Дженифър Браун
Списъкът на омразата (7)

7.

2 май 2008

„Не съм го направила“

Каква ирония! Оказа се, че най-популярното име в моя клас през тази година, това на Ник Ливъл, беше най-незабележимото през първата. Ник беше нов в града и в гимназията и някак си не можеше да си намери мястото. Гарвин е едно от онези сателитни на големите ситита градчета, където живееха богати деца в големи къщи. Ник живееше на една от малкото по-бедни улици, опасали Гарвин като граничен колан. Дрехите му бяха износени, прекалено големи и никога маркови. Самият той беше мършав и дръпнат, сякаш ти казваше: „Не давам пукната пара за нищо“, и някои хора приемаха поведението му лично.

Признавам, че веднага ми хареса. Не знам дали с тъмните си блестящи очи, или с онази малко крива усмивка, която откриваше лицето му, но не и зъбите и го извиняваше за всичко, поне пред мен. Точно като мен Ник не беше част от елита в училището и точно като мен не искаше да бъде.

Аз също никога не съм принадлежала към този вътрешен кръг, който на практика управляваше останалите. В началното училище всеки малко или много е вътрешен, аз също бях. Обичах популярните неща — дрехите, играчките, момчетата, песните, които ни подлудяваха на купоните.

Но към шести клас всичко се промени. Започнах да се оглеждам и да си мисля, че всъщност нямам много общи неща с останалите деца. Техните семейства не изглеждаха така нещастни, както моето. Не си представях, че изпитват същото смразяващо чувство, подобно на предчувствие за буря, каквото изпитвах аз, когато отваряха вратата на домовете си. На детските купони техните бащи ги наричаха „кифличке“ или „зайо“, а моят дори не се появяваше на сцената. Докато, изпълнена със съмнения, аз размишлявах дали пасвам на средата, моята лична неприятелка Кристи Брутър набра особена популярност. Това беше причината съмненията ми да изчезнат и истината изведнъж да блесне в главата ми: аз не бях като тях.

Затова веднага харесах непукизма на Ник. Възприех неговия поглед „не давам пукната пара“ и започнах да правя дупки по дрехите си, за да изглеждат стари и износени. Постепенно губех онзи девствено чист ореол на Валъри, който мама и татко налагаха от години и за който водеха битка с мен, за да ме накарат да продължа да го поддържам и занапред. Фактът, че двамата щяха да обезумеят от гняв, ако ме видеха да се мотая с момче като Ник, също изигра голяма роля за избора ми. Не знам защо си представяха, че в училище съм Мис Популярност, и това може би най-добре показваше колко далече от истината са били. Шести клас беше в миналото и всички ние се бяхме променили.

С Ник се засичахме в часа по алгебра. Там се срещнахме за първи път. Той хареса обувките ми. Бях ги увила с тиксо около пръстите не за друго, а защото исках да изглеждат така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. Всичко започна с неговото:

— Харесват ми обувките ти.

И моят отговор:

— Благодаря. Мразя алгебра.

И той:

— Аз също.

— Хей — прошепна ми по-късно, докато госпожа Пар раздаваше тестовете, — ти не си ли приятелка на Стейси?

Кимнах, предавайки листа на детето зад мен.

— Познаваш ли я? — попитах го аз.

— Тя се вози в моя автобус. Изглежда готина.

— Готина е — потвърдих. — С нея сме приятелки още от детската градина.

— Това е супер.

Госпожа Пар ни направи забележка и ние се наведохме над листовете, но всеки ден преди и след часа по алгебра си говорехме. Аз го представих на Стейси, Дюк и останалата компания и той си я пасна веднага, особено с Дюк. Но от самото начало си пролича, че с мен се разбира най-добре.

Много скоро започнахме да се срещаме при шкафчетата и да вървим заедно до стаите, често сядахме със Стейси, Дюк и Мейсън на пейките при футболното училище.

Веднъж помня, че бях в отвратително настроение. Денят беше повече от гаден и ми се искаше да си го върна на всеки, който го бе направил такъв. И ми хрумна да запиша имената им в една тетрадка, сякаш тетрадката можеше да замени вуду куклата и да им отмъсти. Имах чувството, че ако ги запиша, това ще е доказателство, че те са гадняри, а аз — жертва.

