Дженифър Браун
Списъкът на омразата (6)

6.

2 май, 2008

6:36 следобед

„Какво направи!“

Отворих отново очи и с изненада установих, че не съм заспала в собствената си стая и не се събуждах за нов ден в училище. Защото така трябваше да бъде, нали? Ник трябваше да се обади и аз трябваше да отида на училище, да мразя всяка прекарана там минута, докато се тревожа какво ли правят с Джеръми на Синьото езеро. Трябваше да съм изпълнена с агонизиращи мисли за Ник, че може да скъса с мен, и да търпя подигравките на Кристи Брутър в автобуса. Трябваше да се събудя и цялата гадост с онази стрелба в „Парламента“ да се окаже сън, изчезнал още преди да осъзная образите в полуспящото си съзнание.

Но аз се събудих в болница. В стаята имаше двама полицаи, гледаха телевизия. Бяха с гръб към мен и с лица към телевизионния екран. Примижах и се вгледах него. Странно познати картини на паркинга, на тухлената сграда на училището и на футболното игрище заподскачаха пред погледа ми. Отново затворих очи. Чувствах се разбита. Гърлото ми беше сухо, кракът ми пулсираше и постепенно започнах да си спомням не точно какво бе станало, а че беше нещо лошо.

— Тя се събужда — каза някой.

Разпознах гласа на Франки, но когато отворих първия път очи, не го видях, затова ми се стори по-лесно да си го представя, че стои до леглото и говори, отколкото да го видя наистина. Понесох се във въображаем свят, където Франки стоеше наблизо и казваше „Тя се събужда“, и наистина се събуждах, но не в болница и кракът не ме болеше.

— Ще потърся сестра — каза друг глас.

Татко. Това беше лесно. Гласът беше напрегнат, неестествен, рязък. Като неговия. И той веднага се появи във въображаемата сцена някъде назад, далеч от центъра. Пишеше нещо в органайзера си, мобилният му беше между ухото и рамото. Но изчезна толкова бързо, колкото се бе появил, и отново остана само Франки, който се наведе и се вгледа в мен.

— Вал — каза той. — Здравей, Вал. Будна ли си?

Сцената се премести в моята стая рано сутринта. Франки се опитваше да ме събуди за някаква шмекерия като в старите времена, когато мама и татко се разбираха, а ние бяхме просто две хлапета. Да открием великденските си яйца или подаръците за Коледа, или да нападнем палачинките. Харесах тази сцена. Наистина я харесах. Ето защо не разбрах защо очите ми отново се отвориха. Направиха го, без да искат разрешение от мен.

Отвориха се и попаднаха на Франки, застанал в другия край на леглото, при краката ми. Само че това не беше моето легло, а друго, странно легло със снежнобели чаршафи и кафяво одеяло, което ми заприлича на овесена каша. Косата му беше разрошена и ми трябваше известно време, за да го възприема, защото не можех да си спомня кога за последен път бях виждала Франки разрошен. Сериозно, доста се затрудних, преди да свържа четиринайсетгодишния ми брат с единайсетгодишната му прическа. Трябваше да примигам няколко пъти, за да се убедя, че е той.

— Франки… — казах, но преди да продължа, вниманието ми бе привлечено от нещо мокро и подсмърчащо от дясната ми страна. Обърнах бавно глава. Мама седеше на тапицирания в розово стол. Беше кръстосала крака и подпряла лакът на коляното си. В ръката си държеше смачкана носна кърпичка и непрекъснато бършеше носа си.

Вгледах се в нея. Не се изненадах, че плаче, защото, каквото и да се бе случило, знаех, че аз съм засегната, макар че не можех да измисля логична причина за събуждането си в тази болнична стая, вместо в моето легло в очакване Ник да се обади.

Протегнах ръка и хванах мамината (онази със сополивата салфетка).

— Мамо — прошепнах едва. Гърлото ми задра. — Мамо — повторих по-силно.

Но тя се оттегли по-далеч от мен. Не, не се отдръпна, просто се оттегли, движението беше прекалено нежно, за да го нарека отдръпване. Но вече не можех да я стигна. Наклони се назад, сякаш искаше физически да се отдели от мен. Оттегли се не защото се страхуваше от нещо, а защото вече не искаше да се идентифицира с мен.

