Дженифър Браун
Списъкът на омразата (45)

Четвърта част

Как сега ще отговаряме за туй злодейство?

„Хамлет“, Шекспир

Не мога да кажа дали телевизионните камери ми опънаха нервите, или беше от друго. Бяха толкова много! Очаквахме ги, дори разчитахме на тях, но толкова много! Когато отворих уста да говоря, усетих гърлото си болезнено сухо.

Беше топло за май и вятърът залепи роклята за потните ми крака. Церемонията по дипломирането както винаги се провеждаше навън, на широката поляна в източната част на двора. От администрацията всяка година обещаваха, че един ден ще го преместят в голямата аудитория в новата част на училището, за да избегнат капризите на непредвидимия климат в Мидуест. Но не и днес. Днес следвахме традицията. Можехме да направим поне това, ние от проблемния випуск 2009. Традицията беше нещо успокояващо.

Видях нашите. Франки седеше между мама и татко на една от най-задните редици, леко встрани. Мама гледаше мрачно и непрекъснато хвърляше злобни погледи към телевизионните оператори. Внезапно се изпълних с благодарност, че през цялото това време бе успявала да държи камерите далеч от мен, тя си знаеше как. Единственият репортер, с когото бях говорила, беше Анжела Даш, но тогава аз отидох в офиса й. Това ме накара да осъзная, че въпреки всичките обвинения и недоверие, демонстрирано през последната година, мама не само защитаваше света от мен, но защитаваше и мен от света. Скрита под тревогите и битките, любовта неизменно бе съществувала и ми бе осигурявала място, където да се чувствам в безопасност.

Хванат в капана между Брайли и мама, татко изглеждаше нещастен, но когато очите ни се срещнаха, видях как през лицето му мина лъч на надежда и облекчение. И тази надежда беше истинска. Видях я в очите му и вътрешно бях сигурна, че каквото и да си бяхме казали един на друг, в края на краищата щяхме да си простим. Дори и да не го забравим. Просто ни трябваше малко време.

Брайли се навеждаше от време на време към ухото му, прошепваше нещо и той се усмихваше. И аз бях доволна, че има причина да се усмихва. Тайничко ми се искаше Мел също да беше дошъл. Тогава мама също щеше да има причина да се усмихва.

Франки изглеждаше отегчен, но аз подозирах, че това беше нарочно търсено изражение. Следващата година беше негов ред да изучи коридорите на гимназия „Гарвин“, негов ред да се пази от всевиждащото око на господин Ангерсън, да седи в кабинета на госпожа Тейт, шокиран и едновременно с това спокоен заради липсата на ред и правила. Имах чувството, че всичко с Франки щеше да е наред. Въпреки всичко, щеше да е добре.

Доктор Хелър също беше тук. Седеше на редицата зад мама и татко. Ръката му лежеше върху раменете на съпругата му. Тя нямаше нищо общо с представата ми за нея. Не беше ослепителна, не беше дори красива. Не виждах по лицето й безкрайното търпение на Дева Мария, нито нейната добрина. На всеки няколко минути поглеждаше към часовника си и примижала на слънцето, раздаваше команди по мобилния си телефон. Моята версия ми харесваше повече. Исках да вярвам, че семейства като онова, което бях измислила за доктор Хелър, съществуват. Най-много заради него самия.

Доктор Хелър седеше пред един лилав облак. Беа бе вдигнала косата си нагоре и я бе прикрепила с толкова много фиби, панделки и финтифлюшки, че те потракваха весело, когато въртеше глава. Облечена в ефирен лилав костюм, тя стискаше пред себе си лилава чанта с размерите на малък пътен куфар. Усмихна ми се мило и лицето й беше толкова ясно и красиво, че ми заприлича на картина.

Ангерсън стана и поиска тишина, за да започне церемонията. Удари кратка реч за постоянството и упоритостта — важен градивен материал за нашето бъдеще, но се виждаше, че май не знае какво точно да каже за този випуск. Старите лозунги не важаха при нас. Какво би могъл да каже на родителите на загиналите деца, чиито надежди за добро бъдеще бяха жестоко пометени заедно с живота на децата им и нямаше как да се върнат? Какво би могъл да каже на нас, останалите, разтърсени до дъно в тези коридори на образованието, които някога обичахме и които сега ни се струваха пусти и страшни? Нямаше да има сладки спомени, само кошмари. Нямаше да има щастливи събирания, щяха да бъдат болезнени.