Отворих една нова червена тетрадка със спирала, написах цифри на всеки ред и започнах да записвам имената на хора, знаменитости, институции — всичко, което мразех. В края на третия срок бях изписала половин страница. Имаше всичко — „Кристи Брутър“ и „алгебра“, „да добавяш букви към цифри“ и „лак за коса“. Един ден ми дойдоха много неща наум и понеже не успях да ги запиша всичките, взех тетрадката с мен в час по алгебра и продължих да пиша в нея. Ник влезе.

— Здрасти — каза, докато сядаше на мястото си. — Днес не те видях при шкафчетата.

— Не съм ходила — казах, без да вдигам поглед от тетрадката. Тъкмо записвах „проблемите между мама и татко“. Това беше важно. Написах го четири пъти.

— Ясно — каза той и замълча, но аз усетих, че наднича над рамото ми. — Какво е това? — попита най-накрая и се засмя.

— Това е моят списък на омразата — отвърнах, без да се замисля.

След часа Ник тръгна след мен и каза със смях:

— Мисля, че трябва да добавиш към списъка и днешното домашно. Голяма мъка ще е с него.

Погледнах го през рамо и той ми се усмихна.

Отвърнах на усмивката му и мисълта, че не съм сама, веднага ме накара да се почувствам по-добре.

— Прав си — казах. — Следващия час ще го добавя.

Ето как започна онзи фатален списък. На шега. Начин да си излееш яда. Но прерасна в нещо друго, за което не бях и помисляла.

Всеки път в часа по алгебра ние вадехме тетрадката и записвахме имената на всички хора в училище, които тайно мразехме. Сядахме на последната редица един до друг и злословехме по адрес на Кристи и госпожа Харфелц. По адрес на хората, които ни дразнеха. Които ни ходеха по нервите. И особено хората, които ни тормозеха, нас и другите деца.

По някое време ни хрумна да публикуваме списъка, да покажем на света колко ужасни са тези хора. Да направим за смях всички надути пуйки и пуяци, онези, които ме наричаха Сестра Смърт и кретените, които удряха Ник по коридорите, когато никой не ги гледаше, онези „истински ангелчета“, за които никой не би повярвал, че са дори по-лоши от „лошите деца“. Говорехме си как светът би бил много по-добро място, ако имаше повече такива списъци, как хората биха се замислили за постъпките си, ако знаят, че ще бъдат публикувани в такъв списък.

Цялата работа беше моя идея. Рожба на моя мозък. Аз започнах този списък и аз го попълвах грижливо. Той ни събра и той ни държеше заедно. С него нито един от нас вече не се чувстваше самотен.

За първи път отидох в дома на Ник в деня, когато признах официално, че съм влюбена в него. Той отключи задната врата и ние влязохме в мръсна и разхвърляна кухня. Чух някой да изключва телевизора, разнесе се кашлица на пушач. Ник отвори една врата точно до кухнята и ми даде знак да го последвам по тъмни дървени стъпала към мазето.

Долу подът беше циментов, но върху него беше проснат малък оранжев килим, който стигаше до стар матрак — завивките върху него не бяха оправени. Ник хвърли раницата си на матрака и седна на него. Въздъхна дълбоко и прокара ръце по лицето си.

— Ама че дълъг ден! — каза той. — Нямам търпение да дойде лятото.

Завъртях се в кръг. В два от ъглите имаше перална машина и сушилня. От вратичките им се подаваха краища на дрехи. В друг ъгъл видях капан за мишки. До едната стена бяха натрупани един върху друг кашони. Непосредствено до тях имаше четвъртит скрин. Дрехите преливаха от отворените чекмеджета. Върху скрина бяха нахвърляни всякакви боклуци.

— Това ли е стаята ти? — попитах аз.

— Да. Искаш ли да погледаме телевизия? Или да поиграем? Имам плейстейшън.

Той се обърна по корем и натисна няколко копчета на малък телевизор, поставен върху кашон в другия край на леглото.

— Окей — отвърнах. — Нека да е плейстейшън.

Докато се намествах до него, забелязах един пластмасов сандък между матрака и стената, пълен с книги. Коленичих на матрака и взех една.

— „Отело“ — прочетох заглавието. — Шекспир?

Той ме погледна, заел изведнъж отбранителна позиция. Но не каза нищо.

Взех друга книга. „Макбет“. И още две — „Сонети“ на Шекспир и „В търсене на Шекспир“.

