Дженифър Браун
Списъкът на омразата (43)

43.

На следващия сеанс буквално влетях в кабинета на доктор Хелър.

— Мисля, че най-после започнах да схващам коя съм — усмихнах се широко, настаних се на дивана и отворих кутията с кола.

— Коя си? — попита доктор Хелър и се ухили. Отиде на мястото си, седна и както винаги, качи единия си крак на страничната облегалка.

— Да… знам, че звучи глупаво, но разговорите с тези хора ми напомниха коя наистина съм аз.

— И коя си ти? Какво си спомняш от твоята истинска същност?

— Ами… — станах и закрачих из стаята — като начало, аз обичах да ходя на училище. Честно. Обичах да съм с приятелите си, да се разхождам с тях, да ходя на баскетболните мачове. Бях умна и амбициозна. Исках да отида в колеж.

Доктор Хелър кимна и притисна пръсти до устните си.

— Добре — каза замислено. — Съгласен съм с тези неща.

Спрях разходката си и седнах отново на дивана, бях възел от вълнение и напираща енергия.

— И Списъкът на омразата беше истински. Наистина кипях от гняв. Това не беше просто шоу заради Ник. Искам да кажа, че бях толкова ядосана, колкото и той. Не осъзнавах колко много гняв се бе натрупал в него. Но и в мен също. Подигравките, тормозът, обидите… мама и татко… животът ми изглеждаше толкова объркан и безсмислен, всичко ми бе дошло до гуша. Може би наистина част от мен е мислела за самоубийство, но аз не съм го осъзнавала.

— Възможно е — съгласи се той. — Имала си причина да се чувстваш така.

Отново скочих на крака.

— Не разбираш ли? Не се преструвах. Не напълно. — Обърнах се към прозореца и се загледах навън. Мъглата бе скрила колите на паркинга отдолу. — Поне не съм позьорка — казах, загледана в едва различимите под водните капчици покриви на автомобилите. — Поне това не съм.

— Да — обади се той, — и не можеш да правиш кълбо назад.

— Не, това не мога.

— Наистина ли? Аз мога.

— Не можеш. Лъжец.

— Но добър лъжец — засмя се той, но веднага стана сериозен. — Гордея се с теб, Валъри. За това не лъжа.

Седнахме пред шахматната дъска, както винаги. Той ме би, както винаги.