбок. — Ник?

Той примига и ме погледна. Усмивката не слизаше от устните му. В очите му долових неестествен блясък. Запитах се какво ли са взели с Джеръми тази сутрин. Ник се държеше наистина странно.

— Да — каза отнесено той. — Днес имам много работа.

Тръгнахме към входа. Докато вървяхме, бедрата ни се удряха едно в друго.

— Щях да ти дам MP3 плейъра си за първия час, но Кристи Брутър ми го счупи — казах и вдигнах плейъра да го види. Той се загледа в него за момент. Усмивката му се разшири. Прегърна ме по-здраво и забърза към училището.

— Отдавна ми се иска да я погледна в очите — каза някак весело.

— Не мога да я понасям — изскърцах със зъби, изстисквайки случая докрай, за да задържа вниманието му. — Не знам какъв й е проблемът.

— Аз ще се погрижа за нея.

Усмихнах се доволно. Ръкавът на блузата му погъделичка врата ми. Беше приятно. Истинско, някак си. Като уверение, че докато този ръкав трие кожата ми, всичко ще бъде наред, дори и той да направи някаква глупост. Ник беше тук, до мен, прегръщаше ме и бе готов да ме защити. Не Джеръми. Мен.

Отворихме вратата и той свали ръката от раменете ми. Вятърът улови момента, мушна се под яката на ризата ми и влезе в пазвата. Потръпнах от внезапно нахлулия студ.

Ник изчака да мина пред него.

— Да свършим с това веднъж завинаги — каза той.

Кимнах и тръгнах към „Парламента“. Докато търсех Кристи с поглед, зъбите ми започнаха да тракат.