— Какво е това? — вдигнах последната книга.

— Нищо особено — отвърна той и ми подаде управлението на плейстейшъна. — Ето, вземи.

Обърнах му гръб и продължих да ровя из сандъка. „Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“. Всички бяха на Шекспир.

— Тази ми е любимата — каза тихо той и посочи към книгата в ръката ми. — „Хамлет“.

Огледах корицата, после я отворих на случайна страница и зачетох на глас:

„О, ужасно дело!

Това би станало и с нас, да бяхме

на неговото място! Лудостта му,

оставена на свобода, заплашва

и мен, и вас, и всички!“^[1]

— Как сега ще отговаряме за туй злодейство? — продължи Ник, без да ми даде възможност да го направя аз.

Седнах и го погледнах над книгата.

— Ти си чел всичко това?

— Не е нещо…

— Шегуваш ли се? Това е страхотно! И си го научил наизуст! А аз едва разбирам какво казва.

— Ами… в общи линии, трябва да знаеш за какво става дума в трагедията, за да разбереш.

— Разкажи ми — казах аз.

Той ме погледна неуверено, пое въздух и започна колебливо да разказва. Постепенно гласът му се стабилизира и той се оживи, разказа ми за Хамлет, Клавдий, Офелия, за убийството и предателството. За колебанията на Хамлет, оказали се фатални за него. Как наранил жестоко любимата си. И докато говореше и цитираше пасажи за божествената намеса, сякаш сам ги бе написал, аз разбрах. Усетих, че се влюбвам в това момче с грозни дрехи и лоши маниери, което се усмихваше срамежливо и цитираше Шекспир.

— Как се справяш с това? — попитах накрая. — Имам предвид… с всичките тези книги?

Ник сви рамене. После ми разказа, че открил книгите, когато майка му се развеждала с „татко номер две“. Тогава прекарвал дългите вечери сам вкъщи, без да има какво да прави, а майка му обикаляла баровете в търсене на следващия любовник и понякога дори забравяла да плати тока и водата. Тогава започнал да чете, за да се разсее. Баба му носела книги и той ги изгълтвал още същия ден. Беше чел всичко — „Междузвездни войни“, „Властелинът на пръстените“, „Ловът на Артемида“, „Играта на Ендър“.

— Един ден Луис — татко номер три — домъкна тази книга у дома. Купил я от някаква гаражна разпродажба. — Той измъкна „Хамлет“ от ръцете ми и я размаха. — „Искам да видя ще можеш ли да прочетеш това, умнико“ — имитира го той с преправен глас. — Докато го казваше, се хилеше като побъркан. Реши, че идеята е страшно остроумна. Мама също се засмя.

— И ти го прочете, за да им натриеш носа? — предположих аз, докато разлиствах „Отело“.

— В началото да. Но после… — Той седна на матрака и облегна гръб на стената до мен. Рамото му докосна случайно моето, това ме накара да вдигна поглед и да обърна глава към него. Топлината на тялото му до моето ме изпълни с блаженство. — Започна да ми харесва. Беше като да редиш пъзел, разбираш ли? И го намирах наистина за забавно. Луис беше пълен глупак, даде ми книга, в която вторият баща беше злодей. — Той поклати глава и процеди през зъби. — Кретен.

— Значи баба ти е купила останалите?

— Някои да. Другите съм си купувал сам. Но повечето са от едно момиче, което работеше в библиотека, тя много ми помогна. Разбра, че обичам Шекспир, и мисля, че й стана жал за мен.

Оставих „Отело“ в сандъка, разрових отново и измъкнах „Макбет“.

— Разкажи ми за тази — помолих го аз и той ми разказа. Управлението на плейстейшъна остана забравено на пода.

През първите дни в болницата непрекъснато си припомнях този ден. Тормозех паметта си, докато не измъкнах и най-малката подробност наяве. Спомних си, че чаршафите на леглото му бяха червени. Възглавницата беше без калъфка. Върху скрина за дрехите имаше снимка на руса жена — майка му. Докато ми разказваше за „Крал Лир“, някой пусна водата в тоалетната. Над главите ни се чуха стъпки — майка му отиваше от банята към кухнята. Спомних си всеки детайл. Колкото повече подробности добавях, толкова по-невероятно ми се струваше онова, което говореха за Ник по новините. Слушах ги тайно вечер, изпълнена с чувство на вина, когато всички си отиваха у дома и аз оставах сама.