— Ти си будна… — каза тихо. — Как се чувстваш?

Огледах тялото си и се зачудих какво трябва да ми има, че да не се чувствам добре. Проверих щателно и всичко си беше на мястото, дори имах малък бонус — няколко тръбички, които обикновено не бяха част от мен. Все още не знаех защо съм тук, но трябваше да има причина. Нямах представа как и къде бях наранила крака си, това го усещах ясно от пулсирането му под завивката. Но си беше на мястото, значи нямаше какво толкова да се притеснявам.

— Мамо — повторих и се замислих какво друго да кажа. Исках да е нещо по-важно. Но гърлото ми изглеждаше подуто и ме болеше. Опитах да го прочистя, но беше толкова сухо, че единственото, което излезе, беше слаб квичащ звук без видим резултат. — Какво стана?

Една сестра в розова престилка се появи зад мама, отиде до малка помощна масичка, взе пластмасова чаша с капаче и сламка и я подаде на мама. Тя я пое, загледа се в нея, сякаш никога не бе виждала подобно нещо, после погледна през рамо към един от полицаите, който бе зарязал телевизора и обърнат към нас, ме гледаше с пъхнати в колана си пръсти.

— Стреляха в теб — каза той с равен тон зад рамото на мама и аз видях тя да потръпва при тези думи, въпреки че продължаваше да гледа към него, не към мен, и не можех да видя добре лицето й. — Ник Ливъл те простреля.

Намръщих се. Ник Ливъл ме е прострелял?!

— Но Ник ми е приятел — казах.

По-късно щях да осъзная колко глупаво е прозвучало и дори щях да се засрамя от реакцията си. Тогава обаче казаното не се връзваше, защото още не знаех къде да сложа този факт — най-вече защото мозъкът ми не искаше да си спомни нещата веднага. Просто ме предпазваше. Ала нямаше да е за дълго. Не достатъчно дълго.

Полицаят кимна, сякаш знаеше това и аз не му казвах нищо ново. Мама се обърна към мен и се загледа в чаршафите. Огледах внимателно лицата в стаята, всички до едно — на мама, на полицая, на сестрата, на Франки, дори на татко (не видях кога бе влязъл, но явно го бе направил и сега стоеше до прозореца със скръстени ръце).

— Какво става? — попитах разтревожено. — Франки, какво става?

Франки не отговори, само стисна зъби в своята поза на отегчен тийнейджър и поклати глава. Бузите му пламнаха.

— Валъри, спомняш ли си какво стана днес в училище? — попита тихо мама.

Не бих казала, че ме попита нежно или внимателно, или изобщо по майчински, защото не беше така. Попита не мен, а чаршафите, попита ги с нисък и равен глас, който не познавах.

— В училище ли?

И изведнъж образите започнаха да нахлуват в главата ми. Странно, защото, когато се събудих, в първия момент реших, че всичко е сън. Това бе причината сега да си кажа: „Не, не може да ме питат за това, то е само глупав отвратителен сън“. Но след няколко секунди мисълта, че не е било сън, проникна в съзнанието ми и изплувалите в него картини ме смазаха физически.

— Валъри, днес в училище се е случило нещо ужасно. Спомняш ли си? — попита мама.

Не й отговорих. Не можех да отговоря на никого. Можех само да се взирам в телевизора с всичките линейки и полицейски коли пред входа на гимназията. Да се взирам дотогава, докато, заклевам се, започнах да виждам малките цветни квадратчета по екрана. Гласът на мама ми се стори толкова далечен, че едва я чувах, дори не бях сигурна, че говори на мен. Не и в моя свят. Не и под лавината от ужас, която ме заля. Там аз бях сама.

— Валъри, на теб говоря. Сестра, тя добре ли е? Валъри? Чуваш ли ме? Божичко, Тед, направи нещо!

После долетя и гласът на баща ми:

— Какво трябва да направя, Джени? Какво според теб?

— Нещо повече от това да стоиш там като паметник. Това е твоето семейство, Тед, твоята дъщеря! Валъри, отговори ми! Вал!