Скоро той прехвърли топката на Джесика, която стана уверено и изкачи стълбите до подиума. Говори равно и гладко за колежа и академията — неутрална тема, която не предизвика сълзи. После настъпи кратък миг на колебание. Тя наведе глава към листовете в ръката си. Мълча толкова дълго, че хората започнаха да се покашлят, размърдаха се. Настъпи неловка тишина. Изглеждаше, че се моли, и не знам, може би наистина се молеше. Ангерсън се разтревожи, на два пъти протегна ръка към нея, сякаш да я побутне да продължи или да й даде знак да слезе от подиума.

Най-после тя вдигна глава и изглеждаше напълно променена. От президент на Ученическия съвет се бе превърнала в момичето, което потупваше коляното ми, докато бащата на Кристи говореше за прошката.

— Нашият клас — започна тя — ще остане завинаги свързан с една дата от календара. Втори май две хиляди и осма година. Нито един мой съученик няма да подмине тази дата, без да си спомни за приятел, когото е обичал, но вече го няма. Да си спомни звуците и образите от онази сутрин. Да си спомни болката, загубата, скръбта и объркването. Да си спомни прошката. Да помни. Ние, учениците от випуск две хиляди и девета на гимназия „Гарвин“, решихме да подарим мемориал, за да се помнят… — гласът й се пречупи и тя отново наведе глава, за да се успокои. Когато я вдигна, носът й беше зачервен, а гласът й трепереше. — … да си спомним жертвите на онзи ден. Които никога няма да забравим.

Меган стана от мястото си и отиде до една могила в тревата близо до сцената. Хвана края на платното и го дръпна. Една бетонна пейка, ослепителна в своята белота, беше монтирана върху дупка в земята с размерите на телевизор. До дупката имаше купчина прясно изкопана пръст и метална кутия — капсула на времето — с отворен капак. От мястото си можех да видя, че кутията е почти пълна с различни предмети — гирлянди, зарчета за игра, снимки.

Джесика кимна към мен и аз станах. Краката ми омекнаха като гумени, когато тръгнах към подиума. Джесика се дръпна настрани, изчака ме да се кача на сцената, после дойде до мен и ме прегърна. Притиснах се в нея, усещайки как топлината й попива в роклята ми и тя прилепва още повече към кожата ми. Но не ме интересуваше.

Спомних си я да върви към мен по коридора на училището в деня, когато се опитах да напусна Ученическия съвет. Очите й бяха пълни със сълзи, ръката й притискаше гърдите й, когато заговори с натежал от сълзите глас. „Аз оцелях и това промени всичко“ — бе ми казала тогава. Тогава й отвърнах, че е луда, но сега, притисната в нея на сцената пред осъществения ни проект, разбрах какво искаше да ми каже тогава. И разбрах, че е права. Онзи ден промени всичко. Ние станахме приятелки не защото искахме, а защото чувствахме, че така трябва. Наречете ме откачалка, но мисля, че станахме приятелки, защото това се очакваше от нас.

Не знам дали виждах, по-скоро усещах светкавиците на фотоапаратите. Чувах шепота на репортерите в далечината. С Джесика се разделихме и аз се изкачих на подиума.

Видях всичките си стари приятели. Стейси, Дюк, Дейвид и Мейсън. Видях Джош и Меган, дори и Трой седеше назад с родителите на Меган. Видях как през всички премина вълна на неудобство и объркване — едно тъжно разлюляно море. Всеки човек от мнозинството пред мен носеше в себе си своя собствена мъка, всеки разказваше различна история, не по-трагична или по-щастлива от тези на останалите. Ник беше прав в известен смисъл. Всички ние трябва да побеждаваме понякога. Но онова, което не можеше да разбере, беше, че всички трябва понякога да губим. Защото не можеш да имаш едното без другото.

Госпожа Тейт ме гледаше и гризеше нервно нокътя си. Мама седеше със затворени очи. Изглеждаше, сякаш не диша. За миг ми мина през ума, че трябваше да последвам първия си инстинкт и да използвам това време да се извиня. Официално. На целия свят. Не беше достатъчно, но им го дължах.

Но усетих ръката на Джесика в своята, рамото й докосна моето, и в същия момент видях Анжела Даш, забила глава в бележника си, да пише бързо. Наведох очи към листа с написаната си реч.

— Тази година гимназия „Гарвин“ се сблъска жестоко с действителността. Хората мразят. Това е действителността. Хората мразят и са мразени, носят обиди в душите си и искат наказание за тях. — Погледнах към господин Ангерсън, кацнал на ръба на стола си, готов да скочи и да ме спре, ако отида прекалено далеч, и потръпнах лекичко. Ръката на Джесика стисна моята малко по-силно. Аз продължих. — Медиите ни уверяват, че омразата вече не съществува в нашата действителност.