Продължих да си припомням онзи ден, а през останалото време сглобявах картинката на случилото се в кафенето, и по много причини това не беше никак лесно.

Първо, тогава, през голяма част от времето, се намирах в някаква медикаментозна алтернативна вселена. Човек си мисли, че болката е най-жестока в момента на прострелването, но не е така. Всъщност не си спомнях да съм почувствала нещо в онзи момент. Освен може би страх. И някакво странно чувство на тежест. Но не и болка. Истинската болка започна чак на другия ден, след операцията, след цял един ден, даден на мускулите, кожата и нервите ми да свикнат с идеята, че нещо завинаги се е променило.

През първите два дни плаках много и повече заради болката. Исках някой да направи нещо, за да намалее. Не беше като ужилване от пчела. Болеше като за световно.

Сестрата, която продължаваше да не ме харесва, идваше често, даваше ми различни хапчета, не помня какви точно, и стаята започваше да ми се струва препълнена с хора, които говореха странно на неразбираем език. Не знам колко време съм спала през онези първи дни, но знам, че след това, когато спрях да взимам тези малки убийци на болката и минах към обикновени обезболяващи, ми се искаше да спя по-често.

Но основната причина да не мога да сглобя парчетата беше, че те всъщност не съответстваха. Съзнанието ми не можеше да намери смисъла на станалото. Имах чувството, че мозъкът ми е разделен на две. В един момент дори попитах сестрата възможно ли е звукът от изстрелите да е объркал така мозъка ми, че да не мога да мисля логично. Единствената ясна мисъл в него беше колко много ми се спи. И колко много искам да съм в друг, различен свят.

— Тялото разполага с много и различни механизми, които го предпазват от травма — отвърна ми тя, но на мен ми се струваше, че моите не са толкова много.

Всяка нощ включвах прикрепения на конзоли към отсрещната стена телевизор и гледах кадрите от гимназията. Бяха панорамни и я правеха да изглежда отдалечена — като сериозна и непозната институция, нямаща нищо общо с мястото, където бях прекарала три години от живота си. Имах странното усещане, че гледам някакъв филм, а не документални кадри. Но след няколко секунди съдържанието на стомаха ми се надигаше нагоре и ми напомняше, че това не е филмов сценарий. Всичко беше реално и аз бях една от участниците в него.

През първите два дни мама не се отделяше от леглото ми и през цялото време будеше в мен една или друга емоция. В един момент плачеше беззвучно, закрила лице със салфетка, и поклащайки тъжно глава, ме наричаше моето момиченце, в следващия се превръщаше в гневна стихия със стиснати устни и ме обвиняваше, не спираше да повтаря как не може да повярва, че е родила такова чудовище.

Нямах какво да отговоря на това. На нея. На всеки. След като Франки ми каза, че Ник е мъртъв, че се е застрелял, аз се свих в себе си като охлюв. Обърнах се настрани и се увих плътно в одеялото, вдигнах колене колкото може по-плътно до гърдите си, заедно с превръзката, пулсиращата болка в бедрото и тръбичките и жиците, които ме приковаваха към леглото. Свих се на кълбо и когато тялото ми не можеше повече да се свива, душата ми продължи да се навива, навива, навива, докато стана на малка, стегната, мъчително болезнена топка.

Не че реших да не говоря с никого. Просто не знаех какво да кажа. Защото всеки път, когато си отворех устата, ми се искаше да изкрещя от ужас. В главата ми беше само образът на Ник, паднал мъртъв на земята. Исках да отида на погребението. Поне да отида на гроба. Но най-много исках да го целуна, да му кажа, че му прощавам, задето стреля в мен.

Но в същото време исках да вия от скръб за господин Клайн. За Аби Демпси и другите жертви. Дори и за Кристи Брутър. За мама. За Франки. И да, за себе си също. Но нито едно от тези чувства не съвпадаше така, както съвпадат две парченца от пъзел. Нали знаете, ако парченцата не са едно до друго, можеш да ги въртиш колкото си искаш, можеш дори да набуташ едното в другото, но дори да успееш, щом ги погледнеш, веднага разбираш, че не са правилно поставени. Ето как се чувствах тогава. Сякаш се опитвах да натаманя две различни парчета от пъзел.