Но аз не можех да откъсна поглед от телевизора. Гледах с широко отворени очи, но всъщност не виждах.

Ник! Той стреля по децата. Застреля Кристи Брутър. Господин Клайн. Боже мой, застреля ги. Видях го със собствените си очи. Той простреля…

Плъзнах ръка под чаршафа и напипах превръзката на бедрото си. Тогава се разплаках. Не с глас, а с издадени напред рамене и извити в дъга устни с онзи плач, който Опра веднъж нарече „грозен“.

Мама скочи от стола и се наведе над леглото ми. Заговори бързо, но не на мен.

— Сестра! Мисля, че я боли. Трябва да направим нещо за болката. Тед, накарай ги да й дадат нещо за болката.

Погледът ми беше замъглен от сълзи, но видях, че тя също плаче, и това ме изненада. Плачеше толкова силно, че командите излизаха от устата й като думи на отчаяние и безнадеждност.

С крайчеца на окото си видях татко да приближава към нея, да я хваща за раменете и да я вдига от стола, за да я отведе далече от леглото ми. Тя стана, неохотно, но все пак стана, и тръгна с него, обърнала лице към гърдите му. Двамата излязоха от стаята. Чух воплите й надолу по коридора.

Сестрата се спусна да натиска някакви бутони на монитора над мен. Полицаят се обърна и отново се загледа в телевизора. Франки стоеше неподвижно, загледан в чаршафите ми.

Плаках, докато коремът не ме заболя и всичко се надигна. Имах чувството, че всеки момент ще повърна. Очите започнаха да ме дразнят, сякаш бяха пълни с пясък, и носът ми се запуши напълно. Но аз продължих да плача. Не мога да кажа какво точно минаваше през ума ми, докато плачех, знаех само, че е лошо, тъмно, тъжно, пълно с омраза — всичко това накуп. Исках Ник до себе си и в същото време не исках никога повече да го виждам. И някак си дълбоко в гънките на мозъка ми, скрито от самата мен, знаех, че бях отговорна за станалото в училище. Имах пръст в него, въпреки че никога не съм го искала. И ако трябваше всичко това да се случи отново, нямаше как да съм сигурна, че няма отново да бъда част от него. Но не можех да кажа, че бих искала.

Най-после сълзите пресъхнаха и аз можех отново да дишам. Но от това не ми стана по-добре.

— Ще повърна — извиках.

Сестрата измъкна отнякъде един леген и го постави под брадичката ми. Повърнах в него.

— Моля, бихте ли излезли само за няколко минути? — обърна се тя към полицаите.

Те кимнаха и напуснаха мълчаливо стаята. Щом отвориха вратата, дочух приглушени гласове от коридора. Бяха на мама и татко. Франки остана на мястото си.

Повърнах отново с грозни звуци и точещи се от носа и от устата ми лиги. Щом се успокоих, сестрата избърса лицето ми с мокра кърпа. Стана ми по-добре. Кърпата беше студена, освежаваща. Затворих очи и сложих глава на възглавницата.

— Повръщането е нормално след упойка — каза сестрата с глас, който не бих могла да нарека с друго име, освен „професионален“. — С времето ще премине. Но дотогава дръж легена наблизо.

Тя ми връчи чист леген, сгъна кърпата и я сложи на челото ми, после излезе с безшумните си обувки от стаята.

Опитах се да блокирам съзнанието си. Да изтрия образите в него, но не успях. Те продължиха да ме измъчват и всеки нов беше по-шокиращ от предишния.

— Той в затвора ли е? — попитах Франки. Глупав въпрос. Естествено, че щеше да е в затвора след всичко това.

Франки ме погледна стреснато, сякаш бе забравил, че съм в стаята.

— Валъри — примига той и тръсна глава, — какво… какво сте направили?

— Ник в затвора ли е? — повторих въпроса си.

Той поклати отрицателно глава.

— Избягал ли е?

Отново това поклащане — не.

Оставаше само една възможност.

— Застреляли са го — казах по-скоро като заключение, отколкото като въпрос и се учудих, когато Франки отново завъртя глава.

— Той се е застрелял сам — каза тихо брат ми. — Мъртъв е, Вал.