Дженифър Браун
Списъкът на омразата (13)

13.

На следващата сутрин станах, слязох долу и заварих детектив Панзела на масата в кухнята, седнал срещу мама с чаша кафе пред себе си. Мама се усмихваше, лицето й беше ведро, не я бях виждала такава от цяла вечност. Детективът, както винаги, гледаше мрачно, но раменете му бяха отпуснати, което предполагаше, че би се усмихнал, ако не беше, който беше, и аз не бях, която бях.

Закретах към масата, гумените подпори на патериците приплъзнаха по линолеума под тежестта ми. Отново трябваше да се боря с чувството, че светът се изплъзва изпод краката ми, както се бе случвало безброй пъти след операцията. Все още бях на цяла шепа хапчета, обезболяващи и психотропни лекарства, и продължавах да се страхувам за свободата си.

— Валъри — посрещна ме мама. — Детектив Панзела има добра новина за теб.

Размислих добре, преди да седна, и вместо да се настаня срещу него, отидох в далечния край на масата, увеличавайки дистанцията между двамата, дистанция, за която в болницата само можех да мечтая, но нямаше как да я постигна.

Изучих го с поглед. Той беше във вечния си кафяв костюм, но май скоро го бе давал на химическо, дори заподозрях, че преди да дойде тук, бе взел душ. Всъщност, усетих миризма на сапун, същия, който използвахме у нас. Усетих и афтършейва му и от тази миризма веднага ми се догади. Сълзите неволно напълниха очите ми и ако можех да използвам и двата си крака, щях моментално да избягам от стаята с писък, колкото може по-далече от него.

— Здравей — завъртя стола си към мене той и притегли чашата с кафе, оставяйки малка дъга от кафяви капки. По-късно щях да почистя лепкавите петна с небивало усърдие, като че ли почиствах физически живота си от него. Завинаги.

— Добър ден — отвърнах сдържано.

— Валъри — намеси се мама, — детектив Панзела е дошъл да ни каже, че вече официално не си заподозряна. Като съучастник в стрелбата.

Не казах нищо. Изведнъж ми се стори, че може още да не съм се събудила. Може би още бях в болницата и спях в психиатричното отделение. Щях да се събудя след няколко минути, да отида при групата и да им разкажа за шантавия си сън, а Нан, шизофреничката, щеше да изкрещи нещо за терористи, Дейзи щеше да се разплаче, опипвайки превръзките около китките си, а Анди сигурно щеше да ми каже да ходя на майната си. Идиотът терапевт щеше да си седи на стола и да кима, оставяйки всички да си правим каквото си искаме, след това щеше да ни изпрати да закусваме и да си вземем лекарствата.

— Не е ли чудесна новина? — попита развълнувано мама.

— Добра е — отвърнах.

Какво друго можех да кажа? „Слава богу?“. „Нали ви казах?“. „Защо?“. Нито едно не ми изглеждаше подходящо за момента.

Затова останах на „Добра е“ и добавих „Благодаря“. Прозвуча много тъпо.

— Натъкнахме се на няколко свидетели — поясни детективът и отпи от кафето. — Особено на едно момиче. То настоя да се срещне с мен в присъствието на адвоката си. Описа ни подробно нещата и беше доста убедителна. Няма да има обвинение.

Всичко пред мен се размаза. Исках да се събудя, защото започнах да усещам успокоение и радост, а не исках да се чувствам толкова добре. Защото, когато се събудех по-късно и откриех, че все още ме грози затвор, щеше да бъде ужасно.

— Стейси? — промълвих пресипнало, шокирана, че се е застъпила за мен, въпреки че беше повече от ясно, че не ми вярваше и че вече не бяхме приятелки.

Детективът поклати глава.

— Не. Беше руса и висока. Не спираше да повтаря: „Валъри не е застреляла никого“.

Нито една от приятелките ми не отговаряше на описанието.