На третия ден вратата на стаята ми се отвори. Бях се загледала в тавана и мислех за онзи ден, когато с Ник играхме с лазерни мечове и аз победих. В първия момент се ядоса, но после отидохме у Мейсън и той разказа на всички какъв страхотен стрелец съм. Изглеждаше много горд с мен и аз също се почувствах добре. Прекарахме вечерта хванати за ръце, правихме си смешни физиономии един на друг и това беше най-прекрасната вечер в живота ми.

Щом чух вратата да се отваря, бързо затворих очи. Който и да беше, исках да си помисли, че спя, и да си тръгне, за да мога да продължа да си мисля за онази вечер. Кълна се, ръцете ми бяха топли, сякаш Ник ги държеше в момента.

Нечии стъпки се приближиха към леглото и спряха наблизо. Но системата със забитите в мен игли не помръдна. Не чух да се отварят и затварят чекмеджета и шкафчета, както ставаше обикновено, когато влезеше сестрата. Не чух и вечното подсмърчане на мама. Не подуших одеколона на Франки. Усещах само спокойно присъствие до себе си. Отворих едното си око.

До леглото стоеше мъж в кафяв костюм. Беше някъде към четирийсетте, напълно плешив. Не плешив, защото не му бе останал нито косъм на главата, а от онези, които са загубили достатъчно коса, за да обръснат другата част от нея. Дъвчеше дъвка и не се усмихваше.

Отворих и другото око, но не се надигнах. Не казах нищо. Просто го гледах и слушах как бие сърцето в гърдите ми.

— Как е кракът ти, Валъри? — попита той. — Нали мога да те наричам Валъри?

Присвих очи и го изгледах, но не отговорих. Ръката ми неволно се премести върху превръзката на крака. Зачудих се дали да не се развикам. Ами ако беше някаква откачалка, като онези от трилърите, и се готвеше да ме изнасили и убие тук, върху болничното легло? Мимоходом ми мина мисълта, че може би си го заслужавам и че много хора отвън щяха да се зарадват да чуят, че ми се е случило нещо ужасно, но не развих идеята докрай, защото той се раздвижи и заговори отново.

— Надявам се, че е по-добре. — Придърпа един стол и седна. — Ти си млада и младостта работи за теб. Аз също бях прострелян в крака преди две години. От някакъв идиот, докато вървях из центъра на града. Отне ми цяла вечност, докато се оправя. Но аз съм стар човек.

Той се засмя на шегата си. Примигнах, но останах неподвижна, с ръка върху превръзката.

Смехът му затихна безславно и той продължи да дъвче дъвката си замислено, загледан в мен с леко наведена на една страна глава. Толкова дълго се взира в очите ми, че накрая заговорих:

— Мама ще влезе всеки момент.

Не знам защо го казах, беше чиста лъжа. Нямах представа кога ще дойде мама. Просто ми се стори правилно да кажа, че някой възрастен ще дойде скоро, за да предотвратя всякакви планове за изнасилване, ако имаше такива.

— Тя е в приемната. Вече разговарях с нея — каза спокойно той. — Ще дойде по-късно. Може би след обяда. В момента разговаря с един мой колега. Това ще отнеме известно време. Баща ти също е долу. Не изглежда много щастлив.

Примигнах и казах:

— Ами…

Реших, че това „ами“ обобщава нещата. Ами. Ами кога ли е бил? Ами на кого му пука? Ами на мен не, със сигурност. Ами.

— Аз съм детектив Панзела — каза мъжът с кафявия костюм.

— Окей.

— Ако искаш, ще ти покажа значката си.

Поклатих отрицателно глава, главно защото не можех да схвана защо е тук.

Той се наведе напред и доближи лице до моето.

— Трябва да поговорим, Валъри.

Трябваше да се досетя, че това ще се случи. Беше логично, нали? Само че на онзи етап нищо не ми изглеждаше логично. Стрелбата беше нелогична. Как тогава седналият срещу мен полицай в кафяв костюм да ми изглежда логична картинка?

Изплаших се до смърт. Дори повече. Толкова се изплаших, че зъбите ми затракаха като от студ. Не знаех дали ще мога да му кажа и една дума.

— Спомняш ли си какво стана в училище? — попита той.

Поклатих глава.

— Не… не много.