Анжела Даш се облегна на стола си. Ръцете й бяха скръстени отпред, тетрадката и химикалката — забравени. Гледаше право в мен със стиснати, грозно извити устни. Примигнах, преглътнах, но събрах сили и продължих:

— Не знам дали е възможно да изтръгнем омразата от сърцата на хората. Дори и от хора като нас, които видяха с очите си докъде води тя. Всички страдаме. И ще страдаме дълго време. И може би повече от всеки друг ще работим за една нова, по-добра действителност.

Погледът ми мина покрай мама и татко и потърси доктор Хелър. Ръцете му бяха на гърдите, пръстът му пътуваше по долната устна. Кимна ми едва, почти незабележимо.

Минах една крачка встрани. Джесика се наведе към микрофона, все още стиснала ръката ми.

— Ние знаем, че е възможно да променим тази действителност — заговори тя. — Трудно е и повечето хора не биха поели този товар на раменете си, но не е невъзможно. Човек може да прогони омразата от себе си, като отвори сърцето си за нов приятел. Като спаси своя враг.

Тя вдигна поглед към мен и аз й се усмихнах тъжно. Запитах се дали ще останем приятелки и след това. Дали изобщо ще се виждаме след дипломирането.

— Но за да променим действителността, трябва да се научим да слушаме и да чуваме. Да чуваме наистина. Като президент на Ученическия съвет ви призовавам да си спомним жертвите от втори май и да чуем какви хора бяха те в действителност.

Прочистих гърло и се включих:

— Много от тези хора загинаха, защото извършителят… — гласът ми секна. Нямах сили да погледна към доктор Хелър. Знаех, че той ще ми кимне окуражително — … моят приятел, Ник Ливъл, и аз мислехме, че те са лоши като хора. Но ние виждахме само онова, което искахме да видим и… — изтрих потеклата сълза. Джесика пусна ръката ми и започна да ме гали по гърба. — Не знаехме… аз и Ник не знаехме… какви бяха тези хора в действителност.

Джесика отново се наведе към микрофона.

— Аби Демпси беше прекрасен ездач. Имаше свой кон на име Ницше и го яздеше всяка събота. Планираше следващото лято да участва в Нофтън Джуниър Родео. Толкова се вълнуваше за това! Тя беше най-добрата ми приятелка — добави тя. — Сложихме пискюл от юздата на Ницше в капсулата на времето в памет на Аби.

Тя отстъпи назад и аз заех мястото й. Стиснали листа с текста, пръстите ми трепереха. Все още не можех да вдигна глава и да погледна към публиката. Но стана малко по-лесно, когато си припомних лицата на всички родители, които посетихме с Джесика.

Извиних се лично, най-накрая, на всички тях. Всички приеха моето извинение, някои от тях ми простиха, някои не. Някои казаха, че не им дължа извинение. Плакахме заедно и те с удоволствие разказаха за живота на децата си пред нас. Повечето от тях бяха в публиката сега.

— Кристи Брутър беше приета в университета в Нотър Дам и ще учи психология. Иска да работи с жертви на престъпления и е съавтор на книга за своите преживявания в състояние, близко до смъртта. Кристи постави една топка за софтбол в капсулата на времето.

Джесика приближи до микрофона.

— На втори май Джеф Никс дойде в училище направо от болницата. Беше ходил да види своя брат, роден същата сутрин. Закъсня за училище, но беше толкова щастлив, когато дойде, радваше се, че в семейството ще има още едно момче. Дори беше измислил име за бебето — Деймън, на любимия си футболист. В памет на Джеф родителите му нарекоха неговия малък брат Деймън Джефри. Сложихме гривната с номера от родилното на Деймън Джефри в памет на Джеф.

— Джини Бейкър — казах аз и поех дълбоко въздух. Исках да кажа толкова много неща за Джини. Тя страдаше толкова много. И продължаваше да страда. Сега не беше с нас, защото се бе опитала да довърши започнатото от Ник. Да накаже себе си за омразата, която смяташе, че е посяла между двама души. — Джини е била само на две години, когато е спечелила състезанието по танци „Момчета и момичета“. Майка й твърди, че е показала талант за художествена гимнастика още съвсем малка и на шест години се е научила да върти лентата сама. Съветът гласува… — замълчах и преглътнах сълзите си — Джини да не слага нищо в капсулата на времето.

Наведох глава и замълчах.

Продължихме поред. Разказахме за Лин Йонг, Аманда Кини, Макс Хилс и останалите. Госпожа Клайн се разплака с глас, когато поставихме от името на съпруга й монета от двайсет и пет цента в капсулата на времето, напомняйки на света за навика му да хвърля такива монети към учениците, отговорили правилно на въпроса му в клас. Една от дъщерите му зарови лице в полата на майка си и не го показа до края.

Стигнахме до последното име. Аз слязох от сцената и седнах на мястото си. Опитах се да не поглеждам към никого. Нямаше ръце, които да не държат кърпичка, нямаше очи, останали сухи.

Джесика остана сама на подиума. Стоеше като закована, носът й беше червен, но очите й гледаха твърдо. Русите къдрици се виеха на вятъра като паяжина около лицето й.

— Има още две жертви — каза тя в микрофона. Смръщих чело и преброих наум. Бяхме ги изредили всичките. Джесика пое дълбоко въздух.

— Ник Ливъл обичаше Шекспир — заговори тя. Дъхът ми спря. Кога бе говорила с родителите на Ник? И защо? Нарочно ли бе скрила от мен? Погледнах към бялата пейка. Без съмнение името на Ник беше там, последното от списъка. Ахнах лекичко и покрих уста с ръце. Този път не успях да скрия сълзите си, особено когато тя хвърли в кутията старото опърпано томче на „Хамлет“, от което ми бе чел пасажи толкова пъти.

Едва успях да чуя, когато тя каза:

— Валъри Лефтман е герой. Преди да срещна куршума с гърдите си, аз видях нейното лице. Тя спаси живота ми и спря с тялото си онзи кошмар, не позволи нещата да станат още по-страшни. Щастлива съм, че мога да я нарека своя приятелка. Валъри оставя в капсулата на времето тетрадка с рисунки.

Извади моята черна тетрадка и я пусна върху книгата на Ник. Моята действителност и бягството на Ник… едно върху друго.

Джесика благодари и се върна на мястото си. В началото тълпата остана безмълвна. Но после избухнаха аплодисменти, хората се надигнаха като вряща вода и ръкоплясканията станаха ясни и ритмични. Някои — онези, които имаха контрол над крайниците си — станаха на крака.

Обърнах се и погледнах към мама и татко. И двамата бършеха сълзите си. Доктор Хелър стоеше прав и не обръщаше внимание на своите.

Господин Ангерсън се върна на подиума и започна церемонията по връчването на дипломите.

Сетих се за отворения върху леглото ми куфар. Багажът ми беше почти готов. Снимката с Ник на онази скала над Синьото езеро лежеше под бельото ми. „Подаръкът на страха“, книгата, която доктор Хелър ми подари с пожеланието „Да се пазиш“, също беше там. До препоръките, връчени ми безмълвно от татко миналата събота, когато дойде да вземе Франки. И каталозите за колежите на госпожа Тейт.

Замислих се за влака, на който щях да се кача утре сутринта с дестинация — неизвестна. На гарата мама сигурно щеше да се разплаче, да започне отново да ме моли да не заминавам, поне не и така, без план. Подозирах, че татко щеше тайничко да си отдъхне, докато го гледам да се смалява на перона от моето място до прозореца. Но нямаше да му се разсърдя за това.

Замислих се за нещата, които може би щях да пропусна, докато ме нямаше. Щяха ли мама и Мел да се оженят? Щях ли да пропусна първата заплата на Франки, вероятно като спасител на кварталния басейн? Щях ли да пропусна оповестяването на бременността на Брайли? Щях ли да пропусна всичко това? И дали щеше да си заслужава?

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита ме доктор Хелър при последния ни сеанс. — Имаш ли достатъчно пари?

Кимнах.

— Плюс твоя телефонен номер.

Но мисля, че и двамата бяхме наясно, че няма да се обадя, дори да се събудя в смрадлива и мрачна хижа с болки в крака и ехо от гласа на Ник в главата си. Дори и ако някога мозъкът ми най-после ми позволи да си спомня лицето на Ник в момента, когато вкарваше онзи куршум в главата си пред замъглените ми очи. Дори и само за да му честитя Коледа или рождения му ден, да му кажа едно „Добре съм“ или „Помогни ми“.

Той ме прегърна и сложи брадичка на главата ми.

— Всичко ще бъде наред — прошепна, но на мен или на себе си — не можах да разбера.

После се върнах вкъщи, опаковах багажа си и оставих куфара отворен на леглото, до конете на тапета, които бяха — и естествено, винаги са били — абсолютно неподвижни.