— Много деца загинаха, Валъри. Твоят приятел Ник ги застреля. Знаеш ли защо?

Замислих се. Докато събирах всички парченца от случилото се в Парламента, никога не ми хрумна да се запитам защо.

Отговорът ми изглеждаше очевиден — Ник мразеше тези деца. Те също го мразеха. Ето защо. Омраза. Удари в гърдите. Гадни прякори. Присмех. Злостни коментари. Притискане в шкафчетата от компания надути идиоти. Те го мразеха, той мразеше тях и ето как завърши това. Всички са мъртви.

Спомних си онази вечер около Коледа. Майката на Ник му даде колата си, за да ме изведе. За нас колата беше голяма рядкост, затова и двамата бяхме въодушевени, искахме да отидем някъде да го отпразнуваме. Решихме да идем на кино.

Ник ме качи в ръждясалата и раздрънкана бричка, чийто под беше покрит с празни пластмасови чашки от кафе, маркирани с червило, и наблъскани между седалките празни кутии от цигари, но това изобщо не ни смути. Напротив, бяхме на седмото небе, че сме с кола. Свих се в лявата половина от седалката, за да съм по-близо до него, докато кара, доста неуверено, между другото, сякаш му беше за първи път.

— Е? — попита ме в един момент — Забавно ли е, или страшно?

Замислих се за момент.

— Романтично — отвърнах и се усмихнах многозначително.

Той вдигна престорено възмутено вежди.

— Сериозно? О, не. Няма да правя секс в автомобил.

— Аз бих правила, ако го поискаш.

Той се ухили.

— Окей. Ще си помисля.

— Но няма да те моля — казах щастливо. — Странно. Имам желание да се смея.

— И аз.

Дясната му ръка пусна волана и се премести върху коляното ми. Стисна го лекичко и остана върху него.

Облегнах се на рамото му, затворих очи и поех дълбоко въздух.

— Цял ден чаках този момент. Снощи нашите викаха толкова много, че щях да полудея.

— Наистина е страхотно — каза той и стисна още веднъж коляното ми.

Влязохме в паркинга пред киното. Беше пълно с народ, хората бяха заели тротоарите и поляната отпред. Повечето бяха на нашата възраст и от нашето училище. Ръката на Ник остави коляното ми и стисна волана. Караше бавно и търсеше свободно място.

Крис Съмърс мина покрай нас с огромна чаша безалкохолно в ръка. Както винаги, беше със свитата си от кретени и както винаги, всички се хилеха и се закачаха с хората по пътя си. Пресякоха паркинга точно пред нас и Ник трябваше да набие спирачката. Крис надникна през стъклото и започна да се смее.

— Страхотна кола, тъпако — извика той, замахна и удари чашата с безалкохолното в предното стъкло. Тя се разпадна и парченцата лед се разхвърчаха, а колата потече по стъклото на мътни вади.

Изскочих и извиках:

— Задник скапан!

Продължих да викам, въпреки че Крис и останалите се движеха бързо към киносалона, който бе отворил врати. Много от децата на поляната бяха видели какво става и ни се смееха.

— Пълен идиот! — продължих да крещя след него. — Мислиш се за голяма работа, но си просто един скапаняк.

Избълвах още няколко обиди, сразих с поглед кискащите се на поляната, включително и Джесика Кембъл, която стоеше с приятелките си, всички до една вдигнали ръце към кикотещите им се усти.

— Господи! — седнах обратно на седалката. — Какво безмозъчно същество!

Ник не отговори. Седеше като препариран, стиснал здраво волана с двете си ръце. Колата продължаваше да се стича по стъклото. Наведох се и го погледнах в очите. Допреди минута огряно в усмивка, лицето му сега беше сиво и безизразно. На бузите му се появиха две червени петна, брадичката му трепереше. Можех да подуша срама и унижението му, виждах как рухва победен пред очите ми. Това ме изплаши. Обикновено Ник се ядосваше, искаше да се бие. Но този път имах чувството, че едва сдържа сълзите си.

— Хей — докоснах нежно ръката му. — Не се разстройвай. Съмърс е пълен идиот, знаеш го.

Но Ник продължаваше да мълчи, не помръдваше, въпреки че зад нас хората в автомобилите започнаха да надуват клаксоните.

Продължих да го гледам. Имах чувството, че чувам в себе си гласа му: „Понякога трябва и да побеждаваме, Валъри“. „Не тази вечер — помислих си с горчивина. — Тази вечер пак сме от страната на губещите.“

— Знаеш ли — казах на глас, — вече не ми се гледа филм. Хайде да се върнем у вас и да видим какво има по телевизията.

Той се обърна към мен. Устните му представляваха тънка черта, очите му плуваха в сълзи. Кимна бавно, включи чистачките и колата и чашата изчезнаха, сякаш не ги е имало, сякаш не ни провалиха вечерта.

— Съжалявам — каза Ник пресипнало и толкова тихо, че едва го чух, включи стартера, даде на задна и колата запълзя към изхода като бито куче.

Но докато лежах в болничното легло, си помислих, че полицаят не беше дошъл да чуе това. Той не искаше да слуша за Ник. Искаше да знае за извършителя на престъплението.

— Не знам — отвърнах тихо.

— Предположи.

Свих рамене.

— Не бих могла. Ник знае, но няма как да го попитате, защото е мъртъв. Може би Джеръми ще знае.

— За Джеръми Уотсън ли става дума? От… — той измъкна не знам откъде един бележник и прегледа записките си. — Лоукрест?

— Предполагам — отвърнах. Дадох си сметка, че нямах представа как е фамилията на Джеръми, нито откъде е. Знаех само, че е приятел на Ник и последният човек, говорил с него, преди онова да се случи. — Не го познавам добре.

Веждите на детектива се вдигнаха лекичко. Може по някаква причина да бе очаквал, че с Джеръми сме първи приятели.

— Не съм го срещала преди това. Знаех само, че Ник се вижда с него.

Детективът смръщи устни. Една бръчка проряза челото му.

— Хм. Това е странно, защото родителите на Джеръми знаят много за теб. Знаят трите ти имена. Знаят къде живееш. Казаха ми да търся теб, ако искам отговори.

— Откъде ще знаят толкова за мен? — надигнах се на лакът. — Никога не съм ги виждала.

Той вдигна рамене.

— Може би Ник им е говорил за теб. Беше ли планирано, Валъри? Заедно ли планирахте стрелбата?

— Аз не… Нямах намерение… Не, за бога!

— Имаме десетина свидетели, чули последните му думи към теб, преди да те застреля. „Не помниш ли нашия план?“ Да не би да ми казваш, че нямаш представа какъв е бил този план?

— Нямам никаква представа.

— Не мисля, че ми казваш истината.

— Това е истината — казах тъжно. — Не съм планирала нищо такова. Дори не знаех, че той има такова намерение.

Той стана и изпъна сакото на костюма си. Извади някакви листове от една папка и ми ги връчи. Прегледах ги и заклевам се, сърцето ми спря.

За: NickVal@aol.com

От: cadaver@gmail.com

Тема: Друг начин да го направим

Аз лично предпочитам газ пред всичко останало.

Нали се сещаш, отиваш в гаража, пускаш газта в колата, лягаш, възнасяш се и умираш. Представяш ли си каква емоция ще бъде сутринта, когато нашите отидат в гаража, готови за работа, и ме намерят така?

А, знаеш ли кого искам да добавя към списъка?

Джини Бейкър.

Н.

За: cadaver@gmail.com

От: NickVal@aol.com

Тема: Re: Друг начин да го направим

Не знам. Аз все още съм за свръхдозата. По-секси е някак, като последна целувка. Но ако вашите те намерят сутринта в колата, също е готино. Да мога да ги видя отнякъде! Но съм повече от сигурна, че първо ще си допушат джойнта, после ще повикат линейка.

Права съм, нали?

И защо Дж. Б.? Имам няколко имена от часа по история. Може да я добавя, но искам да знам.

Вал.

За: NickVal@aol.com

От: cadaver@gmail.com

Тема: Re: Re: Друг начин да го направим

А защо не? Тя е поредната КБКБ. Запиши я. Кой номер е тя? Доколкото си спомням, стигнахме до 407. Лошо. Тя заслужава да мине по-напред в списъка.

Н.

За: cadaver@gmail.com

От: NickVal@aol.com

Тема: Re: Re: Re: Друг начин да го направим

Всички от КБКБ заслужават. Записах я под номер 411. Няма ли да е страхотно, ако молът изведнъж хвръкне във въздуха и всички от клуба на КБКБ станат на парчета? И от цялото място няма да остане нищо, освен изкуствени нокти и руси кичури. Ха-ха!

Вал.

Докато прехвърлях страниците с всички файлове от компютъра ми, детективът не сваляше поглед от мен. По-късно научих, че полицаите бяха прехвърлили цялата ни кореспонденция няколко часа след стрелбата.

— Какво е КБКБ? — попита ме той.

— А?

— КБКБ. И двамата го споменавате. Ти казваш, че Джини Бейкър е една от тях.

— А, да — измърморих аз. — Пие ми се вода. — Той прибута шкафчето с табличката по-близо до мен. Хванах чашата и я изпих жадно. Поклатих глава и повторих: — КБКБ.

— Не си ли спомняш? — Той се наведе и се взря в очите ми. Започнах да се потя. Заговори бавно и отчетливо и аз разбрах, че е готов да използва всякакви средства, за да ме накара да си спомня. — Валъри! Хората искат справедливост. Търсят отговори. Бъди сигурна, че ще разплетем всичко докрай. Ще открием истината. По един или друг начин. Може да не си спомняш какво точно се е случило в кафенето на училището преди три дни, но съм повече от сигурен, че знаеш какво е КБКБ.

Оставих празната чаша на табличката и стиснах здраво устни.

— Проверих в училището. Там няма такава организация или клуб. Разбрах, че е нещо, измислено от теб и Ник.

Той стана и затвори папката.

— Добре — заговори отново с нормалния си глас. — Ще помисля. Дотогава ще приема, че е нарицателно за определен тип деца, и поне едно от тях е жертва.

— Кльощави… — започнах, но спрях веднага, затворих очи и сключих челюсти. Изведнъж ме заля леденостудена вълна. Може би трябваше да извикам сестрата, да направя нещо. Но подозирах, че тя няма да направи нищо за мен. Поех дълбоко въздух и продължих: — Кльощави Богати Кучки Барби. Ето това е. Клубът на Кльощавите Богати Кучки Барби — КБКБ. Това достатъчно ли ви е?

— И ти си искала всичките да хвръкнат във въздуха?

— Не, никога не съм искала някой да хвръква във въздуха.

— Поне така казваш. Ти си Никвал, нали?

— Ние се шегувахме. Просто тъпа шега. Да се посмеем.

— Но Джордж и Хелън Бейкър не се смеят вече. Лицето на Джини е пихтия. Ако оживее, никога повече няма да прилича на себе си.

— Божичко! — прошепнах с пресъхнали устни. — Не знаех.

Детективът тръгна към вратата. На прага спря и посочи към документите, които все още бяха в ръцете ми.

— Ще ти ги оставя за тази вечер. Прегледай ги. Искам утре сутринта да ги обсъдим.

Сърцето ми се сви от страх. Не исках да говоря с него нито утре, нито която и да е сутрин.

— Баща ми е адвокат. Няма да ми даде да говоря без адвокат. Аз нямам нищо общо с това.

Някаква сянка премина през лицето на детектива. Може би гняв, а може да беше просто нетърпение.

— Това не е игра, Валъри — каза тихо той. — Искам да работя с теб. Но ти също трябва да ми помогнеш. Вече говорих с баща ти. Той знае, че съм при теб. Родителите ти ни съдействат по всякакъв начин. Както и твоята приятелка Стейси. През последните два дни прегледахме всички вещи на Ник и твоите също. Тетрадката е при нас. В момента сваляме имейлите. Бъди сигурна, че няма да пропуснем нищо. Сега имаш шанс да ни съдействаш да изясним нещата. Да изчистиш името на Ник, ако смяташ, че можеш. Но трябва да говориш. Трябва да помогнеш на нас, за да помогнеш на себе си.

Той остана няколко минути на прага, загледан в мен. После каза бързо:

— Ще се видим утре.

Сведох поглед към документите в скута си и се опитах да асимилирам казаното. Тетрадката? Имейлите? Нямах представа какво точно означаваше това, но имах лошото усещане, че не е в моя полза. Мислено си припомних всички ужасни неща, които бях написала в тетрадката и в онези имейли, които си разменяхме с Ник късно нощем. Нищо от това не предвещаваше добро развитие на нещата за мен. Стана ми толкова студено, че престанах да усещам тялото си от врата надолу.